Хенри Джеймс
Бостънци (24)

XXIV

След малко повече от час той стоеше във вестибюла в къщата на доктор Тарант в предградията, на Монаднок Плейс. Доста разпалено беше помолил и убедил една младичка прислужница да съобщи на дамите за пристигането му и след дълго отсъствие тя се върна и го осведоми, че госпожица Тарант ще слезе при него след мъничко. Базил по навик посегна към най-близката книга (лежеше на масата заедно със старо списание и малък поднос в японски стил с визитните картички на доктор Тарант, лечител с хипноза) и цели десет минути я разгръща. Оказа се биография на госпожа Ейда Т. П. Фоут, прочут медиум, върху която се мъдреше портрет на дамата с учудено изражение и безброй къдрици. Рансъм прочете няколко страници и си каза, че литературата на Юга неведнъж е била осмивана, но ако това е образец за литературата на Севера!… Захвърли книгата обратно на масата с презрителен жест, все едно, след като толкова отдавна живееше на Север, не му беше пределно ясно, че книгата не е такъв образец, и през цялото време се чудеше дали госпожица Тарант е отраснала с такива четива. Не виждаше други книги, а списанието беше чел, така че нямаше какво друго да прави, докато не се появят обитателите на дома, освен да огледа светлата, гола и обикновена стая, където беше толкова горещо, че му се прииска да отвори прозорец, и чиято бедност беше подчертана от грозните пресечени лъчи през прозорците без пердета. Както вече споменах, Рансъм не придаваше особено голямо значение на удобствата и обикновено почти не забелязваше как са обзаведени домовете на хората. Забелязваше само когато са хубави, ала онова, което видя у доктор Тарант, докато чакаше, му даде обяснение защо на Верена й харесва повече у Олив Чансълър. Дори се зачуди дали си е спечелила благоразположението на госпожица Чансълър със своята невероятна женственост, или госпожа Луна ще се окаже права за нейната меркантилност и неискреност. Верена много се забави и Рансъм имаше предостатъчно време да си спомни, че наистина не знае нищо за нея, както и да си даде сметка колко е странно, че е дошъл да я посети в Кеймбридж (адски странно, като се замисли човек), след като има само няколко свободни часа в Бостън и е минала година и половина, откакто тя му е отправила съвсем небрежна покана. Поне не беше отказала да го приеме, а можеше да го направи. И не само това — тя очевидно се приготвяше за срещата им, ако се съди по бързите стъпки, които той чуваше над главата си през тънкия под на горния етаж, и отварянето и затварянето на чекмеджетата и шкафовете. Някой се беше „разпъргавил“, както казваха в Мисисипи. Най-сетне стълбите заскърцаха под нечии леки стъпки и в следващия миг в стаята се появи бляскава дама.

Спомняше си, че тя е много хубава, но младата пророчица се беше развила и съзряла и беше станала още по-красива. Превъзходната й коса сякаш грееше, бузите и брадичката й имаха изящна извивка, очите и устните й преливаха от усмивки и поздрави. И преди му изглеждаше озарена, но сега самата тя осветяваше стаята, излъчваше сияние и правеше всичко край себе си напълно лишено от значение. Настани се на паянтовото канапе като нимфа, поседнала върху леопардова кожа, а сладкият й глас го застави с нетърпение да очаква тя да проговори отново. Не след дълго Базил установи, че новият блясък се дължи на успеха й. Тя все още беше млада и неопитна, но в ушите й звучаха аплодисментите на многобройна публика и заради тях се чувстваше толкова жизнерадостна и приповдигната. Въпреки това погледът й още беше прям и искрен, цялата излъчваше откритост, която му напомняше за предишната Верена, а също и за невероятни места — сам не знаеше кои точно, манастири или долините на Аркадия. Тя обаче беше облечена ярко и натруфено — и преди сякаш беше с карнавален костюм, но сега дрехата беше по-скъпа и не толкова съблазнителна. Ако у госпожица Бърдзай и после на Чарлс Стрийт момичето изглеждаше като въжеиграчка, днес тя превърна в сцена скромната стая в Монаднок Плейс, както примадона е способна да превърне в сцена няколко прашни дъски и нарисувано платнище. Заговори на Базил Рансъм, все едно се бяха видели предната седмица и тя прекрасно помнеше заслугите му, но докато седеше и му се усмихваше, му даде шанс да й обясни доста официално защо си е позволил да я посети въпреки беглото им познанство, осланяйки се на покана, която тя бе имала предостатъчно време да забрави. Всъщност обяснението му беше безполезно, защото единствената основателна причина да я посети беше желанието му да я види. Той усети, че този мотив изпъква силно и че усмивката, с която тя го изслуша, колкото и да е идилично лишена от присмех, го обвинява в липсата на смелост да бъде искрен. Той спомена най-вече срещата им в дома на госпожица Чансълър — там Верена го беше уверила, че ще се радва да го посрещне в дома си.

— О, да, прекрасно си спомням, помня и че се видяхме у госпожица Бърдзай предната вечер. Аз говорих, помните ли? Беше прелестно.

— Наистина беше прелестно — увери я Базил Рансъм.

— Нямам предвид речта си, а цялата вечеринка. Тогава се запознах с госпожица Чансълър. Не знам дали ви е известно, че работим заедно. Тя направи толкова много за мен.

— Още ли произнасяте речи? — попита Рансъм и веднага усети колко неуместен е въпросът му.

— Още ли? О, да, надявам се, само за това ме бива! Това е животът ми — или поне ще стане. И животът на госпожица Чансълър. Двете сме решени да постигнем нещо.

— И тя ли произнася речи?

— Не, тя съставя моите — или поне най-хубавата им част. Обяснява ми какво да кажа — истинските неща, силните. Речите ми са колкото мои, толкова и на госпожица Чансълър! — заяви надареното момиче с донякъде смехотворно самодоволство.

— Много бих искал да ви чуя отново — увери я Базил Рансъм.

— Ами трябва да дойдете някоя вечер. Имате предостатъчно възможности. Възнамеряваме да предизвикваме триумф след триумф.

Нейната ведрост, самообладанието й, поведението й на публична личност, смесицата от момичешко поведение и изтънченост изумиха и озадачиха нейния посетител, който имаше чувството, че ако бе дошъл да задоволи любопитството си, би бил изложен на опасността да си тръгне още по-заинтригуван от преди. Сетне госпожица Верена додаде с типичния си весел, дружелюбен и доверчив тон, отличаващ непринуденото общуване, с който щастливи девойки с цветен венец в косите са разговаряли с младежи със слънчев загар в златния век:

— Името ви ми е добре познато. Госпожица Чансълър ми разказа всичко за вас.

— Всичко за мен, така ли? — изви черните си вежди Рансъм. — Как е възможно? Тя не знае нищо за мен!

— Каза ми, че сте заклет враг на нашето движение. Не е ли вярно? Струва ми се, онзи ден, когато се видяхме в нейния дом, вие изказахте някаква враждебна мисъл.

— Много мило, че ме приемате, след като ме смятате за враг.

— О, много господа ме посещават — ведро и спокойно отвърна Верена. — Някои просто от любопитство. Други, защото са чували за мен или са присъствали на моя реч и съм успяла да им въздействам. Всички проявяват огромен интерес.

— Освен това сте ходили в Европа — отбеляза след малко Рансъм.

— О, да, отидохме да видим докъде са напреднали. Прекарахме великолепно, срещнахме се със забележителни лидери.

— Лидери ли? — зачуди се Рансъм.

— На движението за еманципация на жените. Там има и господа, и дами. Олив беше прекрасно приета във всички страни, разговаряхме с всички важни хора. Научихме полезни неща. А Европа! — възкликна младата дама и замълча, усмихна му се и завърши с щастлива въздишка, сякаш имаше да каже още много неща по темата.

— Сигурно е много интересно — насърчително се обади Рансъм.

— Просто мечта!

— Намирате ли, че са напреднали?

— Според госпожица Чансълър — да. Тя се изненада от някои неща, които видяхме, и заключи, че вероятно е била несправедлива по отношение на Европа — възгледите й са толкова широки, като безбрежен океан! Аз обаче съм на мнение, че като цяло ние сме по-добри на сцената. Състоянието на движението там е отражение на културата им по принцип, а тяхната култура е по-висока от нашата (в най-широк смисъл). От друга страна, условията — положението — в нравствено, обществено и лично отношение — на нашия пол ми се струват по-добри от тук. Имам предвид по отношение, или по-точно, в съотношение с фазата на развитие на обществото. Нека добавя, че там срещнахме някои наистина достойни хора. В Англия се запознахме с прекрасни жени, много културни и с огромни организационни възможности. Във Франция видяхме някои превъзходни, въздействащи личности, прекарахме приятна вечер с прочутата Мари Верньой — бяха я освободили от затвора само няколко седмици преди това. Впечатлението ни беше, че е само въпрос на време — бъдещето е наше. Навсякъде обаче се чуваше един вопъл: „Колко, Господи, колко ще чакаме?“.

Базил Рансъм изслуша това впечатляващо изявление с чувство, което по време на лековатите твърдения на госпожица Тарант прерасна във веселие и запленена притихналост от страх да не пропусне нещо. Имаше нещо мило и комично в красивото момиче, седнало пред него, което отговори на най-обикновен въпрос с красноречива тирада, все едно е най-естественото нещо на света. Да не би да беше забравила къде се намира, да не го бъркаше с многочислена публика? Използваше същите обрати и интонации като на сцената, а най-странното от всичко беше, че въпреки това не беше неприятна. Беше прелестна — не звучеше догматично, а искрено. Нищо чудно, че жънеше успех — говореше непринудено, както пеят птиците! От лекотата, с която говореше тя, Рансъм отсъди, че поради подготовката и поради средата й ораторското умение е онова, което тя познава най-добре. Не знаеше какво да мисли за нея — тя беше поразително младо явление. Живо помнеше предишния път, когато Верена се изправи пред всички в дома на госпожица Бърдзай. Струваше му се, че тук сега липсва нещо. Малко след като тя млъкна, той си даде сметка, че лицето му е разтеглено в широка усмивка. Смени позата си и каза първото, което му хрумна:

— Допускам, че вече се справяте без баща си.

— Без баща ми?

— За да ви подготви, както направи последния път, когато ви слушах.

— А, разбирам. Решихте, че започвам да изнасям лекция! — засмя се тя добродушно. — Казвали са ми, че говоря така, сякаш произнасям реч, но ми се струва, че и обратното е вярно. Не ме свързвайте с онова, което съм видяла и чула в Европа. Между другото, това ще бъде началото на обръщение, което готвя в момента. Да, вече не завися от татко — продължи тя, а усещането на Рансъм, че думите му са били твърде саркастични, се задълбочи от нейното равнодушие към тях. — Той и бездруго смята, че пациентите заемат предостатъчно от времето му. Обаче съм му задължена за всичко — ако не беше той, никой нямаше да разбере за дарбата ми — дори самата аз. Той постави началото и вече продължавам сама.

— И го правите великолепно — увери я Рансъм в желанието си да каже нещо приятно и дори почтително нежно, но разтревожен, че каквото и да изръси, ще прозвучи като шега. Тя обаче не се сърдеше и след малко каза веднага щом й хрумна, сякаш запълва пропуск:

— Много мило, че дойдохте чак дотук.

Не беше безопасно да се говорят такива неща на Рансъм, защото не се знае каква реакция ще последва. Този път се размина само с:

— Нали не мислите, че пътуването може да е твърде дълго и изморително, след като наградата е такава наслада?

— Да, наистина идват хора от други градове — отговори Верена без престорена скромност, а с престорена гордост. — Познавате ли Кеймбридж?

— За пръв път идвам тук.

— Сигурно сте чували за университета. Много е известен.

— Да, дори в Мисисипи. Допускам, че е много хубав.

— И аз, но не очаквайте да говоря с възхищение за институция, чиито врати са затворени за представителки на нашия пол.

— Значи, сте привърженичка на обща образователна система?

— Привърженичка съм на равните права, равните възможности, равните привилегии. Госпожица Чансълър също — додаде Верена, защото явно смяташе, че твърдението й се нуждае от подкрепа.

— О, аз пък мислех, че тя иска просто различно неравенство — да лиши мъжете от всички права — отбеляза Рансъм.

— Да, тя наистина смята, че те са ни много задължени. Понякога се опитвам да й внуша, че иска не само справедливост, а отмъщение, и според мен тя го признава — продължи Верена сериозно. Темата обаче ангажира съзнанието й съвсем кратко и преди Рансъм да успее да направи коментар, тя продължи с променен тон: — Нали вече не живеете в Мисисипи? При предишното ви посещение в Бостън госпожица Чансълър ми каза, че сте се преместили в Ню Йорк.

Тя продължи да се интересува от него, защото след като той отговори на забележката й за Ню Йорк, тя го попита дали напълно се е откъснал от Юга.

— Да се откажа от Юга, от клетия, опустошен и скъп Юг? Да не дава бог! — възкликна Базил Рансъм.

Тя го погледна по-нежно.

— Предполагам, че е напълно естествено да обичате дома си, но се опасявам, че според вас аз не обичам много своя. Вече доста време идвам тук за съвсем кратко. Госпожица Чансълър ме погълна, няма никакво съмнение. Но все пак е жалко, че не съм с нея днес.

Рансъм не направи никакъв коментар. Не можеше да каже на госпожица Тарант, че ако е била там, той не би могъл да я посети. Не че не беше способен на лицемерие, защото когато тя го попита дали е виждал братовчедка й предната вечер, той отговори, че изобщо не я е виждал, а тя възкликна искрено и се изчерви:

— О, да не искате да кажете, че не сте й простили?

Той си лепна невинно изражение, колкото да продължи да разпитва:

— За какво да й простя?

Верена поруменя от отговора си:

— О, забелязах как се чувстваше тя тогава, в дома си.

— Как се чувстваше? — попита Базил Рансъм с присъщата мъжка предизвикателност.

Не знам дали успя да провокира Верена, но тя отвърна по-скоро разпалено, отколкото логично:

— О, вие буквално ни заляхте с презрението си. Видях как подейства това на Олив. Изобщо ли няма да я посетите?

— Ами, ще видим. Тук съм само за три-четири дни — усмихна се Рансъм, както се усмихват мъжете, когато дават напълно незадоволителен отговор.

Вероятно Верена се поддаде на провокацията, защото колкото и да бе далеч от раздразнението, след малко тя отговори доста предпазливо:

— Може би е по-добре да не ходите, ако изобщо не сте се променили.

— Изобщо не съм се променил — увери я младият мъж все още усмихнат, облегнал лакти върху ръкохватките на креслото си, вдигнал малко рамене и сключил слабите си мургави ръце пред тялото си.

— Приемам посетители, които са настроени много враждебно! — съобщи му Верена, като че ли тази новина не би могла да я разтревожи. После додаде: — В такъв случай откъде разбрахте, че съм тук?

— Госпожица Бърдзай ми каза.

— О, радвам се, че сте я посетили — възкликна момичето разпалено като преди.

— Не съм я посетил, срещнах я на улицата, когато си тръгваше от дома на госпожица Чансълър. Поговорихме, докато я изпращах. Минах оттам, защото знаех, че е на път за Кеймбридж, а и бездруго се канех да дойда да ви видя… ако успея да ви намеря.

— Ако успеете… — повтори Верена.

— Да. В Ню Йорк госпожа Луна ми каза, че живеете някъде тук, и аз бях решил да опитам да ви намеря.

Трябва да осведомим читателя, че Верена с огромно удоволствие научи за трудното поклонение, което бе предприел посетителят й (прекрасно знаеше какво е отношението на жителите на Бостън към пътешествие до академичното предградие през зимата) въпреки слабите изгледи за успех, но удоволствието й беше примесено и с други чувства или поне с усещането, че положението не е толкова простичко, колкото е бил животът й до този момент. Имаше нещо оскърбително във факта, че господин Рансъм най-неочаквано е предпочел да се срещне с жена, която не му е никаква, пред среща с Олив Чансълър, която му беше кръвна роднина. Верена вече познаваше Олив достатъчно добре, за да не желае да сподели с нея за срещата, но въпреки това би било необичайно да скрие от нея, че е прекарала един час с господин Рансъм по време на негово кратко посещение в Бостън. Беше прекарвала време и с други господа, които Олив не бе виждала, но това беше различно, защото приятелката й беше осведомена и не даваше пет пари за тези хора — само дето в този случай не беше така. Верена прекрасно си представяше колко щеше да се притесни Олив. Беше говорила за господин Бъридж, за господин Пардън и дори за господа от Европа, но никога (освен през първите дни преди година и половина) не беше споменавала господин Рансъм.

Въпреки това имаше причини за желанието на Верена той или да отиде да се срещне с Олив, или да стои настрана от нея, а отговорността да пази в тайна факта, че той я беше потърсил, й се стори още по-голяма, защото що се отнася до срещата с господин Рансъм… ами, тя й беше доста приятна. Верена го помнеше прекрасно след предишните им две срещи, колкото и повърхностен да бе контактът им. Спомняше си за него от време на време и се питаше дали би продължила да го харесва, ако го познаваше по-добре. Сега, двайсетина минути след началото на срещата им, вече го бе поопознала и установи, че той е странен, но доста приятен. И със сигурност не искаше посещението му да бъде помрачено от намек за неприятни последици. Затова тя отмести поглед при споменаването на името на госпожа Луна и изпита облекчение.

— А, да, госпожа Луна. Очарователна е, нали?

Рансъм се поколеба, преди да отговори:

— Ами не, според мен не е.

— Би трябвало да ви допада — тя мрази нашето движение!

И Верена продължи да го отрупва с въпроси за блестящата Аделайн: дали я виждал често, дали тя излизала много, дали била популярна в Ню Йорк, дали я намирал за красива. Той отговаряше, доколкото му бе възможно, но скоро си позволи да отбележи, че не е дошъл в Монаднок Плейс да говори за госпожа Луна, в резултат на което, за да смени темата (както и за да изпълни задължението си да прояви вежливост), заговори за родителите на Верена, изрази съжаление, че госпожа Тарант е боледувала, и опасение, че няма да има удоволствието да я види.

— Вече е много по-добре — увери го Верена, — но лежи. Дълго прекарва в леглото, когато няма какво друго да прави. Мама е много особена — додаде тя след малко, — лежи, когато е щастлива и здрава, а когато е болна, обикаля из цялата къща. Ако я чувате да снове по стълбите често-често, значи, положението е много сериозно. Ще й бъде много интересно да й разкажа за вас, когато си тръгнете.

Рансъм погледна часовника си:

— Надявам се, че не ви задържам прекалено и не ви откъсвам от нея.

— О, не, тя обича посетители дори когато не може да се срещне с тях. Ако не й беше толкова трудно да става, вече да е слязла при нас. Сигурно й липсвам, напоследък бях много заета. Да, така беше, но тя знае, че е за мое добро. Готова е на всякакви жертви в името на любовта.

Рансъм откликна на обзелия го порив и попита:

— А вие? Вие готова ли сте на жертви?

Верена отново го удостои с блесналия си непринуден поглед.

— Дали съм готова на жертви в името на любовта ли? — Позамисли се и додаде: — Не знам дали имам право да отговоря, защото никога не са ме молили. Не помня някога да съм правила жертва, поне не важна.

— Боже! Явно сте водили щастлив живот!

— Щастливка съм, съзнавам го. Направо не знам какво да правя, като си помисля колко силно страдат някои жени. Но не бива да говоря за това — продължи тя и усмивката й се върна. — Ако сте противник на движението ни, надали ви се слуша за женското страдание.

— Женското страдание е страдание за цялото човечество — отвърна Рансъм. — Смятате ли, че има движение, способно да го прекрати — или пък лекции вовеки веков? Ние сме родени да страдаме и трябва да го понесем с достойнство.

— Обожавам героизма! — вметна Верена.

— А що се отнася до жените — продължи Рансъм, — те разполагат с източник на щастие, който е недостъпен за нас: съзнанието, че присъствието им тук, на земята, облекчава наполовина бремето на нашето страдание.

Верена си помисли, че изказът му е много красив, макар да й прозвуча като празнословна софистика. Би искала да чуе преценката на Олив по този въпрос. Но тъй като в момента не бе възможно, тя заряза темата (беше станала доста неспокойна, откакто беше научила, че той е пренебрегнал Олив, за да посети нея) и без всякаква връзка попита младия мъж дали познава някой друг в Кеймбридж.

— Никой, уверявам ви, за пръв път идвам тук. Привлече ме единствено вашият образ, а увлекателният ни разговор ще бъде единствената ми връзка оттук нататък с това място.

— Жалко, че не можем да проведем още няколко — умислено отбеляза Верена.

— Още няколко разговора ли? Бих бил неописуемо радостен!

— Ще общуваме отново. Видяхте ли колежите, докато идвахте насам?

— Мярнах няколко внушителни сгради. Може да ги огледам по-добре на връщане към Бостън.

— О, да, трябва да ги видите — напоследък там стана много по-хубаво. Разбира се, най-интересен е животът вътре, но и архитектурата е забележителна. Ако човек не е виждал европейската архитектура. — Тя се смълча, погледна го с блеснал поглед и продължи бързо като човек, който се готви да направи малък скок: — Ако ви се разхожда, с радост бих ви ги показала.

— Да се поразходим заедно… за да ми покажете сградите? — повтори Рансъм. — Скъпа госпожице Тарант, за мен би било огромна привилегия… най-голямото щастие в живота ми. Какво прекрасно хрумване, а вие сте идеалният водач!

Верена се изправи и го помоли да я изчака — щяла да отиде да си сложи шапката. Неподправената дружелюбност на предложението й събуди у него ново усещане. Нямаше откъде да знае, че веднага след като отправи предложението си (макар и да се бе поколебала и да го бе обмислила кратко и усилено), тя реши, че е необяснимо безразсъдна. Действаше, тласкана от някакъв импулс, и му се беше подчинила напълно съзнателно. Чувстваше се като момиче, извършило първата си простъпка. Вече беше правила много неща, които мнозина биха преценили като простъпки, но в нейното съзнание ни най-малко не беше така. Беше ги направила добросъвестно и с удивително спокойствие. Наглед безобидното и предложение да се разходят заедно с господин Рансъм наистина имаше други цели, то задълбочаваше двойствеността на положението й, защото тя предвиждаше нещо, за което предстои да разкажа. След като не трябваше Олив да узнава за срещата им, това продължение на разговора им щеше да задълбочи тайната. Въпреки това, макар да забелязваше как чудовищната им малка тайна се раздува, Верена не съжаляваше, че излиза с братовчеда на Олив. Както вече казах, обзе я безпокойство. Отиде са си сложи шапката, но на прага спря, обърна се към госта си и на бузите й мигом се появи по една трапчинка:

— Предлагам го, защото ми се струва, че съм длъжна да сторя нещо за вас в замяна — каза тя. — Да седите тук с мен е просто нищо, а не можем да ви предложим нищо друго освен гостоприемството си. Пък и навън е прекрасен ден!

Скромността и прелестта на това кратко обяснение, усещането за неизречена молба, за желанието всичко да е както трябва, оставиха своето ухание подире й, когато тя излезе. Под въздействието на думите й Рансъм закрачи из стаята с ръце в джобовете си. И през ум не му мина да посегне отново към книгата за госпожа Фоут. Замисли се по силата на какъв каприз на съдбата това очарователно създание държи речи по разни сцени и живее от милостинята на Олив Чансълър, както и дали може да наречеш същество като нея бъбривка и подлизурка. Освен това тя беше смущаващо красива. И това стана още по-очевидно, когато тя се върна издокарана за разходката им. Излязоха от къщата и когато закрачиха, той се бе запитал по-рано сутринта как да се възползва по достойнство от това съчетание от мекота и ефирен покой — покой, който днес сякаш бе пропил въздуха край него. И отговорът му хрумна сега — като направи точно каквото правеше в момента, това бе най-големият празник.