Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Човекът, който не беше убиец (7)

7.

Човекът, който не беше убиец, се гордееше със себе си. Въпреки че не би трябвало. Емоционалните репортажи, опечаленото училище и честите пресконференции с полицаи с мрачни лица говореха едно. Трагично, мрачно и тъжно. Той обаче не можеше да направи нищо. Колкото и усилено да се опитваше, не можеше да избегне да не се озове в компанията на онова себеутвърждаващо чувство. Единствено той се чувстваше така. Никой нямаше да го разбере.

Колкото и близо да бяха.

Каквото и да говореха.

Гордостта му беше въодушевяваща и освобождаваща, дори радостна. Той беше действал със сила. Като истински мъж. Защити онова, което трябваше да бъде защитено. Не отстъпи и не се провали във важните моменти. Силната сладникава миризма на кръв и вътрешни органи проникна дълбоко в сетивата му и цялото му тяло се бореше срещу надигащото се гадене. Но той продължи. Ножът в ръката му не трепна. Краката не му изневериха, докато преместваше трупа. Представи се отлично в ситуация, в която повечето хора не биха се справили. Или в каквато никога нямаше да попаднат. Ето затова се гордееше.

Вчера беше толкова напрегнат, че не го свърташе на едно място. Отиде на дълга разходка, която продължи няколко часа. В града, който говореше само за едно — неговата тайна. По някое време той мина покрай полицейския участък. Инстинктът му подсказа да се върне, когато видя познатата сграда. Толкова бе погълнат от мисли, че не забеляза накъде върви, но тъй като беше там, осъзна, че може да мине покрай нея. В края на краищата, той беше един от хората, излезли на разходка, и случайно минаваше оттам. Мъжете и жените вътре нямаше да заподозрат нищо. Нямаше да разберат, че човекът, когото търсят, е толкова близо. Той продължи да върви с очи, вперени напред. Въпреки всичко не се осмели да погледне през големите прозорци. От гаража излезе патрулна кола и удари спирачки. Мъжът кимна на униформените полицаи в колата, сякаш ги познаваше. Всъщност ги познаваше. Те бяха негови противници. Той беше човекът, когото търсеха, макар да не го знаеха. Имаше нещо невероятно вълнуващо и удовлетворяващо в притежанието на това познание, да държи истината в ръката си. Истината, която те толкова трескаво търсеха. Мъжът спря и остави патрулната кола да мине пред него. Можеше да си позволи този жест към противниците си.

Знаеше откъде идва тази сила. Не от Бога. Господ даваше насока и утеха. Баща му даваше силата. Баща му, който го бе предизвикал, формирал и накарал да разбере какво се изисква. Съвсем не беше лесно. Тайната, която пазеше сега като възрастен, някак му напомняше за тайната, която бе пазил, когато беше малък. Никой не можа да разбере и това.

Колкото и близо да бяха.

Каквото и да говореха.

Веднъж, когато се чувстваше тъжен и безсилен, той каза на русокосата медицинска сестра, която ухаеше на цветя. Настъпи суматоха. Хаос. Намесиха се училището и социалните служби. Говориха, обаждаха се по телефона, посещаваха го. Училищен психолог и социални работници. Майка му плачеше и той, малкото момче, изведнъж разбра какво ще загуби. Всичко. Защото е бил слаб. Защото не е имал силата да мълчи. Знаеше, че баща му го обича. Само че беше такъв човек, който показва обичта си чрез дисциплина и ред. Човек, който предпочита да предаде посланието си с юмруците си, колана и тупалката за килими, отколкото с думи. Човек, който подготвяше момчето си с покорство. Подготвяше го за реалния живот, където е необходимо да бъдеш силен.

Той реши проблема, като си взе думите назад. Отрече всичко. Каза, че не са го разбрали. Възстанови реда. Не искаше да изгуби баща си и семейството си. Можеше да понася ударите, но не и мисълта да го загуби. Преместиха се на друго място. Баща му оцени отричането и лъжите му. Сближиха се, той го чувстваше. Ударите не намаляха — по-скоро зачестиха, но за момчето стана по-лесно. Мълчеше. Ставаше по-силно. Никой не разбра какъв подарък му беше дал баща му. Самият той не го разбираше навремето. Сега обаче ясно го виждаше: способността да се издига над хаоса и да действа. Човекът, който не беше убиец, се усмихна. Чувстваше се по-близо от всякога до баща си.

* * *

Себастиан се беше събудил малко преди четири сутринта на едно от твърдите, тесни единични легла на горния етаж. Предположи, че е на майка му, съдейки по останалото в стаята. Родителите му не спяха в отделни стаи, когато напусна дома си, но той не се изненада от новото разпределение. Доброволното лягане при баща му нощ след нощ не можеше да се опише като здравомислещо поведение. Майка му очевидно беше стигнала до същия извод.

Себастиан обикновено ставаше, когато го събудеше сънят, независимо от часа. Обикновено, но невинаги. Понякога оставаше да лежи със затворени очи. Почувства как крампата в дясната му ръка бавно се отпуска и покани съня да се върне.

Понякога копнееше за тези утрини. И в същото време се страхуваше от тях. Когато позволяваше на съня да набере сила, изцеждайки от него капка по капка неподправено, искрено чувство на обич, завръщането към реалността след това беше значително по-трудно и наситено със страх, отколкото когато се отказваше, ставаше и продължаваше нататък. Обикновено не си заслужаваше. Защото след обичта идваше болката.

Загубата.

Непогрешима всеки път.

Приличаше на пристрастеност. Себастиан знаеше какви са последиците. Знаеше, че след това ще се чувства толкова зле, че едва ще функционира.

Едва ще може да диша.

Едва ще може да живее.

Но се нуждаеше от това от време на време. По-силното, по-вярно чувство, което спомените вече не можеха да му дадат. В края на краищата, спомените му бяха… само спомени. В сравнение с емоциите, които изпитваше в съня, те бяха бледи и почти безжизнени. Нито пък бяха реални — Себастиан беше сигурен в това. Той беше отнел тук, добавил там. Съзнателно и несъзнателно. Беше подобрил и засилил някои части, притъпил и отхвърлил други. Спомените бяха субективни. Сънят беше обективен. Неумолим.

Несантиментален.

Неизменно болезнен.

Но жив.

Тази сутрин в дома на родителите си Себастиан остана в леглото и отново се отпусна в прегръдката на съня. Искаше го. Нуждаеше се от него. Беше лесно, сънят още беше там, в него, като невидимо същество и той трябваше само да му даде малко подновена сила.

И когато го направи, я почувства. Не си я спомни, а наистина я почувства. Усети малката й ръка в своята. Чу гласа й. Чу и други гласове, други звуци, но предимно нея. Дори долови уханието й. На бебешки сапун и плажно масло. Тя беше там с него в съня му. Истински. Отново. Палецът му несъзнателно се плъзна по евтиното пръстенче на показалеца й. Пеперуда. Себастиан го беше намерил в купчина дрънкулки на многолюден пазар. Тя веднага го хареса. Не искаше да го сваля от пръста си.

Денят започна на забавен каданс. Излязоха късно. Смятаха да останат в хотела и цял ден да си почиват край басейна. Лили отиде да потича. Закъснял, съкратен джогинг. Сабине не искаше да прекара целия ден в лежане край басейна. Крачетата й бяха пълни с енергия и затова Себастиан реши да отидат на плажа за малко. Сабине обожаваше плажа. Много обичаше Себастиан да я държи на ръце и да играе по вълните. Тя пищеше от радост, когато той завъртеше телцето й между морето и въздуха, мокро и сухо. По пътя минаха покрай други деца. Беше денят след Коледа и децата изпробваха новите си играчки. Себастиан я носеше на раменете си. Едно момиченце си играеше с надувен делфин, светлосин и красив, и Сабине протегна ръце към него.

— Татко, искам такъв.

Това беше последното, което тя му каза. Плажът се намираше зад голяма пясъчна дюна и Себастиан забърза натам, за да може Сабине да мисли за нещо друго освен за светлосини делфини. Така и стана и Сабине се засмя, докато той вървеше по топлия пясък. Меките й ръчички върху бузата му с набола брада. Смехът й, когато Себастиан се спъна и едва не падна.

Идеята да заминат някъде за Коледа беше на Лили. Себастиан не се съпротивлява много. Големите празници не бяха неговата специалност, пък и му беше трудно със семейството й, и затова, когато тя предложи пътуване, той веднага се съгласи. Не защото обичаше слънцето, морето и пясъка, а защото осъзна, че както винаги, Лили се опитва да улесни малко живота му. Освен това Сабине обожаваше слънцето и морето, а Себастиан харесваше всичко, което тя обича. Чувството беше сравнително ново за него. Да прави неща заради други хора. Беше се появило заедно със Сабине. Хубаво чувство, мислеше си той, докато стоеше на плажа и гледаше Индийския океан. Пусна Сабине на пясъка и тя веднага хукна към водата с малките си крачета. Мястото беше значително по-плитко, отколкото през предишните дни, и бреговата линия се бе изместила по-навътре от обикновено. Той предположи, че водата се е отдръпнала от отлива, и побягна към водата със Сабине. Беше малко облачно, но температурата на въздуха и водата беше идеална. Себастиан я целуна безгрижно и я потопи в топлата вода до коремчето. Сабине изпищя и после се засмя, защото за нея водата беше страшна и в същото време прекрасна, и за секунда Себастиан се замисли за психологическия термин на играта им. Упражнение за доверие. Таткото държи детето, което става все по-смело. Елементарен термин, чието истинско значение не беше прилагал на практика досега. Доверие. Сабине пишеше от страх и от радост и отначало Себастиан не чу бученето. Беше напълно погълнат от доверието между двамата. И когато чу бученето, вече беше късно.

В онзи ден Себастиан научи нова дума.

Дума, която той, който беше чел толкова много, не бе чувал.

Цунами.

В утрините, когато канеше съня да дойде, Себастиан отново изгубваше Сабине. И мъката го разкъсваше толкова силно, че му се струваше, че никога няма да може да стане от леглото.

Но ставаше.

Рано или късно.

И животът му продължаваше.

* * *

Леонард! Клара Лундин разбра, че са дошли за сина й, веднага щом видя младата двойка на стъпалата. Разбра още преди да се представят и да й покажат служебните си документи, че те не са нито от „Свидетели на Йехова“, нито хора, които се опитват да продадат нещо. Тя знаеше, че този ден ще дойде, и стомахът й се сви от безпокойство. Или може би безпокойството й се засили. Клара усещаше напрежение толкова отдавна, че вече не му обръщаше внимание. Когато телефонът позвънеше вечер. Когато чуеше сирени през уикенда. Когато Леонард я събудеше, щом си дойде у дома с неговите приятели. Когато провереше електронната си поща и видеше, че има имейл от училището.

— Вкъщи ли е Лео? — попита Ваня, прибирайки служебната си карта.

— Леонард — машинално я поправи Клара. — Да, той е… Какво искате от него?

— Болен ли е? — попита Ваня, отбягвайки въпроса за причината за посещението им.

— Не, не мисля… Какво искате да кажете?

— Само се питам защо не е на училище.

Клара осъзна, че не се е замислила за това. Тя работеше на смени в болницата и все по-рядко си задаваше въпроси как се представя синът й в училище. Той ходеше, когато искаше. Правеше каквото си искаше.

Всъщност всичко.

Клара беше изгубила контрола върху него. Така стояха нещата. Единственото, което можеше да направи, беше да го признае. Изпусна го напълно. За по-малко от година. В книгите и рубриките със съвети, които прочете, пишеше, че това е нормално. На тази възраст момчетата започвали да се освобождават от родителите си и предпазливо да изследват света на възрастните. Трябвало малко да им отпуснеш юздите, но да продължаваш да ги държиш здраво, и отгоре на всичко, да им гарантираш сигурност с убедеността, че винаги си до тях и ги подкрепяш. Леонард обаче никога не правеше нищо предпазливо. Той скачаше. От един ден в друг. Все едно скачаше в черна дупка. Тя го изпусна изведнъж и на света нямаше юзди, които да го удържат.

Клара беше до него, готова да го подкрепи, но Леонард вече не се нуждаеше от нея. Изобщо.

— Почива си. Какво искате?

— Бихме желали да говорим с него, ако нямате нищо против — настоя Били, когато влязоха в коридора. Басовият ритъм, който буха чули, щом се приближиха до Г-образната едноетажна самостоятелна къща, се усили. Хип-хоп. Били го позна.

Ди Ем Екс. „Екс ще ти го даде“.

2002 година.

Старата школа.

— Аз съм майка му и искам да знам какво е направил.

Ваня забеляза, че тя не поиска да знае какво мислят или подозират, че е направил синът й. Госпожа Лундин предполагаше, че той е виновен за нещо.

— Искаме да говорим с него за Рогер Ериксон.

Мъртвото момче. Защо полицаите искаха да разговарят с Леонард за мъртвото момче? Стомахът й се присви в поредица от крампи. Клара кимна мълчаливо, отстъпи встрани, за да направи път на Били и Ваня да влязат, и после тръгна наляво, мина през дневната и се приближи до затворена врата. Почука и каза:

— Леонард. Полицията е тук. Искат да говорят с теб.

Били и Ваня зачакаха в коридора. Малък и подреден. Кукички на стената вдясно с три якета на закачалки, две от които, изглежда, принадлежаха на Леонард. На четвъртата кукичка беше окачена чанта. Отдолу имаше малка поставка с четири чифта обувки, двата маратонки. Били забеляза, че са „Рийбок“ и „Еко“. На отсрещната страна беше поставено шкафче с чекмеджета и огледало над него. Върху шкафчето имаше малка покривка и ваза с неувяхващи цветя. Малко след шкафчето стената свършваше и започваше дневната. Клара отново почука на затворената врата.

— Леонард. Искат да говорят с теб за Рогер. Би ли излязъл, ако обичаш?

Тя почука отново. Били и Ваня се спогледаха и безмълвно взеха решение. Избърсаха обувките си в изтривалката и прекосиха дневната. До вратата на кухнята имаше семпла маса, жълт килим на кафяви квадрати на пода и канапе, обърнато с гръб към масата. Отсреща имаше друго канапе и ниска масичка за кафе между двете, направена от светло дърво. Ваня предположи, че е бреза, макар да нямаше представа. На стената беше монтиран телевизор, а на лавицата под него имаше дивиди плейър, но нямаше филми, нито видеоигри. Стаята беше чиста и спретната. На канапетата, изглежда, отдавна не беше сядал никой. Възглавниците бяха идеално наредени, одеялото сгънато и едно до друго бяха поставени две дистанционни управления. Цялата стена зад второто канапе беше в лавици, отрупани с книги с твърди и меки корици, в безупречни редици. Тук-там имаше добре избърсани от праха дребни украшения. Ваня и Били се приближиха до Клара, която се разтревожи.

— Леонард, отвори вратата!

Реакция не последва. Музиката продължи да свири със същата сила. На Ваня й се стори, че дори се усили. Или вероятно защото бяха по-близо. Били почука. Силно.

— Лео, може ли да поговорим, моля?

Нищо. Били отново почука.

— Странно. Стори ми се, че превърта ключа.

Ваня и Били погледнаха Клара. Били натисна дръжката на вратата.

Беше заключена.

Ваня погледна през прозореца на дневната и видя червенокосо момче с атлетично телосложение, което леко скочи на тревата навън, хукна по чорапи по моравата и се скри от полезрението им. Всичко се случи със скоростта на светлината.

Ваня се завтече към затворената врата към вътрешния двор и извика:

— Лео! Спри!

Лео обаче нямаше намерение да го прави. Той дори побягна още по-бързо. Ваня се обърна към малко изненадания Били.

— Отиди отпред! — изкрещя тя, докато се мъчеше да отвори вратата към вътрешния двор. Бягащото момче беше на малко разстояние от нея. Тя отвори вратата и бързо прескочи цветните лехи, а после хукна с всички сили и отново извика на Лео.

* * *

Към осем часа Себастиан беше станал, изкъпал се и отишъл на бензиностанция „Статойл“ на няколкостотин метра от къщата на родителите му. Купи си закуска и кафе лате и се храни, докато наблюдаваше хората, които отиваха на работа, купуваха си цигари, кафе и безоловен бензин. Когато се върна във временното си жилище, той събра вестниците, писмата, сметките и рекламите от препълнената пощенска кутия и изхвърли всичко освен днешния вестник в чувал за рециклиране, който намери сгънат в шкафа. Надяваше се, че агентът по недвижими имоти ще се обади скоро, затова не искаше да си създава навик да яде храна от „Статойл“. Скучаеше. Излезе и седна в задния двор на къщата, където слънцето вече бе започнало да затопля наскоро монтираната дървена веранда. Когато Себастиан беше малък, тук имаше релефни каменни плочи от речни камъни. По онова време всички си слагаха такива. Сега, изглежда, предпочитаха веранди.

Той взе вестника и се приготви да прегледа секция „Култура“, когато чу женски глас, който извика: „Лео! Спри!“, и няколко секунди по-късно през живия плет на съседите премина висок червенокос тийнейджър, който хукна по тясната пътека за велосипедисти и пешеходци между двата имота, бързо прескочи високата един метър бяла ограда и се приземи в двора на Себастиан. След него дотича жена на трийсет и няколко години. Бърза. Пъргава. Не беше много назад, когато мина през живия плет, настигайки младежа. Себастиан наблюдаваше гонитбата и безмълвно се обзаложи, че хлапакът няма да стигне до оградата от другата страна на двора. Оказа се прав. На няколко метра от оградата жената рязко увеличи скоростта и го повали с добре премерена хватка. Честно казано, тя имаше предимство върху меката повърхност, защото беше с обувки. Двамата се претърколиха два пъти от инерцията.

Жената чевръсто хвана ръката на младежа и я изви зад гърба му. Явно беше полицайка. Себастиан стана и направи няколко крачки по моравата. Не че имаше намерение да се намесва по някакъв начин. Само искаше да вижда по-добре. Жената, изглежда, овладя ситуацията, и дори да не беше, от срещуположната посока дотърча мъж горе-долу на нейните години, за да й помогне. Той очевидно също бе полицай, защото извади белезници и закопча ръцете на младежа зад гърба му.

— Пуснете ме! Не съм направил нищо, мамка му! — Червенокосото момче се въртеше и се мяташе върху тревата, но жената го държеше здраво.

— Тогава защо избяга? — попита тя и с помощта на колегата си го изправи на крака. Те тръгнаха към предната част на къщата и чакаща ги кола, предположи Себастиан. Докато вървяха, жената забеляза, че не са сами в двора. Тя погледна към него, извади служебна карта от джоба си и я разгърна. От това разстояние Себастиан нямаше шанс да прочете нито дума. Със същия успех можеше да му покаже карта от библиотека. — Ваня Литнер, „Риксморд“. Всичко е под контрол. Може да влезете вътре.

— Не бях вътре. Може ли да остана навън?

Жената обаче беше приключила с него. Тя прибра служебната си карта и отново хвана за ръката момчето, което изглеждаше като онези младежи, които животът е запратил по плоскостта надолу на ранен етап. Това несъмнено нямаше да е нито първият, нито последният път, когато щяха да го водят към чакаща полицейска кола. По тротоара се зададе друга жена. Тя спря и вдигна ръце към устата си, за да заглуши писък, когато видя какво става в задния двор на Себастиан. Той я огледа. Майката, разбира се. Червена коса на леки, хубави къдрици. Около четирийсет и пет годишна. Не много висока, може би метър и шейсет. Изглеждаше във форма. Вероятно редовно посещаваше фитнес салона. Жената сигурно беше съседката от другата страна на живия плет. Когато Себастиан живееше тук, къщата обитаваше германска двойка с два шнауцера. Бяха стари дори тогава. Сигурно вече бяха умрели.

— Леонард, какво си направил? Къде го водите? Какво е направил? — Жената не обръщаше внимание, че никой не отговаря на въпросите й, и продължаваше да пита — бързо и напрегнато, с глас, доближаващ се до фалцет. Като предпазен клапан на тенджера под налягане. Ако беше сдържала въпросите, щеше да се пръсне от безпокойство. Тя тръгна по тревата. — Какво е направил? Кажете ми, моля ви! Защо вечно се забъркваш в неприятности, Леонард? Какво е направил? Къде го водите?

Полицайката пусна ръката на момчето и пристъпи към разтревожената майка. Полицаят продължи да върви.

— Искаме само да говорим с него. Името му се появи в хода на разследването ни — обясни тя и успокояващо сложи ръка на рамото на притеснената жена. Физически контакт. Добре. Професионално.

— „Появи се“? Как така „се появи“? Във връзка с какво?

— Сега ще го заведем в участъка. Ако дойдете след малко, ще обсъдим всичко мирно и спокойно. — Ваня млъкна и преди да продължи, се увери, че е установила зрителен контакт с жената. — Клара, в момента не знаем нищо. Не се разстройвайте без причина. Елате в участъка и потърсете мен или Били Русен. Името ми е Ваня Литнер. — Разбира се, Ваня се беше представила, когато отидоха в дома на Лундин, но Клара сигурно не бе запомнила името й или дори не го беше чула. Тя извади визитна картичка и я даде на Клара, която я взе и кимна. Беше твърде шокирана, за да протестира. Ваня се обърна и излезе от двора. Клара я гледа, докато се скри зад ъгъла до разцъфнал храст френско грозде. Стоеше там напълно объркана, а после се обърна към най-близкия човек наоколо, който по случайност беше Себастиан.

— Могат ли да го направят? Да го откарат с колата без мен? Той все още е непълнолетен.

— На колко години е?

— На шестнайсет.

— Тогава да, могат.

Себастиан се върна на верандата, към утринната светлина и секция „Култура“ във вестника. Клара не помръдна от мястото си. Гледаше ъгъла, зад който се беше скрила Ваня, сякаш очакваше тримата да изскочат оттам, усмихнати и смеещи се, и да й кажат, че всичко е било шега. Добре замислена и изпълнена шега. Не се е случвало. Клара се обърна към Себастиан, който току-що беше седнал на плетения стол.

— Не можеш ли да направиш нещо? — умолително попита тя.

Той я погледна озадачено.

— Аз ли? Какво?

— Ти си синът на Бершанови, нали? Себастиан? Работиш върху такива неща.

— Работех. В минало време. Вече не се занимавам с това. И дори когато работех, нямах нищо общо с оспорване на ареста. Бях криминален психолог, не адвокат.

Колата на улицата потегли, отвеждайки единствения син на Клара. Себастиан погледна жената, която все още стоеше в двора му. Напълно объркана. Изоставена.

— Какво е направил синът ти? И защо „Риксморд“ се интересуват от него?

Клара пристъпи няколко крачки към него.

— Сигурно нещо свързано с момчето, което беше убито. Не знам. Леонард никога не би направил такова нещо. Никога.

— Тогава какво прави Леонард?

Клара го погледна с недоумяващо изражение. Себастиан кимна към оградата и поясни:

— Когато ти дойде, го упрекна, че вечно се забърква в неприятности.

Тя го погледна озадачено. Наистина ли го беше казала? Не знаеше. Толкова много въпроси. Такова голямо объркване в главата, й, но вероятно го беше казала. Леонард наистина се беше забърквал в много неприятности, особено напоследък, но това сега беше нещо съвсем различно.

— Но той не е убиец!

— Никой не е, докато не убие някого.

Клара погледна Себастиан, който изглеждаше напълно незаинтересуван и безразличен към събитията, които се бяха разиграли в двора му. Той барабанеше с пръсти по вестника, сякаш не се беше случило нищо необичайно или важно.

— Няма ли да ми помогнеш?

— Имам телефонен указател „Дълга страници“ в къщата. Мога да потърся адвокат.

Към буцата на безпокойство и страх в стомаха на Клара се присъедини гняв. Тя беше чувала някои неща за сина на Бергманови през годините, когато Естер и Туре й бяха съседи. И нито едно от тях не беше хубаво.

— Само като си помисля, че бях убедена, че Естер преувеличава, когато говори за теб.

— Това би ме изненадало. Майка ми не обичаше да прави възвишени жестове.

Клара хвърли един последен поглед на Себастиан, а после се обърна и си тръгна, без да пророни нито дума повече. Той взе част от вестника, паднала на пода на верандата. Забелязал беше статията, но не бе проявил особен интерес. Сега отново насочи вниманието си към нея.

„РИКСМОРД“ СА ПОВИКАНИ ДА РАЗСЛЕДВАТ УБИЙСТВО НА МОМЧЕ