Тейтъм Флин
Жупел за закуска (9)

9.
Приказка за мъничката нинджа

По инстинкт плеснах с криле, но те бяха заровени под дебелото ми зимно яке. Единствената ми дреха, която нямаше дупки за криле, защото си я бях купил на Земята. Е, много благодаря, шивачо на Дракула. Скочих от коня миг преди зъбите му да щракнат около глезените ми, прехвърлих се през месинговата преграда и подпалих през лунапарка, а Томи — до мен. Но онези стари дървени кранти сигурно трябва да са здраво закрепени за… Звукът на гръмовни копита завърши мисълта ми вместо мен. Хвърлих поглед през рамо и преглътнах при вида на зверовете, които един по един скачаха от въртележката.

Изтичахме обратно покрай пиратския кораб и под влакчето, а гневното цвилене ни настигаше. Томи се спъна в колчето на една шатра, полетя и падна по нос в пръстта и талаша. Вдигнах я за ръката и я бутнах към изхода пред мен. Вече оставаха само шест-седем метра. Още малко. Още…

Зъби като ножове се впиха в прасеца ми и извиках, а конят ме завлече на земята. Заритах го отчаяно, но не ме пускаше. Останалите вече бяха съвсем близо, свършено беше с мен — защо бях избягал, защо не си бях останал в града, защо бях такъв кръгъл и абсолютен кретен?

Тънко свистене проряза въздуха и късче метал с формата на звезда се заби право в окото на коня. Половин секунда по-късно второ отнесе едното му ухо. Той пусна крака ми, за да извие от болка.

— Хайде! — изкрещя Томи току пред входа, като размахваше още една метална звезда.

Бързо се изправих, метнах се през вратата, ритнах я зад себе си и я затворих. Томи бутна обратно дъската, която залостваше вратите, и се строполи на кишавата земя. Чу се туп, когато нещо от другата страна се заби в дървото.

Наведох се, подпрях ръце на коленете си и се опитах да си поема дъх. Вратите тракаха и се тресяха, но издържаха.

— Мутирали въртележни коне убийци? Сериозно ли? — каза Томи задъхана.

Поклатих глава.

— Да. Кой да се сети, че има и такива?

Силен трясък разтресе въздуха и скочих. Дървото беше започнало да се цепи. Прекрасно.

Подадох ръка на Томи, която се беше опънала на земята и изглеждаше… ами изглеждаше сякаш досега се е била със стадо кръвожадни коне.

— Хайде, по-добре да се махаме оттук.

Хвана ръката ми и се изправи.

— Изобщо няма да споря. След мен.

С подтичване и подхлъзване по снежните улички стигнахме до крива дървена барака с накъсани сиви завеси, които се подаваха от единствения прозорец. Томи отвори вратата, влезе, а след нея и аз.

— Дом, сладък дом! — каза тя с полуусмивка, като махна към двете буцести легла, почернялата печка и грамаданския гардероб, които бяха единствените неща в малката стаичка. Облекчен се отпуснах на едно от леглата. Мен ако пита, в този момент това си беше направо дворец.

— Какви бяха онези неща? — попитах.

Тя се метна на другото легло по корем и подпря брадичка на ръцете си.

— Нямам идея, конете не са помръдвали и мускулче, когато съм ходила там. Макар че досега не се бях качвала на тях. Явно не им е харесало.

— Не, не конете, а летящите дискове на смъртта. Нали хвърли нещо по онзи звяр, който ми дъвчеше крака — какво беше? А, и, такова де, благодаря, че ме спаси от изяждане.

— А, това. — Тя бръкна в джоба на палтото си и извади малка заострена метална звезда. — Това са японски оръжия, казват се хира шурикени. На Земята бях ножехвъргачка в един цирк. Когато… се озовах тук, в Ада, всичко, което имах по джобовете, някак дойде с мен. Имам шест.

Опитах се да осмисля цялата тази информация.

— Вече не — казах.

— Ще имам. Всяка сутрин, когато се събудя, всичко по джобовете ми си е същото. — Сви рамене. — Мъртвешка му работа.

— Бре.

Не бяхме учили за тези неща. Сигурно личният живот на костеняците не се възприемаше като особено важен.

— Макар че ако си изгубя палтото, не съм сигурна дали пак ще се върне като магия. Та гледам да не го губя.

— Ами ако пострадаш или нещо такова? Същата ли си се будиш?

— Ще ми се. Защо мислиш, че така устремено бягах от конете? Не можем да умрем, защото вече сме мъртви. Но има и по-лоши неща от това да си мъртъв.

Повдигнах вежди.

— Така ли?

— Да. Един го нападна нещо като двуглав лешояд. Следващия път, когато го видях, още се скиташе… обаче с една ръка по-малко.

— Мале.

— Да. А старицата оттатък улицата ми разказа за някой, който се удавил в едно замръзнало езеро. Хелионите го хвърлили. Сега ще остане там завинаги и ще се дави отново и отново.

Потреперих и за момент ме хвана срам, че съм демон. Но ние това правихме, нали? Зли работи. Костеняците си заслужаваха това, което получаваха… нали? Не знаех какво да си мисля, затова смених темата.

— За пръв път виждам нинджа на живо. Или по-скоро на умряло. Наистина ли си работила в цирк?

— Да… Виж, дълго е за разказване. А ти какво ще правиш, беглецо? Искаш ли да пренощуваш тук?

— А, смятах да ида в петзвездния хотел на ъгъла.

Тя се подсмихна.

— Но какъвто съм глупав, си забравих кредитната карта. Значи ще е в бараката. — Аз също й се усмихнах. — Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Глупости. Чакай да запаля огън.

Тя излезе и след секунди се върна с наръч дърва, които сложи в печката. След малко пламъкът започна да гали дървото и тя сви шепи, за да го раздуха.

— Така, това ще ни грее през нощта.

Тя си свали палтото и обувките и легна на леглото си.

Смъкнах си раницата и се стреснах от силното изписукване. Брус! Покрай веселието на влакчето и страхотията на мутиралите коне убийци изобщо бях забравил за него. Отворих раницата и той възмутено ми изпърха с криле.

Томи се ококори.

— Ама ти… имаш прилеп в раницата? Това някаква демонска традиция ли е, както вещиците е котките?

Усмихнах се.

— Не. Но и то е дълго за разказване. Не се тревожи, не е опасен. Защо не ми разкажеш как от циркова нинджа си станала адско момиче, а пък после аз ще ти разкажа за Брус.

— Брус?

— Уейн. Сещаш се, Батман.

— Аха. Супер.

— А каква е твоята суперзлодейска история?

— А, да. Ами мама била много млада, когато съм се родила, а татко ми изчезнал, та явно не е могла да се справи сама. Пет години се опитвала, но един следобед циркът дойде в града и тя ме остави при по-големия си брат… — Тя примигна. — И така и не се върна. Както и да е. Брат й, вуйчо ми Пиянко, беше ръководителят на цирк „Фантастик“. Нямаше голям избор, затова ме прие. Според мен е решил, че малко детенце на слон ще е добре за бизнеса.

Тя се зарови по-надълбоко в завивките, сякаш от мисълта за ръководителя й стана още по-студено.

— Но той не харесваше деца. Единственият ми приятел беше Сайонара, японската ножехвъргачка. Невероятна е. С тази нейна вееща се черна коса и змийски татуировки, и свирепи очи. Бях много малка, но виждах как ме гледа Пиянко. Все едно си мисли как на следващата спирка ще ме остави край пътя. Затова й се примолих да ме научи. Мислех, че ако съм добра в нещо, той ще ми позволи да остана. И се получи.

Изправих се.

— Извинявай, разбърборих се.

— А, не. Само си лягам, че умирам от студ. — Беше вярно. Сигурен съм, че ако кожата ми не беше червена по принцип, носът ми щеше да грее като фар. Събух си ботушите и си свалих якето. — Сериозно, продължавай.

Но Томи ме беше зяпнала.

— Имаш крила.

Погледнах през рамо и ги разтърсих като навит черен чадър.

— Да, така си е. Всички демони имат. Не си ли виждала… А. Хелионите нямат крила. Забравих.

— За разлика от всички други ли? Защо нямат?

— По принцип имат, но ги режат при раждането.

— Ау. Защо?

— Така няма да станат прекалено силни. Ба… Луцифер е умен. Обича да държи подчинените си под палеца си.

Не знам защо си замълчах за татко. Беше просто инстинкт. Хората гледат на него малко особено. По-точно с особен ужас. А никак не исках тя да ме изхвърли в ледения мрак. Намъкнах се под одеялото и се облегнах на стената. Тя не го заслужаваше, беше ми спасила живота. Обещах си на сутринта да й кажа истината.

— Разказваше ми как си станала малка нинджа.

— Да. Та няколко години бях добре. Със Сайонара се бяхме сработили, така че…

— Чакай малко — Сайонара? Това не значи ли довиждане?

Тя се засмя.

— Да. Това й беше сценичното име. Иначе е чистокръвна лондончанка на име Сузи, която преживява на риба с картофки, но не казвай на никого.

И аз се усмихнах.

— Ще пазя тайната й.

— Та както и да е, работихме добре заедно и Пиянко ми позволи да остана. Но пак беше ужасен. Караше ме да готвя и да чистя клетките на животните, и още сума ти работи, все едно му бях робиня. Един път имах бронхит и му казах, че съм прекалено болна да участвам в шоуто. Той се ядоса и ме блъсна, и се спънах в един стол, и си насиних окото. След това много го намразих. Тогава един ден Зелда, която ходеше по въже, си изкълчи китката. В номера с ножовете правех малко акробатики и претъркулвания, затова той ме накара да изляза вместо нея. Проблемът е, че много ме е страх от високото. Веднъж видях как един човек падна от трапеца и си счупи и двата крака, та…

— Леле. И въпреки това те накара да се качиш?

— Да. И някак си се справих, макар че в мига, в който слязох, оповръщах обувките на клоуна Карло. Но нещо в мен просто се прекърши.

Наведох се към нея.

— И му заби една метална звезда право между очите.

Тя се натъжи.

— Не. Не, бях бясна, но не исках да… Оф, не знам, може и да съм искала. Хранех лъвицата Глинда, която използвахме в шоуто. Беше стара и полусляпа, и обикновено напълно безобидна. Вуйчо ми дойде в клетката и ми се разкрещя да почистя каквото съм нацапала. Все едно аз бях виновна, че толкова ме беше страх, че повърнах. И… И не знам какво ми стана, но идеята просто ми изникна в главата. Направих единственото нещо, от което Глинда пощуряваше — дръпнах й ушите. Тя се изправи, втурна се право към Пиянко… и го изяде.

Отварях и затварях уста като златна рибка.

— Нахранила си цирковия лъв с гадния си вуйчо?

Тя изглеждаше леко засрамена.

— Да, нещо такова.

Прихнах да се смея. Татко щеше да е повече от горд, ако аз бях направил нещо такова. Размахах ръка пред лицето си.

— Извинявай, извинявай.

— Малко си е смешно — каза тя. — Да му беше видял лицето, когато Глинда се втурна към него. Определено не го очакваше. — Тя поклати глава. — Обаче не исках да го нараня, наистина. Въпреки че почти си го заслужаваше.

— Ами ти? Ти как попадна тук? Глинда и теб ли изяде.

— Не. Много по-срамно беше. Когато видях какво става, изтичах в далечния край на клетката и клекнах зад бъчвата с храната. Бях в шок, не можех да мръдна. Когато старата сляпа Глинда свърши с Пиянко, дотопурка при мен и просто седна отгоре ми. Сплеска ме на палачинка. Знам, че не го направи нарочно. Просто не ме видя.

— Леле, егати късмета.

— И още как.

Взех решение.

— Виж, трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

Изглеждаше толкова спокойна и сънлива, че ми беше гузно, но заслужаваше да го знае.

— Когато по-рано ти казах, че в Ада не идват много деца… ами работата е там, че изобщо няма човешки деца тук. Ни едничко. Такова е правилото.

— Чувствам се много специална. Явно винаги нарушавам правилата.

— Ама сериозно, това, което ми разказа… няма логика. Дори много усърдно да си се опитала да нахраниш лъва с вуйчо си, нямаше да те пратят тук. А онова как мисълта просто ти изскочила в главата… това ми звучи като бяс.

— Какъв бяс?

— Демон изкусител. Пращат ги на Земята да покваряват хората. Но не и деца.

Тя започна да разплита русите си плитки.

— Вече се обърках. Толкова много видове демони има. Как изглеждат бесовете?

Направих физиономия.

— Слаби като клечки и толкова бледни, че синята им кръв се вижда през кожата. Честно казано, малко ме плашат. А и смърдят. На жупел.

— Как мирише жупелът?

— На развалени яйца.

— Ужас. Защо миришат така?

— Пият го. В Ада има много жупел, тук го добиваме. Сещаш ли се онези сини пламъци, които виждаш да пръскат от земята? Това е горящ жупел — пъклен пламък. Та така, използваме го за лекарства и магии, и такива работи. Бесовете го пият в течна форма, за да засилят способностите си да изкушават. Което е много гнусно. Никога не можеш да ме накараш да го пия.

— Бре. Добре, значи има хелиони, които са червенокожи и чернороги като теб. И бесове. Това ли са?

— А, не, има още сума ти различни демонични аспекти. Да, повечето приличат на мен, но най-добрият ми приятел — Лентяй, например е ленивец.

— Чакай… ленивец?

— Да. Защото е тук от цяла вечност. Повечето демони приличат на мен, но всички от демонокрацията — това е демонската аристокрация — имат различни аспекти. Дракони, тигри, ленивци, гущери. Такива неща.

Томи се ококори.

— Демони гущери? Страхотно.

Спомних си Астарот и потреперих.

— Да. Та както казвах, бесовете са онези, които изкушават хората на Земята. Чудя се дали нещо при теб се е объркало.

— От чудато по-чудато.

— Не те ли притеснява това, че си единственото дете в Ада?

— Извинявай, доспа ми се. Да, странно е, но дори да има някаква грешка, аз какво да направя? Не мога просто да си тръгна.

Замислих се за татко. Ако имаше някаква административна грешка — което беше единственият отговор, който ми хрумваше, — може би той щеше да помогне. После си спомних как играеше голф и ползваше устата на обирджията за дупка. Да, по-скоро нямаше да иска. Не си падаше много по костеняци.

И все пак може би можех да й помогна. Доброто ми дело за деня. Ух, много калпав демон бях. Но не можех да се спра, харесвах я. А и ми беше любопитно.

Томи се прозя.

— Виж, много ми се иска да ти чуя теориите защо съм спечелила адската лотария, както и за Брус и всичко друго, но може ли да го направим на сутринта? Изтощена съм.

Прозявката й беше заразна. Дръпнах одеялата до брадичката си и загледах как огънят хвърляше оранжеви шарки по напукания дървен под. Утре щях да помисля дали няма как да й помогна.

— Разбира се. Лека нощ, Томи. Благодаря за лунапарка. Беше ми много забавно, да знаеш, докато накрая за малко не ни изядоха.

В мрака се чу тих кикот.

— Да, и на мен. Лека, Джинкс.