Тейтъм Флин
Жупел за закуска (8)

8.
Рядко срещано мъртво момиче

Децата никога не ги пращат в Ада. Без изключения. На бесовете не им е позволено да се опитват да покварят хора на шестнайсет или по-малко години. А дори и някое дете да извърши нещо ужасно сам-самичко, му се разминава, докато не стане на седемнайсет. Тогава няма ограничения. Противно на очакваното, Адът се управлява по много стриктни правила. Татко е такъв, малко обсесивно-компулсивен.

Та какво, по всички селения, правеше това момиче тук? Дали беше направила нещо толкова неописуемо злокобно, че за нея са направили изключение? Загледах я. Не изглеждаше неописуемо лукава, но като се замисля, хората рядко изглеждат така. Две рошави руси плитки стърчаха от главата й над мокро от снега черно палто с качулка. Имаше лице, покрито с лунички, и беше на десет, може би единайсет.

Нещо още по-странно — пързаляше се по леда, преструваше се, че кара кънки за лед, и се усмихваше. Сякаш се забавляваше. Костеняците по правило не се забавляват в Ада. Все пак не затова го има.

Завъртя се грациозно с развети плитки, видя, че я гледам, и за малко да се препъне. Не исках да я плаша и се дръпнах назад, но тя също ме загледа.

Рядко срещано прокълнато дете! Тук, в Ада. Кога пак щях да имам възможност да говоря с такова?

Любопитството ми надделя, направих крачка към нея и пробвах да се усмихна.

— Здравей?

Момичето се обърна като да избяга, но се поколеба. Може би и на нея й беше любопитно. „За някого, който е виждал само хелиони — помислих си, — аз вероятно съм рядко срещано демонично дете.“ За момент остана неподвижна и мълчалива, после пристъпи предпазливо.

— Здрасти. Аз съм Томи, какво правиш тук отвън? — попита тя.

Не очаквах въпроси.

— Ами… не знам — казах аз, като мислено се сритах, задето звуча толкова тъпо. Поизправих рамене. — Май изследвам. Аз съм Джинкс, между другото. — Подадох ръка вежливо.

— Много странен демон си. — Тя наклони глава и внимателно ме огледа, от което ми стана малко притеснено.

— Така ли? Ами да, такъв съм си май. — Отпуснах ръката си. Дори костеняците виждаха какъв съм смотан. Чудничко. Подритнах едно камъче и се опитах да измисля нещо умно или интересно. Мозъкът ми отказа да съдейства.

Жълъдчето на тишината заплашваше да израсте в надвиснал дъб на неловко мълчание, когато момичето на име Томи дойде точно пред мен.

— Имаш сини очи — каза тя. — Изглеждаш точно като хелионите, само че те всички имат червени или черни очи.

— Ами да. Само наполовина съм демон. Дълго е за разправяне.

Тя присви очи и кимна леко, сякаш беше взела решение.

— Добре, странно полудемонче. Аз също обичам да изследвам. Искаш ли да видиш нещо яко?

Не е като да имах нещо по-хубаво за правене.

— Добре.

— След мен.

Тя хукна из западналите улички и покрай рушащи се къщи, като от време на време спираше, за да я настигна. Беше бърза. Забелязах, че за разлика от мен тя трябваше да прескача около тънките сини пламъци, които изригваха тук-таме от земята. Мисловно се плеснах по челото — костеняците не бяха неуязвими от пъклен пламък. Очевидно.

След няколко минути стигнахме пред един грамаден разнебитен склад, много по-голям от всичко, което бях виждал в Полята. Томи плъзна настрани една тежка талпа, препречила входа, и влезе. Помещението беше тъмно и миришеше на мухъл, а малки струи светлина се процеждаха през пролуките в покрива на поне петнайсет метра над нас. Под краката ми имаше отъпкан пръстен под, а във въздуха се носеше миризма на талаш и смазка. Малко се притесних. Ами ако това беше някаква клопка? Костеняците не обичаха много демоните, в това бях сигурен. Погледнах вратата през рамо и тъкмо обмислях дали да изтичам обратно навън, когато в мрака чух щракване на електрически ключ. Изведнъж стаята се изпълни с многоцветни светлини и особена подрънкваща музика.

Зяпнах учуден. Това беше панаир.

— Това какво прави тук?

— Нямам представа. Сигурно е било нечий най-страшен кошмар. Може някой да е паднал от влакчето и то да му е отрязало главата. Но ми харесва.

Усмихнах се както заради странния вътрешен лунапарк, така и заради липсата на кървава клопка.

— И на мен ми харесва.

— Насам.

Тя тръгна между сергиите, аз я последвах и стигнахме голяма люлка с вид на пиратски кораб. Покатерихме се и седнахме един срещу друг на една от скърцащите дървени седалки. Докато се поклащаше напред-назад под тежестта ни, се вдигна облак прах.

— Не очаквах точно това да ми се случи днес — казах аз, загледан над примигващите светлини.

Стомахът ми избра точно този момент да изкъркори звучно и тя се засмя. Спомних си, че цял ден не бях ял и се разрових в раницата за сандвичите с кетчуп.

— Гладна ли си? Заповядай — подадох й единия.

— А, не, благодаря. Не огладнявам, нито ожаднявам. — Тя сви рамене. — Мъртвешка му работа.

Опитах се да не изглеждам прекалено шашнат. Тогава осъзнах колко невкусно изглеждаше подгизналият кървящ сандвич.

— Сигурно можеш да ядеш, ако искаш. — Извадих хартиената торбичка. — Какво ще кажеш за шоколадова торта?

Тя взе торбичката и подуши.

— Май си прав. — Хапна една хапка и кафявите й очи се разшириха. — Ммм, вкусно е.

Усмихнах се. Покваряване на мъртви с шоколадова торта — ето така се прави. Може би все пак има надежда за мен.

Томи изведнъж спря и задържа оставащата част от тортата пред устата си.

— Чакай, как така в Ада има шоколадова торта? Шоколадът не е ли земна работа? — Тя ме изгледа подозрително.

— Така е, но е покварил толкова много лакомници, че Луцифер реши, че трябва и тук да го въведем. Но не ми е позволено да имам кетчуп, така че не казвай на никого.

— Ясно. — Продължи да нагъва тортата. — Както и да е, какво правиш тук всъщност? — попита тя. — Демоните не идват във Външния Ад да се забавляват.

Потрих чело, чудейки се как да отговоря.

— Ще ти кажа, ако ти ми кажеш защо ти викат Томи — рекох през хапка влажен хляб. Това ми спечели малко време да реша какво да й кажа.

— Галено на Томасина — рече тя спокойно. — Томасина Ковели. Твой ред.

Ох. Но пък на кого щеше да каже? На някой хелион? Малко вероятно.

— Ами… може да се каже, че избягах от вкъщи. Реших, че в града някой може да ме намери, затова се измъкнах през портите. Досега не бях излизал тук.

Тя ме изгледа все едно току-що ми бяха пораснали пипала.

— Защо ти е да бягаш? Каквото и да е там вътре, все е по-добре. Тук буквално е ад — каза тя с лек кикот.

Зяпнах.

— Как може да се смееш? В Ада си и няма измъкване.

Тя сви рамене.

— Ами какво друго да правя? Както сам каза, няма измъкване, така че няма смисъл да хленча, нали така?

Може да съм чудат демон, но и тя бе чудата костенячка. Харесваше ми.

— Да, явно няма. Блъскащите се колички работят ли?

— Да, ела.

Сребристата металическа боя падаше на люспи от количките, а на повечето от тях ивичестите пръчки отзад бяха непоправимо счупени, но Томи ме заведе при една работеща, а самата тя седна в друга. Гуменият под също беше издут и разкъсан, но бързо открих, че така е още по-добре. Кой ти иска равен под, когато можеш да имаш рампички за засилка?

След количките изпробвахме една кула със спираловидна пързалка, едно разтракано влакче на ужасите и най-накрая скоростно влакче. Докато крещяхме в завъртулката с вдигнати ръце, се опитах да си спомня кога за последно съм се забавлявал така. Слязохме с олюляване от количката, а Томи за малко да падне, но се хвана за парапета.

— Добре ли си? — попитах. — Нали няма да ме оповръщаш?

Тя вдигна брадичка.

— Естествено, че не. Макар че… може да поседнем за малко. Не искам и ти да паднеш.

— Имам по-добра идея. Дай да идем да седнем на онази въртележка. — Посочих ярко оцветените коне, които нежно се издигаха и спускаха.

— Пф, това е за дечица.

— Ами ти си си дете. На колко си, десет?

— Моля-моля, на единайсет и половина съм. Дребна съм за годините си.

— Добре, значи само ще си починем на нея, докато спре да ни се вие свят.

Тя сбърчи нос и луничките й се сляха в едно петно.

— Щом настояваш.

Качихме се на конете и те бавно ни понесоха около въртележката, докато главите ни се оправят.

Събрах смелост да задам въпроса, който ме човъркаше цял следобед.

— Та ти защо си в Ада? Тук не идват много деца. Ама ако не искаш да ми кажеш, ще разбера.

— Цялата работа беше една глупава грешка. Наистина не исках… — Въздъхна и духна бретона си, който й влизаше в очите. — Е, май вече няма значение. Ами…

— Ох! — Скочих стреснат, както си бях хванал шията на коня. Бих се заклел, че нещо току-що ме беше ухапало. — Какво…

— Ау! О… О, не.

Томи се хвърли от седлото си и разтърси ръка. Кръв покапа от пръстите й по боядисания под.

Тогава конят й се обърна и ми се озъби с огромните си влажни и червени дървени зъби.

— Досещам се защо има лунапарк в Ада — каза Томи. — Бягай!