Тейтъм Флин
Жупел за закуска (7)

7.
Бягство от Пандемониум

На следващия ден героично и смело избягах от замъка, като се спуснах по зъберите и прелетях над огнения ров, преди… Добре де, излязох си през входната врата и никой нищо не ми каза. На никого нямаше да му липсвам цели три дни, което беше едничката светла страна на гръмовната чернилка, която беше животът ми. Дотогава можеше да съм някъде далеч. Проблемът беше къде точно?

Нарамих раницата (пълна с провизии за бягство — бананово мляко, сандвичи с кетчуп, комикси със Спайдърмен и един похъркващ прилеп вампир) и пристъпих на извития каменен мост, който прекосяваше рова. Зад мен стоеше дворецът Тъмангел, единственият ми дом досега, а пред мен чакаше свободата.

Е, всъщност преди нея беше град Пандемониум, кой беше доста голям. Но след него — свободата. Макар че не бях сигурен как точно изглежда тази свобода и дали бих я познал, ако я срещна в някоя тъмна уличка.

Поех си дълбоко дъх и прекосих моста към града. Пандемониум изглеждаше като че ли беше изникнал за една нощ, в което нямаше нищо чудно, защото така и бе станало. Когато войната между Рая и Ада приключила, татко и всичките други паднали ангели решили да направят каквото могат. Щели да заживеят на такова красиво място, че всички други ангели да завидят. Така че измагьосали извисяващ се град с размерите на Париж, обаче десет пъти по-демонично красив.

Спуснах се по булевард „Атила“, покрай виещи се червени небостъргачи, където меките бели жилки в мрамора грееха нежно в утринната светлина. Докъдето поглед стига се простираха назъбени кули и златни покриви с формата на скорпиони и дракони, а от кафенета и барове се носеха хиляда вида музика, която сплиташе изкусителен гоблен от звуци с виковете на улични търговци и разговорите на минувачи. Високо над мен в безоблачното розово небе десетки летящи демони се стрелкаха насам-натам и теглеха рикши с клиенти над лабиринта от улици.

Докато гледах, един водоливник ми намигна от покрива на един магазин.

— ^[1] — каза той.

— Добро да е — отвърнах аз.

Топъл прилив на вълнение бавно се разля в корема ми. Ухилих се. Не отивах просто да си купя нови учебници, нито на среща е Лентяй за горещ шоколад в някое кафене, нито вървях към училище. Бях отхвърлен приключенец, смел скитник по магистралата на живота…

Пльок.

Бях… покрит от глава до опашка е жупел. Погледнах злобно през червената слуз, която капеше по лицето ми. Бени и Араил се бяха навели от един прозорец и се смееха.

— Извинявай, Джинкси-Уинкси, да не би да те уцелихме? Да беше гледал къде вървиш!

— Ах, вие… любители на малки понита! — изръмжах.

Не беше кой знае какъв отговор, но е трудно да си остроумен, когато си подгизнал и миришеш на развалени яйца. Вдигнах им два лишени от въображение пръста и забързах нататък под ехтящия им смях. Дотук е насладата от красотата на града.

Изтичах по булеварда до едно кафене на име „Дяволски вкусно“, промъкнах се в мъжката тоалетна и си изхлузих якето и блузона. Ако бях човек, жупелът щеше да ми изгори кожата. Като демон бях неуязвим от горещото, но не и от отвратителната смрад. Мъчих се да не повърна, докато си търках лицето. След известно време и няколко сапуна — и след като изхвърлих блузона в кошчето — все още понамирисвах, но имаше някакво подобрение. Проверих Брус, който беше проспал цялото унизително фиаско.

— Благодаря за подкрепата — измърморих сърдито.

Метнах раницата на рамо, бутнах вратата на тоалетната… и чух хрущене, последвано от изскимтяване. Опа. Отворих вратата докрай. Отпред стоеше видимо бесният Астарот и си разтриваше носа.

— Пак ти! — Гущеровите му очи се присвиха от ярост.

Преглътнах.

— Извинявайте, извинявайте!

Астарот вдиша дълбоко, сякаш броеше до десет, за да не ме направи на пух и прах, после бързо влезе покрай мен, като си мърмореше нещо за пикльовци.

Прекрасно. Имах неясното намерение да прекарам първия ден от свободата си в скитане из града, преди вечерта да се измъкна през портите, но това вече не беше толкова добра идея. План Б беше да намеря къде да се скрия в Пандемониум — все пак градът не беше малък. Но след като видях Бени и Араил, и Астарот, си спомних колко лош късмет имам. Дори при население от пет милиона все щях да попадна на демони, които познавам от училище или от двореца, или пък такива, които ме познават мен заради татко. Не можех да рискувам. Нямаше начин да изчезна тук.

Та… към Външния Ад. Не бях съвсем сигурен какво има там, понеже всичките ми познания бяха дошли от учебници по география и от малкото, което успявах да видя през прозорците на двореца, но трябваше да поема този риск, щом не искам да ме хванат.

Напуснах кафенето с решителност и готовност за всичко, с което можеше да се сблъскам в живота отвъд портите. Все пак бях син на Луцифер. Щях да се справя. После се върнах бързо, за да си взема малко шоколадова торта като запас за особено страшни случаи.

След това, стиснал прекрасно ухаещата хартиена торбичка, тръгнах по улицата към стоянката на рикшите.

— Джинкс!

Ох, пъклен плам, кой от враговете ми щеше да ми се изпречи сега? Завъртях се, като се опитах да не се паникьосвам. Данталион ме доближи с бодра крачка. Ех. Най-после приятелско лице.

— Здрасти, братче, днес не си ли на училище?

Ами…

— Обедно междучасие. Излязох да си купя комикси.

В единайсет часа. Ужас. Никак не ме биваше да лъжа.

Данталион, който си е зъл по природа, само повдигна вежда и нищо не каза.

— Ама, разбира се. Както и да е, забавлявай се, после ще се видим вкъщи, нали? За една игра на „Кървави Канибали карт“?

— Може. — А може и да не. — Ама имам много домашни да пиша довечера, та… — послъгах набързо.

— Няма грижи. Не се преработвай! Знаеш, че татко мрази така.

Усмихна ми се широко и закрачи по една странична улица.

О, да. Знаех, че татко мрази така. Тъй, време е да изляза от града, преди да срещна всичките си познати от цялата вселена. Тази работа е бягството беше по-трудна, отколкото изглеждаше. Спрях си една рикша и досущ като шпионин от старите филми помолих водача да ме остави пред един магазин за комикси на един ъгъл близо до портите, та да не оставям следа.

Потеглихме и се извисихме над площад „Нерон“ и Вавилонската кула, а далеч под нас дребни червени купувачи се щураха насам-натам. Рикшаджията забързано пляскаше с криле покрай Отровните градини — изглежда, той беше единственият човек, който не беше чул как унищожих дървото Немезида, което от време на време се пресягаше и грабваше рикшите от небето, преди да го неутрализирам — и над смърдящите пари от фабриката на Жупий, където прокълнати хора добиваха жупел и го преработваха във всичко от лекарства до гориво. Накрая се спуснахме на една чакълена пряка на „Ан Бони Лейн“ и спряхме точно пред „Коварни комикси“.

След като отлетя, повторих историята си наум за последно, после тръгнах по пътя колкото можех по-безгрижно. Въздухът вече беше по-хладен тук, в покрайнините на града, далеч от огнения ров. Отвън щеше да е студ. Извадих си черната вълнена шапка и шала от раницата и си ги сложих. Надявах се да ми послужат за дегизировка, както и за защита от по-студения климат на Външния Ад.

Завил нос в шала си, завих покрай ъгъла и видях нещо не особено хубаво. Всъщност в списъка е неща, които не са хубави, това беше най-отгоре при ухапванията от буби бръсначи, миризмата на жупел и настъпването на парченце лего.

Портите бяха затворени.

Извисяваха се над мен — тежки, черни чугунени портали, които се извисяваха на трийсет метра в завихреното червено небе и ми се надсмиваха с недвусмислената си затвореност. Гадост.

Стоях на улицата, гледах как дъхът ми кристализира на кълбенца мъгла, а адреналинът ми изтичаше като въздух от надуваем замък. Никога не бях излизал извън портите, дори не бях стигал до тази част на града, но знаех, че през деня по принцип би трябвало да са отворени. Все пак хелионите — червенокожите войници на Ада, какъвто и татко искаше да ме направи — трябваше да преминават, за да наглеждат селението. Може би бяха затворени за по-сигурно заради Голямата тревога на Бог.

Така или иначе бяха уцелили ужасен момент. Стиснах безсилно юмруци. Дотук с живота ми на ренегат. Трябваше да се върна на План Б и да си потърся място в града, където да се скрия. Освен… освен ако портите не бяха затворени само засега. Може би все пак ги отварят по някое време. Реших да ида и да питам двата хелиона, застанали на пост при вратата.

Вратата! В дясната порта имаше изрязан едва забележим изход, голям колкото да мине демон. Дявол да те благослови, вратичке! Естествено, самите порти сигурно не са били отваряни от хиляди години, как може да съм толкова глупав? Милиардите костеняци — прокълнатите хора — отвън може да се опитат да нападнат града. А може би просто за да не се разваля приятно топлият климат от тази страна на стените.

Добре, можех да се справя, все още си имах съчинената история. Опитах се да не мисля как изобщо не ставах за лъжец и отидох при малко по-малкия и не толкова заплашителен страж.

— Старши — казах, като се опитвах едновременно да стоя възможно най-изправен и да говоря колкото може по-плътно. — Аз…

Стражът ми изръмжа, заекнах и млъкнах.

— Ти пък накъде си тръгнал?

Ох, жупел, беше ме познал!

— Не си ли малко малък да излизаш във Външния Ад?

Добре, не ме беше разпознал. Опитах се да не изглеждам облекчен.

— Първи курс съм в Островръх — излъгах аз, макар че ако не ми повярваше, вероятно щеше да се окаже, че изобщо не е лъжа, което беше забавно по един извратен начин. — Трябва да прекарам една нощ във Външния Ад сам. За да, ами, да се докажа.

Вдигнах поглед към него обнадеждено и е разтуптяно сърце.

Той ме погледна със съмнение.

— Да се докажеш, а? Хм. — Махна на по-едрия страж. — А бе, ти като беше в Островръх, трябваше ли да изкараш една нощ във Външния Ад? Сам?

Хелионът се усмихна бавно, разкривайки два реда дълги, остри зъби. Сви шепа до ухото на първия страж. Вслушах се усилено.

— Не — прошепна. — Но си правехме такъв майтап с новаците. Голяма веселба беше. Ако се върнеха живи. — И си отиде обратно на поста с тънка усмивка.

По-дребният страж скръсти ръце и наклони глава. В корема ми пърхаха птеродактили. Дали най-накрая щеше да ми излезе късметът?

— Добре тогава, ама внимавай отвън — каза той накрая. — Не се знае на какво ще попаднеш. — Взе един ключ от колана си, отключи вратата и ми махна да мина.

Едва чух как вратата се трясва зад мен и смразяващият костите вятър за малко щеше да ме отвее. Ухилих се. Това беше то, това беше истинският Ад! Бях успял.

Загледах се в снежното небе. Бях изследовател, смело пристъпил в арктическата пустош, въоръжен само с ума си и домашния прилеп. Някой, за когото демоните пеят песни. Някой, за когото демоните вдигат статуи. Някой… който осъзна, че вратата към злата му участ все още беше точно зад него. Хукнах във виелицата, преди стражът да е размислил.

Реших, че е най-добре да поразузная района. Бях в област, наречена Полята на прокълнатите, това го знаех — селище, започващо току до стените на града и състоящо се от покрити със сняг колиби, наредени по разнопосочни улички, които се простираха по равнините на Ада докъдето поглед стигаше. Спомних си, че костеняците в Полята не бяха опасни — бяха пратени тук за малки грехове като суета или пожелаване на кабриото на съседа. За нещастие, останалите ми познания за Външния Ад биха се побрали на гърба на пощенска марка. Прииска ми се да бях внимавал повече по география.

Не можех да пренебрегна студа. Зъбите ми тракаха толкова силно, че се притеснявах да не си отхапя езика. След като цял живот бях живял в умерения климат на Пандемониум, това беше малък шок за системата ми. Пристъпвах несигурно, виелицата виеше между бараките и разтракваше тенекиите на покривите. Земята беше замръзнала и твърда, но от време на време езици син пъклен пламък се подаваха през кишата. Не му обърнах внимание и продължих с трудни крачки.

Когато се отдалечих достатъчно, за да се чувствам в безопасност от разни размислили стражи, спрях и погледнах назад към града. От тази страна високите стени на Пандемониум синееха, сякаш бяха от чист лед. Зачудих се дали татко ще забележи, че липсвам, преди да изтекат трите дена. После ми хрумна ужасна мисъл: Лентяй щеше да забележи още щом се върне от Тексас. Или поне няколко часа след това, ако имаше нужда да си навакса със съня, както обикновено. Зачудих се дали би казал на някого. Много съм глупав. Много. Да му бях казал какво ще направя. Или да си бях измислил оправдание. Трябваше да се отдалеча възможно най-много от двореца.

Обърнах се да продължа и забелязах нещо, което ми беше убягнало покрай вълнението и летящите висулки. Като изключим писъците на вятъра, беше тихо. Плашещо тихо. Къде бяха всичките костеняци? Не ги наричаха Полята на прокълнатите ей така. Трябваше да гъмжат от мъртви човеци.

Отидох до най-близката барака и надникнах през един прозорец, но беше прекалено заледено, че да видя нещо. Пристъпвах предпазливо по улицата — кална пътека, — оглеждах къщите и пресечките, но не видях никого. Тишината започваше да ме безпокои. Свих наляво, после надясно. Може би всички се бяха скрили от виелицата. Тогава чух грозна кашлица и се завъртях. Старец с дълга бяла брада лежеше на улицата разтреперан. Отстъпих и едва не се блъснах в една кокалеста руса жена, която си скубеше косите и си говореше сама. Само при вида ми изпищя и побягна. Продължих по пътя си и все повече костеняци изпълваха улиците. Разбира се! Не смееха да дойдат прекалено близо до града. Страхуваха се от демони. От нас. От мен.

Странна мисъл беше. Досега никой не се беше страхувал от мен. Все пак бях заплашителен колкото гифче с котенце, както неколкократно съм доказвал. Шапката ми донякъде покриваше рогата, но всеки път, щом някой костеняк ме доближеше, само поглеждаше червената ми кожа и хукваше в обратната посока. Меко казано, беше малко смущаващо.

Костеняците в Пандемониум — като лакомниците, които ни поднасяха вечерята, или банковия обирджия, с когото татко играеше голф — изглеждаха като обикновени хора, макар и да им липсваше онова особено излъчване, което казва „жив съм“. Костеняците тук, отвън, бяха същите, но много по-раздърпани и мръсни, и премръзнали. Макар че като гледам лапавицата и разпадащите се колиби, в които живееха, това не ме учудваше.

Размърдах си мозъка в опит да се сетя какво има от другата страна на Полята на прокълнатите. Някаква пустиня ли… или беше огнено езеро? Във всеки случай по-топло място. Не исках и аз да премръзна. Реших да се запътя натам.

Така, зареян в мисли, риех в снега и когато вдигнах поглед, мигом изхвръкнах от унеса си. В другия край на улицата стоеше нещо, което не бях виждал досега — нещо толкова нечувано, толкова невъзможно, че до онзи момент бих се заклел, че такова нещо в Ада не съществуваше.

Беше момиче костеняче.