Тейтъм Флин
Жупел за закуска (6)

6.
Игра на войници

Бог и Луцифер невинаги са се разбирали. На практика никога не е било. След като бил изхвърлен от Рая, татко бил доста кисел известно време — е, хубаво, няколко хилядолетия, но сега беше добре. Беше свикнал с Ада. Замъкът ни беше обзаведен пищно като някой европейски дворец, Пандемониум беше процъфтяващ, дори приятен град, а жителите му му се кланяха на всеки ъгъл. Животът не беше толкова лош. Та с течение на годините бяха достигнали до неспокойно примирие. „Макар че Бог не иска да си признае — каза ни веднъж учителят по история, — Той има нужда от Ада. Къде другаде би държал непоправимо лошите хора?“

Но не бяха говорили от години. И сега Бог се обаждаше. Татко вдигна със странно изражение, докато аз, забравен, се свих в ъгъла.

— Боже?

От другия край се чу приглушен отговор и се отплеснах в мисли как ли звучи гласът на Бог. Като хиляда пеещи ангели? Гръмове и мълнии, много, много страшни? Морган Фрийман?

— Аз също — промърмори татко със сърдит тон.

Млъкна и известно време слушаше.

— Добре — каза накрая, — ще пратя някого да провери. Това ли е? Това ли е голямата тревога?

Пак приглушен отговор. Голяма тревога ли? Зачудих се какво може да е. Трета световна война? Въстанието на роботите? Пицата, обявена за зеленчук?

Татко се усмихна криво.

— А мен защо ме засяга? Добре ще ви се отрази да се държите малко по-човешки.

Изрече думата все едно беше най-лошата обида, за която се сеща. А вярвайте ми, той ги знае всичките.

Не знам какво му каза Бог, но подигравателната усмивка на татко мигом се стопи. Прокле звучно и продължително, включително нещо за Божията майка, което не го разбрах много.

— Добре, добре. Незабавно ще пратя най-добрия си генерал да се погрижи.

Кимна отсечено към слушалката, сякаш Бог можеше да го види — за което бегло предполагах, че сигурно си е така, щом е всевиждащ и какво ли още не, — после затвори и прокара пръсти през косата си.

Хванах топката на вратата и бавно дръпнах да я отворя, преди да се е сетил за мен. Каквато и да беше голямата тревога в Рая, моята лична тревога беше много по-належаща. Вратата скръцна и татко се завъртя към мен. Дотук с плана. Поне беше оставил стика за голф, а черните му криле вече не пламтяха. Разтвори ги заплашително.

— Омръзнаха ми тези глупости. Предупредих те, че ако продължаваш с провалите, ще има последствия. Щом явно нито училището, нито най-добрите учители във вселената не могат да се справят с теб, те изпращам във военното училище Островръх. Ако те не могат да те превърнат в истински демон, никой няма да може. Срокът започва след три дни.

Ахнах.

— Гледай да не свършиш някоя друга… добрина дотогава. — Изплю думата като отхапана бисквита, в която бе открил стафиди вместо шоколад.

Устата ми пресъхна, но кимнах и се изнизах от кабинета.

И се блъснах във високомерния гущероподобен демон, който чакаше отвън.

— Ох, кракът ми! — каза той и ми хвърли поглед, който би превърнал цели сгради в руини.

Дръпнах се назад.

— Лорд Астарот! Извинявайте, бяхте много близо до вратата…

Мощта на рушащия поглед нарасна.

— Ама да, моя си беше грешката, разбира се.

Завъртях се и забързах по коридора, преди да си навлека още неприятности. Астарот беше вторият в йерархията след баща ми — демон с лице на гущер, от когото в най-добрия случай ме побиваха тръпки.

В стаята ми Лентяй само ме погледна и захвърли комикса с Калвин и Хобс, който четеше.

— Толкова зле ли мина?

Кимнах разтреперан.

Изпърхаха криле и едно прилепче се стрелна в стаята, покръжа, литна към мен и се заби право в една колона. Изписука и се плъзна на пода.

Наведох се и го взех.

— Брус, пак ли си ял пукащи дъвки?

Прилепчето вампир изписука жално.

— Този не е от най-умните — каза Лентяй. — Всеки път, като ги яде, губи усета си за посока заради шума в главата си и пак не спира да ги нагъва.

— Знам. И ми изпива всичкото бананово мляко.

Дракула ми беше дал новия ми домашен любимец като благодарствен подарък. Откакто бе последвал примера на графа и беше спрял да пие кръв, Брус хапваше всичко, което видеше в стаята ми, а и в цялата кула.

— Та какво беше този път? — Лентяй се наведе от ръба на хамака и повдигна вежди.

Смъкнах се на пода и разсеяно зачесах Брус зад ушите.

— Не ми се говори за това. Да кажем, че включва русалки и пирати, които живеят заедно, и масова истерия.

— Ами Дракула?

— Това не беше по моя вина, заклевам се. Една сутрин закусвах „Шоко Попе“ в мляко, а графът си лягаше. Седна да си поприказваме за малко и ме помоли да опита от закуската ми. Аз ли съм виновен, че е толкова вкусно, че се отказа от кръвта?

Лентяй изпръхтя.

— Смей се ти — казах мрачно. — Сега графът е рекламно лице на мляко, а татко ме мрази.

— Сигурен съм, че не те мрази — каза Лентяй, който беше прекалено мързелив, че да се вълнува от нещо. Тревоженето изразходваше прекалено много енергия.

— Не, мрази си ме. Праща ме в Островръх. Децата на демонокрацията никога не ги обучават за пехотинци. Това означава, че се е отказал от мен!

Подсмърчах и потисках сълзите.

Ленивецът се ококори.

— Островръх? Сериозно?

— Сериозно. Никакъв войник няма да стане от мен, знам си. Виж ме само, както се знам, сам ще се гръмна в крака. Опасен съм покрай оръжия. Какво ще правя?

За пръв път Лентяй остана без думи.

— Дай утре да го мислим — каза след известно време и се смъкна на пода. — Виж, хич не ми се иска да те зарязвам така, но имам извънредна среща в Тексас. Голям панаир на оръжията. Горките търговци на оръжия, вечно се преработват. Трябва да ги спра, да ги накарам да приемат насладата на леността.

Подсмихнах се. Лентяй много обичаше да спъва плановете на други демони.

Клекна до мен.

— Но ще се върна след ден-два, най-вероятно в проклетък сутринта. Тогава ще измислим план, става ли?

— Да, благодаря. Чакай, сутринта ли? Ти?

— Е, най-късно следобед. — Намигна ми и изчезна в проблясък на кехлибарена светлина.

Разтрих очи. Болеше ме глава и повече не исках да мисля за добро, за зло, за каквото и да било. Така че направих каквото Лентяй би направил — допълзях в леглото и заспах.

Посред нощ нещо ме събуди. Взрях се в мрака, но беше само Брус. Кацна на главата ми за момент, изписука съчувствено и отлетя обратно през прозореца. В просъница ми се прииска да можех просто да отлетя. Жалко, че летенето толкова ми куцаше.

Рязко се изправих и разтрих очи. Щом татко не се интересува какво става с мен, защо да оставам? Защо наистина да не изхвърча? Е, не буквално. Но какъв смисъл имаше, щом вече се е отказал от мен? На бас, че Данталион нямаше послушно да тръгне към военното училище. Изведнъж разбрах какво да направя.

Щях да избягам.