Тейтъм Флин
Жупел за закуска (5)

5.
Луцифер получава неочаквано обаждане

Нямаше трети шанс. Когато се върнах от Трансилвания, Хорслат ме отпрати от Чакалнята само с едно тъжно поклащане на зелената си глава.

Съвсем скоро пак бях на най-неприятното място във вселената — коридора пред кабинета на татко, където притеснено махах с опашка. Последствията. Ох, пъклен плам! Ако преди си мислех, че съм сгазил лука, сега вече така го бях стъпкал, че вече копаех при къртиците.

Надникнах през ключалката и на мига ми се прииска да не го бях правил. Татко стоеше в средата на стаята, размахваше стик за голф и така беше пламнал от яд, че от ушите му буквално излизаше дим. Да не говорим за пламъците от крилата му. Замислих се дали да не се хвърля от прозореца, но е трудно да се самоубиеш със скок от високо, когато можеш да летиш. Инстинктът за самосъхранение някак се задейства. Но пък летенето толкова ми куцаше, че сигурно щях да отскоча от някоя и друга кула, преди да стигна земята, което не ми струваше готин начин да си заминеш. Неохотно се върнах при ключалката.

— Стига си треперил! — кресна татко, вдигна стика и се приготви да чукне топчето на персийския килим.

Внимателно се прицели в дупката, която забелязах, че беше отворената уста на банков обирджия, опънат на пода като кожа от лъв. Ох, добре. Поне стикът не беше оръжието, което е избрал да ме смели от бой. А може би щеше да мултитасква. Топчето се размина на два пръста и обирджията облекчено отпусна глава.

Точно тогава един дебел таласъм от резбата на вратата ме бодна в окото. Изписках. Татко се завъртя, а аз притиснах уста с ръка. Късно. Той хвърли стика на пода, изправи рамене и ревна:

— Влез!

Вмъкнах се вътре, като не пусках дръжката, в случай че размисля дали е разумно да съм в една и съща стая с ядосан, пламтящ, висок два и четиридесет родител. Така се бях притиснал към дървото, че водоливниците ме гризяха по ръцете, но това беше най-малката ми грижа. Опитах се да изглеждам жално, което не беше трудно, тъй като в същия момент вече оплаквах орисията си.

Татко вдигна ръце.

— Двама от най-добрите ми хора. Герои на селението. Великани! А само след няколко дни в твоята компания… — Очите му проблясваха опасно. — Можеш ли да ми кажеш как така прочутият капитан Черната брада взе, че се отказа от живота на жесток пират и оглави Обществото за защита на морски създания? Русалки и пирати да живеят заедно — това не е нормално! Не, не, остави ги тях. Не е нищо в сравнение с това скъпият ми приятел Дракула да се откаже от убиването на невинни и пиенето на кръв и да си намери работа като рекламно лице на мляко! Видях плаката! Само озъбени усмивки и надпис „Има ли мляко?“. Всеки би си помислил, че работиш за другите!

Преглътнах.

— Татко, не беше нарочно, графът просто…

Баща ми удари с юмрук по бюрото толкова силно, че една картина падна от стената.

— Нито дума повече! Няма оправдание за поведението ти! Никакво!

Прав беше. Догади ми се — за пореден път го бях разочаровал. Защо бях толкова зле в злините? Този път не се и пробвах с милите очички. Стоях онемял в очакване на съдбата си.

Телефонът звънна. Звънецът ме спаси! Или по-скоро звънецът отложи зловещото наказание.

Татко се обърна с проклятия на уста и грабна старомодния червен телефон с шайба, който стоеше на края на бюрото.

— Да? — рече и изгледа слушалката, все едно му бе нанесла кръвна обида. — Ало? Кой е, да го взема…

Тогава чух, че звъненето не беше спряло. Татко, изглежда, беше осъзнал същото. Затвори слушалката и двамата едновременно погледнахме към далечния край на голямото махагоново бюро.

Звънеше белият телефон. За пръв път от триста години.

Междувременно…

Бог беше по пижама и четеше небесния вестник, „Вести благи и радостни“. Бе вдигнал краката Си с пантофите на бюрото. „Мирните преговори успешни“, твърдеше заглавието. Бог сияеше от задоволство, макар че нямаше голяма разлика, тъй като Той сияеше така или иначе. Отпи глътка чай и сънливо погледна през прозореца на малката Си селска къща, разположена високо на един хълм с изглед към тучните зелени поляни и бистри потоци на Рая. Отвън кокошки кудкудякаха доволно, а стар сив котарак се бе излегнал блажено на тревата под един слънчев лъч.

Той прегледа набързо останалата част от вестника и прелисти към спортните страници. „Ореолите“ вече бяха на косъм да ги изключат от Висшата лига на звездния хокей и Той искаше да разбере дали вече са уволнили мениджъра си. Но докато прехвърляше страниците, едно параграфче привлече погледа Му, почти изгубено в безкрайното веселие от добри новини: Сбиване на седмото небе.

Сбиване ли? В Рая нямаше насилие. Иначе нямаше да е Рай. Сигурно някой се беше объркал. Но статията подробно обясняваше как един спор за липсваща бъчва амброзия бе прераснал в схватка, завършила с кървави носове и натъртени криле. Нищо особено по земните стандарти. Но нечувано в небесните селения.

Бог сбърчи вежди и вдигна слушалката.