Тейтъм Флин
Жупел за закуска (3)

3.
Проблемът с пиратите

Остров Тортуга беше лъжица златист пясък, изсипан в тюркоазените води на Карибско море като захар във великанска чаша чай. Слънцето искреше, птичките чуруликаха, а безоблачното небе синееше високо горе.

Накратко — най-ужасният кошмар на един демон.

Черната брада слезе по подвижното мостче при мен на пристанището, където стоях и мижах, и се потях, и ми се искаше да си бях донесъл слънчеви очила. Тъмно палто с червена подплата се спускаше от широките му рамене, а дългата му черна брада беше вързана на плитки и сплетена с мръсни ленти. Той се ухили беззъбо.

— Драго ми е да те видя, момко. Качвай се, качвай се на борда.

Какво да кажеш на прочут кръвожаден пират, който и властва над вълните с желязна ръка? Преглътнах.

— Добър ден, господин Черна брада.

Той се изсмя.

— Викай ми Ед, момче, викай ми Ед.

Ед. Така да бъде. Може би все пак нямаше да е толкова зле.

На следващата сутрин „Отмъщението на кралица Ана“ отплава. Беше болезнено слънчев ден, а аз бях горе на палубата само защото докато седях в каютата ги, ми идеше да повърна.

— Ако имаш морска болест, гледай към хоризонта, момче — каза Черната брада.

Наведох се през борда в опит да се почувствам по-малко зелен.

Появи се стадо афали, които почукваха и писукаха покрай кораба. Татко беше работил е делфините, защото се очакваше да са по-интелигентни от хората. Възлагаше им големи надежди, но те упорито отказваха да преминат на наша страна.

— Вие губите — казах и им се оплезих.

Загледах се над неприятно блещукащия океан и докато солените капки ме пръскаха по лицето, се зачудих какво ли е имал предвид татко със „сериозни последствия“. Откъдето и да го погледнеш, все не звучи добре. Сериозни. Последствия. Стана ми още по-лошо. Е, с малко късмет скоро щяхме да ограбим някой кораб и щях да покажа на Черната брада, че мога да пиратствам като пръв пират. Това все щеше да се брои за нещо, нали?

Изпод водата се чу шумно бълбукане. Избърсах потта от очите си и погледнах надолу. Зелени люспи блещукаха под повърхността. Кракените дали ги имаше наистина? Не помнех. Бълбукането се усили. Хванах се за борда и ми се прииска да бях питал.

И тогава се подаде една глава. Не глава на кракен, слава Луциферу. Но не и на делфин, нито на акула. Не. Главата беше на една хубава брюнетка. След нея от вълните изплува още една. И още една, и още една.

— Я — казах аз, понеже съм такъв един готин.

Миг по-късно всичките мъже вече се бяха навели над ръба на кораба и викаха.

— Русалки!

— Здравейте, момичета!

— Искате ли да ни дойдете на гости?

Черната брада излезе на палубата с тежки стъпки и всички бързо се върнаха по местата си.

Лицето му грейна.

— Добро ви утро, милички мои — каза той.

— Не знаех, че наистина съществуват русалки — прошепнах.

Той вдигна вежда.

— Че ти си демон!

— Ами да.

— Който се е върнал във времето. От Ада. Пък се изненадваш, че има русалки.

Млъкнах.

Ед продължи да си приказва с русалките.

Късно през нощта, след като ограбихме кораб, пълен с подправки и злато, потеглихме обратно към Тортуга. Е, не чак, че сме го ограбили, ами по-скоро Черната брада и екипажът му го ограбиха. Аз още не бях минал курса „Основи на боя с абордажна сабя“, така че не ми беше разрешено да се включа в битката. Не че ми беше кой знае колко криво от това.

След като пуснахме котва, Черната брада ме заведе в една разпадаща се кръчма на име „Таверната на Беси“ и взе да ми разправя за корабите, които са му избягали. Мръсната му банда хора от кол и въже радостно пилееха добитите с лошотия пари за ром и не след дълго вече се олюляваха и пееха колкото силно, толкова и фалшиво. В сравнение с тях Ед изглеждаше сломен.

— Гледай ги! — каза той и махна унило към тях. — Гледай ги само! Виждал ли си такава тъжна картинка? Такава грозотия. Направо не ти се вярва, че някога са имали майки.

— Ами…

Вярно, не бяха някаква група красавци. Имаха отхапани уши, срязани носове, миришеха на непрани дрехи от миналия месец.

— Ей това гледам по цял ден и цяла нощ — въздъхна той. — Пиратстването не е толкова хубаво, колкото го изкарват.

— Ама… плаваш по далечни морета! Сам си господар на съдбата си! Гърне до гърне със съкровища! Ъъ… хващаш тен!

Но той само тъжно поклати глава и си поръча още един ром.

След три часа и ентинайсет рома Ед беше по-печален от всякога. Продължаваше да се жалва за участта пиратска. Честно казано, на мен взе да ми омръзва да го слушам. Поне успя да се включи в следобедния бой. Тогава нещо ми просветна.

— Защо не вземеш русалките?

Две кървясали очи се присвиха насреща ми.

— Какво рече?

— Русалките. Много са бързи по вода. Може да ти помогнат е пиратските работи. Като разузнавачи или нещо такова? Пък и ще са по-приятни на вид от екипажа. — Не допълних, че и сгазено животно щеше да е по-приятно на вид от екипажа.

Очите на Ед светнаха. Плесна ме по гърба.

— Да ти кажа, момче, май има потенциал в тази твоя идея.

Оказа се, че имало потенциал. За проблеми.

Още на следващия ден „Отмъщението на кралица Ана“ отплава право към русалките.

И докато се усетя, Ед вече се беше влюбил в една закръгленка русалка на име Брунхилда и се беше отказал от убийства и бандитство, за да основе Обществото за защита на морските създания.

Дотук е желанието да ми се получи. Аз и сполуката не сме дори в съседни галактики. Толкова подчертано не ми се беше получило, че шансът ми да се науча как да стана страховит пират бе разбит и потопен, преди още да съм хванал абордажната сабя.

И сега ме очакваха последствия. Надявах се да не включват кракени.

Но когато се прибрах, даже не излязох от Чакалнята.

— Баща ти те праща право при нов учител — каза Хорслат е нотка на съжаление в гласа. — Дано от втория път ти излезе късметът, а?

Въздъхнах с облекчение. Поне имах още една възможност.

— Надявам се — промърморих. — Къде отивам?

Хорслат провери на клипборда си.

— Трансилвания. Усмихни се, младежо, чувам, че…

— … е чудничко по това време на годината ли? — казах. — Да бе, да. — Поклатих глава. — Но все пак благодаря.

Усмихнах му се немощно и нарамих обратно раницата.

— Джинкс, чакай!

Завъртях се. Брат ми Данталион дотича при мен. Той все едно беше по-висок, по-стар и по-хубав вариант на мен самия. Ако от мен се изливаше самоувереност. Пак ми се прииска да съм като него.

— Здрасти — казах, — какво правиш тук?

— Не може ли да мина да видя братчето си?

Свих рамене.

Тъмните му очи проблеснаха лукаво.

— Дори и ако имам да му кажа, че два демона на име Бени и Араил са били изключени от училище, след като са били хванати със строго забранени покупки от белия пазар?

Живнах.

— Да не би да си…

Той посочи към гърдите си и се ококори.

— Кой, аз? Нямах абсолютно нищо общо с новооткритата обич на приятелите ти към Малкото пони.

Прихнах да се смея.

— Олеле, родителите им сигурно са побеснели.

— Имам такова предчувствие, да.

— Благодаря, Дан.

— Нямаш грижи. Накъде си тръгнал този път?

— Явно за Трансилвания.

— Няма лошо. Помисли си само — частни уроци от Дракула. Сигурен съм, че не хапе.

— Ха-ха.

— Сериозно, дори ти не можеш да го объркаш това.

Ухилих се и поклатих глава.

— Много ти благодаря.

Прегърна ме леко, завъртя ме обратно към Хорслат и деликатно ме побутна.

— Хайде, изчезвай. И като се върнеш, ще ми разправяш.

Прекрачих портата към Земята с по-добро предчувствие за шансовете си. Този път, този път наистина щеше да ми се получи.