Тейтъм Флин
Жупел за закуска (26)

Епилог
Томи

На вратата се почука.

Не беше какво да е почукване — а важно звучащо почукване.

Завъртях се пред прозореца на новата ми стая. Тъкмо бях пристигнала и вече бях загазила ли? Поех си дълбоко дъх и рязко дръпнах вратата, за да се приключва с болката.

Отвън стоеше сив сбръчкан демон, а източените му крила още трептяха, сякаш беше бързал дотук. Фиксира ме със светещите си червени очи.

— Луцифер, Принц на мрака, Враг на всяка правда, Повелител на мухите, те призовава. Последвай ме и ще те отведа при господаря си. Откажи и последствията…

— Да, да, ясно — прекъснах го. — Можеше просто да кажеш, че бащата на Джинкс иска да ме види.

Демонът вестоносец примигна насреща ми. Настъпи неловка тишина.

— Отказваш ли да ме последваш, Томасина Ковели? — каза той накрая.

— Глупости, не, разбира се.

Пъхнах ръце в джобовете си и тръгнах на среща е Дявола.

След като последвах демона вестоносец надолу по два ката стълби и през около четиринайсет плашещи на вид прохода, най-накрая спряхме пред две грамадни черни порти, резбовани е всякакви видове адски таласъми и злокобни чудовищенца. Които мърдаха. Защо всичко в Ада трябваше да мърда? Демонът почука на вратата и ми махна да вляза.

Кабинетът на Луцифер изглеждаше като най-хубавата библиотечка на света. Всичките стени бяха покрити с лавици, с някоя и друга картина помежду, а на едната стена имаше прозорец с оловни рамки и изглед към Пандемониум. По средата стоеше махагоново бюро, достатъчно голямо да спиш върху него, а зад бюрото Кралят на Ада седеше замислен.

— Здравейте, Ваше Величество — казах аз.

Той ми кимна.

— Здравей, Томи. Седни, моля те.

Ох, леле. Бях загазила, и то как. Оцелях след кръвожадните дървени коне и двуглави лешояди, и бездънни библиотеки, за да може бащата на Джинкс да ме сплеска като муха. Стиснах юмруци.

— Не е честно… — тръгнах да казвам, но спрях невярващо.

Луцифер бе махнал е ръка и един прозрачен компютърен екран мигом се бе появил във въздуха над бюрото му.

— Казах ти, че не обичам загадки и грешки — каза той. — Затова потърсих във файловете си.

— Имате… компютърни файлове? — казах невярващо. — Ами онези стелажи в библиотеката?

— Онези ли? Те са за дребни факти за костеняците. Да не мислиш, че нямам бекъп на важните неща? Не съм глупав. Един малък пожар и може да изгубя следите на хиляда дължими души. Не, не и не. За нищо в селението.

— Дължими души ли? — попитах аз, с всяка изминала минута все по-объркана.

Луцифер махна към себе си.

— Ехо, аз съм Дяволът, хората ми продават душите си, сещаш ли се?

— А. Вярно. Да.

— И май разкрих тайната зад твоето… изненадващо посещение.

Изненадващо посещение. И така може да се каже.

Той махна с пръст във въздуха и стената от текст се втурна нагоре. Спря на нещо, което приличаше на страница от паспорт, имаше дори снимка.

Сепнах се. Пред мен във въздуха висеше образът на вуйчо Пиянко, ръководителят на цирка.

— Значи това е то — казах мрачно. — Полагало ми се е да съм тук. Защото съм го убила.

— Погледни по-внимателно — каза Луцифер.

Погледнах. И зяпнах. Върху паспорта беше ударен голям червен печат с думите: ДУША ВЗЕТА.

— Значи… ви е продал душата си? Пиянко? — попитах аз, а мислите ми се прескачаха.

— Продаде я. Спомних си го. Неприятен, потен човек. Алчен. Искаше да направи много пари. Затова му казах, че ще превърна мизерната му купчина шатри в един от най-успешните пътуващи циркове на света в замяна на душата му. И както виждаш, подписа на секундата.

— Ама… циркът изобщо не беше толкова добър — казах аз почудена. — Така де, ставаше горе-долу…

Луцифер се подсмихна.

— Е, казах един от най-успешните циркове на света. Петдесет и деветият, ако трябва да сме точни.

Прихнах да се смея.

— Харесвате ми.

Той изглеждаше неизмеримо доволен.

— Благодаря ти, скъпа, чувството е взаимно. Та когато една продадена душа бива пратена в Ада след смъртта, около нея има мощно силово поле. Нали разбираш, не можем да позволим на някой от проклетниците да избяга. Та не мога да кажа със сигурност, понеже, доколкото знам, досега не се е случвало, но мисля, че може просто да си била на грешното място в грешното време.

— И съм била засмукана в Ада с него?

— Точно така.

— Значи не съм виновна аз? И не съм най-злото дете изобщо?

Той махна с ръка и прозрачният екран изчезна заедно е грозното лице на Пиянко.

— Не си — ухили се той. — Но смея да твърдя, че има време да те поправим.

Значи вината си е била на вуйчо ми, не моя. Огромна тежест, която дори не осъзнавах, че нося, се смъкна от раменете ми.

— Благодаря, Ваша Злост. Много, много Ви благодаря.

Луцифер леко наклони глава в поклон.

— Добре дошла в Ада, млада госпожице. Мисля, че тук ще ти хареса.

Ето това беше изречение, което не съм и мислила, че ще чуя. Погледнах през прозореца към меката кехлибарена мъгла и виещите се кули на Пандемониум. Наистина беше толкова красиво, че спираше дъха. Усмихнах се широко на Дявола.

— И аз мисля, че ще ми хареса.