Тейтъм Флин
Жупел за закуска (25)

25.
И заживели злостно

Удар като от хиляда волта статично електричество препусна по костите ми и ослепителна светлина изпълни главата ми. Отворих уста да изкрещя…

И нежно кацнах на мек килим от трева.

Разтърсих глава, докато лежах задъхан на земята. Все още жив. Това беше хубаво. Надигнах се на ръце — не се почувствах по-слаб. Може би все пак имаше полза от това, че съм калпав демон. Не е като да имах много злост, която Раят да източи. Вдигнах очи и… видях, че съм заобиколен от крака. Опа.

Намирах се на една поляна пред един стар дъб, под блещукащо небе, в атмосфера на пълен покой, нарушен само от отряда ангели, които ме гледаха изотгоре, все едно съм им се изтърсил на градинското парти. Раят. Леле. Определено не очаквах да го видя, докато съм жив.

— Не мърдай! — каза един ангел.

Изглеждаше като капитан и беше насочила огнен меч към мен. Черното й лице беше гладко като мрамор и идеално изваяно, а огромните й бели криле ярко искряха.

Погледнах през рамо към Стената, но нямаше и следа от Данталион. Засега. Имах чувството, че няма да се откаже от отмъщението толкова лесно.

— Нищо не разбирам — промърмори един рус ангел до капитана и поклати глава. Забелязах, че зад ангелите се беше събрала тълпа от хора, които надничаха любопитно над раменете им. — Къде са демоничните орди? Защо ще изпращат някакво момченце?

Тогава чух познат глас.

— Джинкс? Джинкс!

Томи дотърча при мен, преди кордонът от ангели да успее да я спре.

— Не го наранявайте! Не е зъл!

Ангелите изглеждаха по-объркани от всякога.

Усмихнах й се.

— Мислех, че отдавна ще си изчезнала нанякъде.

Тя сви рамене.

— Може би останах да гледам как се справяш. И щом Стената още е разбита, изглежда, не се справяш много добре. Честно казано, в момента Раят не изглежда много по-безопасен.

Думите й се оказаха верни — чу се трясък и пращене и Данталион се появи през Стената. Ангелите отстъпиха на няколко крачки с протегнати мечове. Хванах Томи за ръката и й прошепнах на ухо. Тя кимна и бавно се дръпнахме.

Брат ми не обърна внимание на ангелите и мечовете им. Беше прекалено увлечен в отмъщението си.

— Помисли си, че няма да те последвам ли, Джинкс? — каза той със злобна усмивка. — Че можеш просто да избягаш и да се скриеш като страхливец?

Отстъпих още малко, а той закрачи към мен, докато и двамата застанахме под дъба. Вдигнах ръце.

— О да, пипна ме, колко наивно от моя…

Две неща се случиха едновременно.

Данталион вдигна ръце и пусна огън, а Томи хвърли няколко метателни звезди. Но от пръстите на Данталион излязоха само няколко искри, а сега крилете му бяха забити за ствола на дървото с четири хира шурикена.

Той се вторачи в ръцете си, сякаш го бяха предали.

— Защо… защо не мога…

— Знаех си, че огънят ти няма да сработи тук — казах аз, макар че „горещо се надявах“ би било по-точно. — Татко веднъж ми призна, че демоните нямат сили в Рая. Но ти беше толкова решен да поведеш война, че не си си направил труда да погледнеш точно тази част от историята, нали?

Данталион бясно задърпа крилете си.

— Изобщо не планирахме да повеждаме война, недоносче такова! Беше само начин да поставим Баал начело на войниците, тогава щяхме да превземем Ада. Но по един или друг начин скоро ще се измъкна оттук и тогава и двамата горчиво ще съжалявате!

— Не съм толкова сигурен — казах аз. — Ако съдя по ангелската гвардия, Бог се е притеснявал да не би поданиците му да се повлияят от злото, което се просмуква от Ада. — Обърнах се към ангела с пламтящия меч. — Нали така?

Капитанът на ангелите кимна, все още намръщена, сякаш се мъчи да реши много трудна кръстословица.

— Точно така. Но не разбирам, демоне — ти на чия страна си?

— На страната, която не иска никой да пострада. — Пак се обърнах към Данталион. — Да не мислиш, че е еднопосочно? Не е. С всяка секунда, която прекарваш тук, добрината все повече те заразява. В училище учихме за това. След няколко дена ще си миличък като кученце.

Очите на Данталион се разшириха. Задърпа крилете си по-силно, но те не помръдваха.

— Не можеш да го направиш! — изскърца той. — Това… това не е демонично! Татко ще побеснее!

Подсмихнах се.

— Ще побеснее, че съм неутрализирал сина му изменника? Съмнявам се.

Томи изтича при капитана и тя свали меча си.

— Моля ви, Джинкс казва истината, иска само да предотврати война. — Посочи Данталион. — Той е лошият. Той започна всичко това! Трябва да го заключите някъде.

Томи отново махна към мен.

— Пък и само той може да затвори Стената. Трябва да го пуснете.

Капитанът посочи Печата.

— Какво е това?

— Единственият ни шанс да предотвратим война — казах. — Ще затвори Стената, щом го върна на мястото му. Моля ви, пуснете ме и ви обещавам, че повече няма да ме видите.

Зад нас се понесе яростен писък и всички се обърнахме към Данталион. Той се мяташе пред дървото с убийствен поглед и ръсеше сквернословия по адрес на ангелите около него. Капитанът поклати глава и ме погледна.

— Съжалявам, но не мога да ти се доверя. Ти си демон. Ще трябва да те задържа. И ти, и онзи проклинащият отивате право в Чистилището. И оставате там.

— Чакайте! — Томи хвана ангела за ръката. — На мен ми имате доверие, нали?

Тя я погледна.

— Предполагам.

— Слушайте тогава. Нека аз се върна с него, за да се уверя, че ще затвори Стената.

Капитанът погледна Томи, после мен, после Данталион. Разтри чело, все едно получаваше мигрена:

— Мразя понеделниците.

— Става ли? — попита Томи.

Капитанът въздъхна.

— Разбираш ли какво казваш? Готова си да напуснеш Рая?

— Да — каза Томи, а гласът й беше много тих.

Капитанът кимна със строго изражение.

— Добре. Ако пусна момчето демон само, не мога да съм сигурна, че ще върне Печата. Но щом си съгласна да се върнеш с него, тогава ще го пусна.

Хванах я за ръката.

— Томи, не можеш…

— Трябва, иначе Стената никога няма да се затвори. Това е единственият начин да опазим всички.

— Не! — Нямаше да го понеса, ако аз съм причината Томи все пак да не остане в Рая. Пристъпих към Стената, но преди да успея и да мигна, капитанът беше насочила меча си към гърлото ми.

— Сине на Луцифер, или спътничката ти идва с теб, или единственият ми избор ще е да те заключа в Чистилището с онзи Данталион. Въпреки отричането ти все пак може да си на негова страна. Няма как да знам дали не възнамеряваш да се върнеш с въоръжени орди. Съжалявам, но се опасявам, че не мога просто да се доверя на демон.

Томи сложи ръка на рамото ми.

— Няма нищо, Джинкс. Честно. Хайде, имаме Стена за затваряне.

Тя хвърли последен поглед на Рая, сякаш се опитваше да го запечата в ума си, после ме задърпа към Стената.

— Нали знаеш, че няма да можеш да се върнеш? — попитах.

— Знам.

Прехапах устна и кимнах.

Докато вървяхме към Стената, погледнахме Данталион. Ангелите го изтръгваха от дървото и го обвиваха в някакви огнени окови.

— Сигурен ли си, че е безопасно да го оставим тук? — попита Томи.

Погледнах брата, когото някога толкова исках да наподобявам. Гневът в очите му вече беше започнал да замира. Добротата го заразяваше.

— Надявам се.

Поех си дълбоко дъх, подготвих се за още болка и скокнах през процепа в Стената, а Томи — с мен. Но за мое облекчение този път не ме удари ток. Предположих, че минавам в правилната посока. Червеното небе на Ада от другата страна беше най-хубавото нещо, което някога бях виждал. Устоях на силния порив да разцелувам земята и се огледах из лагера. Битката се беше свила до няколко малки боя тук и там.

Един църкащ прилеп изпърха и кацна на рамото ми.

— Благодаря, че му отвлече вниманието преди малко — казах аз и го погалих по крилата.

Томи ме сръчка.

— Давай де.

Завъртях се и макар да се чувствах малко глупаво, бутнах Печата в празния блещукащ процеп. Въпреки това, което бях казал на ангела, не таях особени надежди, че ще проработи. Веднъж вече беше отказало.

За момент нищо не се случи. Дръпнах ръце в очакване Стената пак да изплюе камъка. Но не го направи. Той увисна вълшебно във въздуха и се зачудих дали няма някакво заклинание, което да трябва да изрека или нещо подобно. После се чу огромен свистящ звук като хиляди спускащи се птици… и изведнъж Стената отново стана цяла.

Зяпнах към Томи, после пак към Стената. Сякаш нищо не се беше случило. Ни пукнатини, ни дупки, ни нищо, само блед блещукащ гоблен с гъсто преплетени звезди докъдето поглед стига. Зад мен се вдигна голяма врява, обърнах се и видях всичките си братя и сестри да викат радостно.

Битката беше приключила. Бяхме спечелили.

Чух силно пляскане на криле и татко кацна пред мен. За момент само гледаше — първо мен, после Стената, после Томи, после пак мен. После дойде с широки крачки, вдигна ме от земята и така ме прегърна, че щеше да ми счупи костите.

— Ти… аз… такова… — заекнах.

Той ме остави на земята и ме хвана за раменете.

— Джинкс, никога не съм се гордял толкова с някое от децата си. Бащичко същ си.

Отне ми няколко секунди да си вдигна падналото чене.

— Извинявай, че избягах — изстрелях в отговор.

Той махна пренебрежително с ръка.

— О, глупости! Първото лошо нещо, което някога си правил! Даже се усмихнах. И аз ти се извинявам, че толкова ти се сърдих, задето си добър. Все пак не е кой знае каква изненада, след като си само наполовина демон. Не мога да те виня, че си наследил част от прекрасната си майка.

Зави ми се свят.

— Това ли било? Мама? Мислех, че съм дефектен.

Той се подсмихна.

— Няма нищо лошо в това да си различен. Ако никой не беше различен, всичко щеше да си е все същото, а това щеше да е много скучно, нали? Нищо нямаше да се развива. Ако и татко ти не беше малко… дефектен, Адът изобщо нямаше да съществува. Представяш ли си?

Досега не се бях замислял за това.

— Много се радвам, че Адът съществува — казах.

— Аз също. Както и да е, сега… — кимна към Стената. — Сега завинаги ще те помнят като демона, който спаси селението.

Така се ухилих, че лицето ми щеше да се сцепи на две.

Той присви очи.

— А къде е Данталион?

Посочих Стената.

— В Рая, където добротата го заразява. Мисля, че вече няма защо да се притесняваш за него.

Веждите на татко скочиха нагоре.

— Това е… адски хитро — каза той. — Браво. А коя е тя? — кимна към Томи.

— Татко, не се сърди, знам, че е костенячка, но без нея нищо нямаше да направя. На два пъти ми спаси живота!

Той вдигна вежда.

— Така ли?

— И е дала вуйчо си на цирковия лъв!

Той прихна да се смее.

— Е, в такъв случай нека остане. Може да ти повлияе лошо. — Спря да се смее и погледна Томи за момент. — Ама чакай малко, ти на колко години си?

— На единайсет.

— Тогава не би трябвало да си тук.

— Всички така ми казват.

— Проверих във Вавилон — казах аз. — Мислят, че е станала грешка. Няма я в регистрите.

Очите на татко почервеняха кръвнишки.

— Грешка? В Ада няма грешки.

Томи сви рамене.

— Честно казано, не ми пречи. Джинкс беше прав. „Ореолите“ не ми отиват.

— Е, някой в администрацията ще бъде опечен, но щом си сигурна.

— Сигурна съм.

Обгърнах я е ръка.

— Сериозно, добре ли си? Много съжалявам, че трябваше да напуснеш Рая.

Тя ме сръга в ребрата.

— Пф, че къде в Рая щях да намеря приятел, който да е толкова досаден като теб?

Ухилих се.

— Нямаше да ти е лесно. — Изведнъж си спомних нещо. — Татко, къде е Лентяй, добре ли е?

— Нищо му няма. Казах му да остане в двореца, да държи нещата под око, докато ме няма. Отне му почти два дни, докато ме намери на Земята, така че беше доста изтощен, когато се върна. Аз дойдох веднага щом разбрах.

— Тъкмо навреме.

Татко оклюма. Ако не го познавах добре, можех да се закълна, че изглеждаше… смутен. Много смутен.

— Да. Реших да се отбия да видя майка ти. Не можах да уцеля по-лош момент за това. Съжалявам, ако съм те разочаровал, Джинкс.

Не знаех какво да кажа. Обикновено този разговор протичаше наобратно.

— Просто се радвам, че си тук. Само че… възможно ли е случайно да си размислил за Островръх?

Той накриви вежда.

— Като се има предвид, че току-що потуши най-големия бунт в историята на Ада, се съмнявам, че има кой знае на какво още да те научат.

Издишах облекчено. Това далеч не беше вярно, но нямаше да му го кажа. Махнах към димящите отломки от лагера.

— И сега какво?

— Сега ще почистим тази бъркотия, ще подобрим сигурността тук при Стената, ще заключим няколко демона в една приятна и дълбока тъмница, ще седнем, ще си вдигнем краката и ще пием бананово мляко.

Щях да се задавя.

— Бананово мляко?

Той се запъти обратно през лагера, а аз и Томи забързахме подир него.

— Да не мислиш, че не знам какво е любимото нещо за пиене на сина ми?

Ами да, донякъде. Мислех.

— А ще получа ли и свой бюст в коридора пред кабинета ти при другите прочути демони? — пошегувах се аз.

— Внимавай. Гордостта предхожда падението, нали знаеш? — каза той с тънка усмивка.

Хрумна ми една зла мисъл — може би първата ми изобщо.

— Мама не знае за всичко това, нали? За разбитата Стена, за бунта… за това как на няколко пъти за малко да убият любимия й син.

Татко наби спирачки.

Погледнах го невинно.

Той поклати глава впечатлен и невярващ.

— Един мраморен бюст за Джинкс д’Явол и го давайте бързо насам.