Тейтъм Флин
Жупел за закуска (24)

24.
Свършвам нещо абсолютно безумно

Изтърчах обратно през лагера, докато стигнах първия ред палатки пред празното място в средата. Бурята се приближаваше все по-бързо, макар че още нямаше дъжд. Между злокобните гръмове и малки земетръси, идващи от Стената, и далечното громолене в небето почувствах, че ще се случат Много Лоши Неща. Само се надявах да не ми се случат на мен.

Пъхнах се в една празна хелионска палатка и надникнах отвътре към мястото, където Данталион, Баал, Моракс и няколкостотин хелиона висяха загледани в пукнатината в Стената, която вече беше с размерите на къща. Ох, слуги! Как да върна Печата, когато всичките гледат? Да не говорим за поставяне там, където беше останал само гол въздух. Въздъхнах. На Томи щеше да й хрумне нещо, само да беше тук.

Грохотът на бурята — или пък беше на Стената? Вече не ги различавах — ставаше все по-силен. В далечината, високо в небето, се задаваха гъсти черни облаци. Не, гъсти червени облаци. Гъсти червени облаци, които се движеха по-бързо от всички урагани, които съм виждал. Баал кресна и посочи небето.

Тогава настана същински Ад.

Облаците се разделиха на хиляди точици и изведнъж небето се изпълни с плясъка на криле и бойни викове. И насред всичко това се носеше татко, епичен и величав, с изражение, което казваше: „Ще ви избия всичките. До крак. И опашка“.

Никога не съм се радвал толкова много да го видя. Баал и Данталион нареждаха заповеди на бунтовническата войска, но половината от нея вече се беше пръснала на всички посоки. За нещастие, другата половина изглеждаше готова да стои и да се бие. Разбира се, освен да стоят, друго не можеха, тъй като нямаха криле. Къде ли татко беше намерил войници, които да могат да летят? Тогава забелязах Моргана и Зетар и разбрах — беше събрал цялото семейство. Данталион може да се беше продал, но не и те. Братята и сестрите ми се спуснаха като стихиен горски пожар и след секунди звуците на битката отекваха из целия лагер.

Баал и Данталион се хвърлиха в мелето, но Моракс само погледна шестстотинте гневни Д’Яволи и офейка към палатките. Към мен. Отскочих встрани секунда преди той да влезе с паникьосано изражение.

„Така ти се пада!“, помислих си. Вдигнах Печата колкото можех по-високо и го фраснах по тила. Той се отпусна на земята в безсъзнание.

— Ха! Това ти е, задето ни хвърли в Ледения лес! — изсмях се аз. Иска ми се да кажа, че не изтанцувах малък танц на победата. Та да кажем, че не го направих.

Пъхнах Печата под блузата си и дръпнах плаща на входа. Няколко войници се биеха близо до Стената, но повечето бяха разпръснати из лагера. Преглътнах. Време бе да стана герой. Сега или никога. Втурнах се навън и за малко един хелион да ми отсече главата с мачете. Приведох се и се затичах по прашната земя, притиснал камъка към корема си. Отвред струяха огньове, навсякъде метал стържеше по метал. Криволичех през битката, за пръв път доволен, че съм дребен дванайсетгодишен — изглежда, никой нямаше желание да се бие с мен. Вероятно си мислеха, че не си струвам усилието. Ще я видим тая работа.

Един хелион пред Стената пламна и побягна с писъци. Притичах покрай него, сбърчил нос във вонливия пушек, и спрях пред огромния процеп в Стената. Ослепителната светлина изгаряше очите ми, но потиснах болката и малко несръчно извадих Печата изпод блузата си. „Моля те, действай — помислих си, — моля те, моля те…“

Вдигнах го пред себе си… тогава чух плясък на криле и паднах на земята. Печатът тупна в пръстта извън обсега ми. Присвих ръце около очите си и видях Данталион надвиснал над мен.

— Ти! Ти съсипа всичко! — изпищя той, а спокойният му по принцип глас звучеше като нокти по черна дъска.

Посегнах към камата си, но Данталион стъпка ръката ми — изхрупаха кости, а аз изписках. Той не ми обърна внимание и ритна камата надалеч. Лицето му се изкриви от гняв и той яростно разтвори криле, като хвърляше сянка на Стената зад него.

— Идиотче малко, ти си виновен за всичко, нали? Ти си казал на татко за плановете ми. Осъзнаваш ли какво направи? Цялата империя е бегло подобие на себе си. Хората си обикалят свободни и правят каквото си искат. Скоро на Земята думата „зло“ ще бъде само спомен!

— Той е герой, а ти си предател — изкрещях, — и Адът си е добре и така!

Той отстъпи още една крачка, а тъмните му очи горяха трескаво. Вдигна ръце и от тях излетяха искри.

— Сбогувай се с обичния си Ад, братче, защото повече няма да го видиш.

Стегнах се в очакване да бъда превърнат в пепел… но изведнъж едно прилепче се спусна от пушека и впи зъби в бузата му.

— А-а-ох! — Данталион замаха към Брус и изведнъж се превърна от ужасяващ враг и злодей в подскачащо детенце, подгонено от оса.

Ухилих се. Ако някой казва, че прилеп вампир не е полезен домашен любимец, не го слушайте. Изправих се бързо и грабнах Печата, докато Данталион успя да отскубне Брус и да го запокити във въздуха. Обърна се към мен — кръв се стичаше по брадичката му, ярост струеше от всяка пора.

И тогава ми хрумна абсолютно безумна идея. Една умна идея би била по-добра, но нямах време да мисля, изправен пред мъстителен архизлодей, който се канеше да ме изпепели.

— Прав си — рекох и отстъпих назад, — аз съм виновен за всичко. Не мога да си представя какъв срам е дванайсетгодишният ти брат да те победи във войната. Сигурно приятелите ти ще ти пилят цяла вечност за това — озъбих му се лудешки.

Данталион изсъска като змия и отново вдигна ръце.

— Обаче ако искаш да ме убиеш, първо ще трябва да ме хванеш.

И се завъртях, и се хвърлих през Стената към Рая.