Тейтъм Флин
Жупел за закуска (23)

23.
Поредната тухла в стената

Поклатих глава.

— Аз… винаги съм го имал за пример, разбираш ли? Беше толкова добър в злините. Исках да съм точно като него.

— Май е малко прекалено добър в злините, щом е предал баща ти. Значи изобщо не е бил Астарот. Уау…

Имах вкус на пепел в устата. Спомних си как преди няколко дни Данталион беше отмъстил на Бени и Араил заради мен. Идеалният ми батко. Дотук с тази илюзия.

Томи ме сръчка.

— Ето, явно не си чак такъв провален демон. Има и по-лоши неща от това да направиш някоя и друга грешка. Явно да си зъл не е толкова хубаво, колкото си мислиш.

Не знаех какво да кажа. Бях изтръпнал.

— Виж, не се паникьосвай. Не е късно, все още можеш да развалиш стореното от Данталион. Все още имаме елемента на изне…

Два грамадни хелиона ни вдигнаха от земята.

Томи риташе и махаше, но аз все още бях прекалено травмиран, че да се боря. Извиха ни ръцете зад гърба, вързаха ги здраво и ни подкараха към лагера.

— Изглежда, ще видим червената палатка отблизо — промърмори Томи.

Докато стигнем дотам, Баал и Данталион бяха отишли нанякъде и вместо тях заварихме Моракс, седнал на едно бюро и зачетен в някакви документи. Черната му козина лъщеше на светлината.

— Херцоже, открихме тези двамата да душат наоколо — каза хелионът зад мен. — Какво да ги правим?

Моракс даже не вдигна поглед.

— Убийте ги.

Ах, жупел!

— Чакайте, аз съм… брат на Данталион, трябва да ми дадете да говоря с него! — казах отчаян.

За мое огромно облекчение Моракс вдигна очи.

— Вие ли? Трябваше да сте мъртви. — Облекчението ми се спаружи под ледения му взор. Той потропа с нокти по бюрото и изръмжа: — Торус, би ли повикал господин Д’Явол? Да видим дали иска този сополанко жив. Мал, претърси ги и ги хвърли в задната стая.

— Тъй вярно.

Хелионът на име Мал взе дисагите от Томи, претърси ни и ни тикна в друго помещение в задната част на огромната палатка, където имаше дори легло с балдахин. Явно Моракс обичаше да пътува стилно. Но по пътя минахме покрай трета стая, където видях нещо, от което щяха да ми изскочат очите. Имаше полирана дървена маса… а по средата й седеше гравиран шестоъгълен камък.

Мал ни върза здраво за две от колоните на леглото, после ни остави полуседнали на пода и с ръце неудобно вдигнати зад гърбовете ни. Почти се радвах, че ни хванаха, защото щях да се развикам и разкрещя на Данталион, че е такъв гнусен предател. Което и направих, когато пет минути по-късно той влезе в стаята.

— Как можа? Едно семейство сме, как можа да ни предадеш заради тия тъпи изменници? Татко вярваше в теб, аз вярвах в теб, Данталионе!

Той поклати глава и въздъхна.

— Много съжалявам, братче. Но вече няма смисъл да мрънкаш, скоро всичко ще свърши. Аз ще съм новият крал на Ада и никой няма да възрази особено, защото съм син на Луцифер. Да не говорим, че зад мен ще са всичките армии на Баал.

— Ами татко? Как можа да му причиниш това?

— Татко ще е там, където и му е мястото — в старческия дом. Известен още като Непробиваемите килии.

Избълвах още проклятия по негов адрес.

— Обидите няма да ти помогнат, Джинкс.

— Не, но от това ми става по-добре.

— Семейното ви събиране е много сладко — каза Моракс, — но какво искаш да направя с тях.

Данталион сви устни и нещо в окото му проблесна.

— Не ги убивай, може да са ни полезни като заложници. Когато всичко свърши, може да идат в килиите при всички останали.

— Колко милостиво от твоя страна — изплюх аз.

Той поклати глава и излезе с Моракс.

Толкова бях бесен, че сякаш пак бях в пещерите. Гледах го кръвнишки как се отдалечава, докато един войник дръпна завесата и ни остави сами в спалнята. Затворих очи и вдишах дълбоко. Излъгах Данталион — от крещенето по него не ми стана по-добре. Не беше достатъчно да ме ободри, след като бях разбрал, че брат ми е предател. И ето че сега бяхме в плен и сами, без подкрепление, а Стената се разпукваше с всяка изминала секунда. Пълна катастрофа.

— Пак ме забърка в голямата каша — каза Томи.

— Сериозно? — казах. — Пак ще започнеш да ме обви… — Забелязах как устните й се извиха. — Защо се усмихваш?

Тя кимна към крака ми.

— Май са забравили да те претърсят подробно.

Погледнах надолу и видях камичката, която Сарика ми беше дала — подаваше се изпод крачола ми. Съвсем бях забравил за нея. Томи беше права. Сарика си беше готина.

След няколко минути на болезнено извиване успях да извадя ножа от канията. Неумело закълцах въжетата зад себе си.

— Та лошата новина е, че Данталион наистина е архизлодей — казах аз. — Но добрата е, че Печатът е в съседната стая.

— Какво? Сигурен ли си? Откъде изобщо знаеш как изглежда?

— Е, може да е някой друг важен и древен на вид камък, но се съмнявам.

Дръпнах още веднъж и въжетата на ръцете ми паднаха. Развързах Томи възможно най-бързо.

Нов всемогъщ пукот разцепи въздуха и земята се надигна под краката ми. Задържах се за колоната на леглото, докато се успокои.

— Като слушам какво става, май трябва по-скоро да го върнеш — каза тя. — Иначе нищо няма да остане от Стената.

Надникнах през плаща към основното помещение и видях как Моракс бързо излезе. Два хелиона стояха на пост пред входа, но вътре не беше останал никой.

— Хайде.

Пъхнахме се в съседната стая.

Томи положи ръка върху камъка.

— Удивително е как нещо толкова малко може да предизвика такива големи проблеми.

— Явно и на теб не ти пречи — казах с усмивка.

Разгледах Печата. Дали щеше да сработи и при мен, или не бях достатъчно зъл? Имаше само един начин да разбера. Взех го.

И… не се случи нищо.

Щях да се разплача.

— Я виж, чантата ми! — каза Томи.

Тя натъпка няколко метателни звезди в джобовете си. Аз само гледах нещастно камъка в ръцете си. Но тогава бавно, съвсем бавно той засвети в меко червено. Отначало слабо, после все по-ярко.

— Уф — въздъхнах облекчено.

— Какво? Да не би да мислеше, че при теб няма да работи?

— Мина ми през ума.

Беше неочаквано тежък за нещо с размера на чиния и за един ужасяващ миг за малко да го изпусна. Прегърнах го и се върнах в задната част, където Томи вече правеше прорез в кадифето с камата ми. Подадохме си главите и погледнахме навън.

— Иска ми се да имах слънчеви очила — каза тя.

— Разбирам те.

Вече беше ден и заедно със светлината от Стената всяко сантиметърче от лагера беше осветено като футболен стадион.

Тя вдигна вежда.

— Не е много подходящо за прокрадване.

Плъзнах се до ъгъла на палатката и надникнах. Почти всички в лагера се бяха събрали при разширяващия се процеп в Стената.

— Няма начин да го върнем на мястото му.

— Да, но видях пукнатини и по встрани. — Тя посочи през палатките надясно. — Ей натам. А сега всички гледат другаде. Хайде, може да нямаме друга възможност! Скоро ще забележат, че ни няма.

Запромъквахме се внимателно през палатките, но повечето хелиони бяха заминали да гледат зрелището на разпадащата се Стена. В мига, в който стигнахме края на лагера, хукнах. Покатерих се по една голяма скала и се свих зад нея, запухтян като товарен влак. Не бяхме в безопасност, но засега оставахме скрити.

Обърнах се към Томи.

— Къде са тия други процепи?

Тя посочи надясно.

— Ей там, виж, два са. Дано не трябва да върнеш Печата точно на първоначалното му място.

— Дано. — Ако беше така, нямахме никаква надежда. Надникнах над скалата към лагера, но наблизо нямаше хелиони. Изправих се. — Давай да видим.

Забързахме по каменистата земя и стигнахме до първия процеп. Беше широк горе-долу колкото мен. Няколко метра по-натам имаше друга дупка, през която едва можеше да прелети прилеп. Тази щеше да е.

— И така… — рече тя.

Изведнъж си спомних какво следваше. Прехапах устни и се обърнах към нея.

Тя засука една плитка около пръста си и зачопли с крак в земята.

— Ами… тук май се разделяме.

Опитах се да се усмихна.

— Приятно изкарване Оттатък. Ако някога ти омръзнат онези добродушковци, винаги можеш да се върнеш. Няма да ти се сърдим.

Но и двамата знаехме, че това беше лъжа. Щом върнех Печата, Стената щеше да се затвори завинаги и нямаше да има път назад.

Тя ме прегърна неловко. Помежду ни беше тежкият камък.

— Благодаря, че ми спаси живота и за всичко останало. Така де, след живота.

— И аз благодаря.

— Надявам се всичко да се нареди за теб и баща ти. Прегърни Брус от мен.

— Задължително.

Тя постави ръка на Стената до процепа. Светлината грееше право през дланта й и я правеше да изглежда червена.

— Ами отивам.

— Да…

Преглътнах. Ако някой казва, че раздялата е лесна, значи лъже.

— Томи, ще…

— И ти на мен. Върви да спасяваш вселената, Капитан Съдбоносен.

Тя се усмихна криво, пристъпи в светлината и изчезна.

За миг останах загледан след нея, но светлината беше прекалено ярка, че да видя нещо. Внезапно се почувствах много мъничък и много сам. Наистина я нямаше. След всичко, което бяхме преживели заедно, сега просто… я нямаше.

Вдигнах Печата в ръце и потреперих. Беше задухал силен вятър и небето тътнеше, все едно се задаваше буря. Е, така си и беше. Прехапах силно устни. По-късно щях да тъгувам по Томи. Сега трябваше да спасявам Ада.

Изтичах при по-малката дупка, стиснах пръсти и вдигнах Печата. После го натиснах в светещата дупка и зачаках.

И гледах.

И почаках още малко.

Нищо не се случи.

После се случи.

Стената изплю Печата като черешова костилка.

Ах, пъклен плам! Това изобщо не беше в плана.

За щастие, не се счупи. Вдигнах го и го изгледах недоволно. Щеше ли да проработи, ако го поставя на първоначалното му място? Или беше изгубил силата си? Дали Безкрайната стена беше разбита невъзстановимо и завинаги?

Закрих очи от ослепителната светлина и се обърнах към лагера. Имаше само един начин да разбера.