Тейтъм Флин
Жупел за закуска (21)

21.
Скок с вяра

Няколко дълги и насинени от седлото часа по-късно Алфред вече беше изнервен, а аз — отчаян от липсата на светлина в края на тунела. Не бях намерил Томи, но и не я търсех. Нещата толкова се бяха объркали, че не знаех какво някой от нас би могъл да каже, за да ги оправи. Имаше някои думи, които не можеш да си вземеш назад.

Сега знаех какво беше имала предвид Сарика. „Чудовищата във вас“ не беше буквално. Самите ние бяхме чудовищата.

Напредвах апатично през влажните, осветени от факли тунели и пещери, а гневът се отреждаше от мен с всяка следваща стъпка. Накрая бушуващата ярост, която гореше тъй свирепо, се отдръпна и остави само студената черна пепел на мъката и изтощението.

Тъкмо тръгнах да задрямвам и забелязах светлина напред. Алфред наостри уши и забърза ход. Явно не само на мен ми е било клаустрофобично. Излязохме на скалисто плато и толкова ми олекна от розовото небе над нас и свежия въздух в дробовете ми, че се просълзих. Наведох глава на седлото и звучно вдишах.

— Хубаво е да сме навън, а, приятел?

Алфред изцвили в съгласие.

Избърсах си очите се опитах да не мисля за Томи. Сълзите определено не бяха за нея. Тя ме беше излъгала и предала, и обвинила, и… и… най-лошото беше, че вероятно беше права. Бях си виновен, че ни подгониха конете убийци и вълсиците. Бях си виновен, че ни хванаха във Вавилон. И във Външния Ад бях полезен колкото повреден компас. Бях бъркал на всяка крачка и заради това бях изгубил единствения си приятел.

— Да знаеш, Алфред, проблемът с момичетата — пошегувах се аз, като се опитвах да се ободря — е, че приемат всичко толкова лично.

Той изцвили умно, но усещах, че не е особено заинтересуван.

— Демонът на гнева каза тези неща, не тя. Тя не искаше да е толкова ужасна.

Но не бях сигурен, че си вярвах.

Смъкнах изнуреното си тяло от седлото и поведох граврона надолу по скалите.

— Пък и какво ако иска да иде в Рая — продължих. — Така де, бих предпочел да остане, но разбирам. Само не знам защо й трябваше да лъже.

Той ме побутна леко и за малко да падна. Бях капнал като ленивец. Огледах се наоколо за Лентяй, но него никакъв го нямаше. Само няколко километра каменисто плато, разделено единствено от празните релси, които водеха към планините Некс, черни и ужасни под небето.

Трябваше ми да поспя хубаво една нощ. Когато се събудех, Лентяй щеше да е тук и нещата нямаше да изглеждат толкова зле. Извадих едно одеяло от дисагите, свих се на един равен камък и заспах на мига.

Когато се събудих след няколко часа, усетих, че нещо не е наред. Изправих се колебливо и огледах небето за гамрини, но нямаше нищо. Започнах да разбирам. Това не беше наред. Все още нямаше нищо на километри наоколо, освен мен и тихо похъркващия Алфред. Лентяй вече трябваше да е тук. Къде беше, по дяволите?

Извадих един сандвич от дисагите и го задъвках, без да усещам вкуса, докато спечеля малко време. С Лентяй можеше да е станало какво ли не. С татко — също. Може би изобщо нямаше да дойдат. Нямаше как да знам дали Астарот не ги беше заключил в Непробиваемите килии в дълбините на дворцовата тъмница. Но Данталион беше в Крайнините, а Томи беше сама в Некс. Не можех повече да седя и да чакам. Трябваше да ида да им помогна.

Разтърсих Алфред да го събудя и го поведох по платото към подножието на тъмната и неприветлива планинска верига. И тук тунел за влака прорязваше планината, но все още не смеех да рискувам. Обаче как щях да премина Некс сам? Томи ме беше нарекла безполезен хленчещ демон и беше права. Как може един клечав дванайсетгодишен, въоръжен е мъничка кама да се брани от банди озлобени убийци?

Продължихме с тежки стъпки, а върховете надвисваха все по-близо и скриваха светлината. Тогава осъзнах, че вероятно никога повече нямаше да видя Томи. Ако преминеше невредима през Некс, както и покрай хелионите в Крайнините, край. Щеше да се пъхне през Стената и да изчезне завинаги. След всичко, което си бяхме казали, може би така беше най-добре. Но мисълта тежеше като камък в корема ми.

Забелязах напукана дървена табела в далечината и още преди да я доближа знаех какво пише. Спрях и за последен път се огледах за Лентяй, но все още нямаше и следа от него. Може би в този момент с татко строяваха войниците. А може би още прескачаше из цялата Земя в търсене на татко и тайната му среща. Което и да е от тези, не можех да губя повече време. Изправих се и изпъчих гърди. Целта вече не беше да намеря доказателство за татко… а да се изправя смело и сам да реша проблема. Време беше да бъда като баща си. Поех си дълбоко дъх и се замислих: „Какво би направил Луцифер?“.

Нямаше да чака бодигарда си ленивеца, това бе ясно. Тогава на склона над мен се появи черен силует. Томи! Пуснах юздите на Алфред и се закатерих по склона към нея колкото можех по-бързо. Но не беше тя, ами Дорис, разтреперана, без ездач и с нещастно изражение. Плъзна се до началото на склона и я хванах за юздите.

— Дорис, какво стана? Къде е Томи?

Все едно можеше да ми каже. А дори и да можеше, имах неприятното усещане, че отговорът нямаше да е радостен. Тогава забелязах нещо още по-лошо. Чантата с оръжия на Томи висеше разкъсана и мръсна от седлото. Значи тя вървеше пеша в планините, сама и невъоръжена. Лошо, откъдето и да го погледнеш. Какво ли се беше случило, че да я принуди да остави оръжията си? Отворих раницата, но бяха останали само няколко хира шурикена, а в нетренираните ми ръце нямаше да са от полза.

За всеки случай ги пъхнах в раницата си, после се метнах на Алфред и го подкарах по склона, където сипеят се ронеше под копитата му. Изкачваше се, доколкото можеше, с плъзгане и препъване, но скоро разбрах, че планината щеше да му е прекалено стръмна. Може би Томи нарочно беше пуснала Дорис. Но тогава защо не си беше взела арсенала?

— Съжалявам, приятелче, но тук ще се сбогуваме. — Смъкнах дисагите и го прегърнах през врата. — Прибирай се с Дорис в Грабеж.

Плеснах го по бута и той припна надолу. В подножието се обърна и ми изцвили, все едно казваше: „Сигурен ли си?“.

— Хайде, прибирай се, скоро ще се видим! — извиках ведро, или поне доколкото можех.

Той препусна след Дорис, а аз с натежало сърце го гледах как се отдалечава. Няма Алфред, няма Лентяй, няма татко, няма Томи. Мама — далече на Земята. Дори Брус си беше в Пандемониум. Но аз бях Д’Явол, щях да се справя. Трябваше.

Запълзях нагоре по склона и за по-малко от час стигнах върха. Избърсах потта от челото си и се усмихнах. Не беше толкова трудно. Тогава видях следващия връх. И беше много, много по-висок. Въздъхнах и продължих през хлъзгавия черен сипей.

С ужас очаквах Некс да ме заразят като пещерите, но не усещах порив да хукна да избивам шашардиси — клепоухите рошковци, които бяха единствените живи същества, които бях видял дотук. И това беше нещо. Но къде бяха всичките костеняци на Некс? Стори ми се донякъде логично да не живеят на най-стръмните склонове. Вероятно имаха лагери в нишите и пещерите, с които планинската верига беше обсипана. Продължих с устрем и жива тревога за Лентяй, Данталион и Томи, но скоро катеренето превзе ума ми и можех да мисля само за „ляв крак, десен крак, хвани онзи клон, издърпай се, не се подхлъзвай“.

Няколко часа по-късно, потен и задъхан, най-сетне изкачих втория връх. Той продължаваше в равно плато, където сиви закърнели дървета се подаваха от черната земя като счупени надгробни камъни. Други върхове пробождаха небето отдясно, но беше прекалено мъгливо, за да видя какво ме чакаше напред. Като си знам късмета — още планини. Нещо силно изпука и скокнах на километър във въздуха. Един шашардис поклати уши пред мен, припна и изчезна. Чудничко, вече и пухкавите животинки ме плашеха до смърт. Егати героя. Поне още не се бях натъкнал на убийци. Но пък лошата новина беше, че още нямаше следа и от Томи.

Протегнах болящите си ръце и рамене и реших да нощувам върху матрака от борови бодили. Надявах се нищо да не се опита да ме изяде, докато спя.

Сънувах, че съм в Гърция при мама в една стара белосана вила. Тя ми разправяше как скоро ще се прибере и нямаше да има нужда да ходя в Островръх, и всичко щеше да се оправи. Тя излезе на един широк каменен балкон, а аз я последвах. Слънцето залязваше и небето и морето светеха в червено, все едно си бях вкъщи в Ада. Вълните се разбиваха на брега и чайките прелитаха и крякаха. Беше спокойно и бях щастлив, и нищо друго не исках, освен да остана там завинаги… тогава един пронизителен писък ме събуди грубо и отново бях в планината, а над мен се вихреше истинското червено небе на Ада.

Писъкът — не, по-скоро бойният вик — отекна отново. Томи! Бързо се изправих, проверих камата си, грабнах дисагите и се втурнах през бодливите дръвчета. За малко да падна и да се убия.

Платото свършваше внезапно и набих спирачки. И зяпнах. Отдясно храсталаците преливаха в цяла гора и не можех да видя през нея. Но право напред виждах ясно… нямаше повече планини. Не, вместо това имаше отвесна скала на поне сто метра, а в далечината се виждаше бледа блещукаща стена, която се издигаше толкова високо в небето, че не виждах къде свършваше. Искреше безкрайно на изток и на запад, обкръжаваше Ада като бодлива тел, направена от звезди. Безкрайната стена. Останах без дъх при вида й.

Едно е да знаеш, че нещо съществува, нещо невероятно и внушително, но да го видиш с очите си — това вече е съвсем различно.

Гласът на Томи отново се извиси и ме изкара от унеса. Този път чух и думите й.

— Махайте се, кретени, или ще ви накълцам на парченца!

Определено беше Томи. Но под храбростта в гласа й се долавяше паника. Имаше нужда от помощ, и то спешно.

Откъснах очи от блещукащата красота на Безкрайната стена, метнах раницата на рамо и се затичах в гората отдясно.

Сухият лес от тънки бодливи борове ме дереше. Имаше силна миризма на смола и още нещо, нещо по-остро. Кръв. Затичах се по-бързо. Викове и закани долитаха отдалеч. Не можех да ги разбера, но беше ясно какво се беше случило: Томи беше попаднала на банда убийци и я бяха подгонили. Трябваше някак си да измисля как да я спася.

— Аах! — понесе се глас през дърветата, последван от глухо тупване.

Сигурно беше уцелила един с метателна звезда. Значи й бяха останали някакви оръжия, пак беше нещо. „Дръж се, Томи — помислих си, — идвам. С безполезната си камичка.“ Не, не мисли за това!

„Тя те мрази — изсмя се глас в ъгълчето на мислите ми, докато препусках през гората, — защо се опитваш да я спасиш? Смята те за жалък. Ти си си жалък.“ Не му обърнах внимание и продължих, клони закачаха дрехите ми, краката ми се хлъзгаха по пръст и камъни. Изплюх шепа иглички и изведнъж дърветата вече ги нямаше, а аз се озовах на някаква поляна. Не, не поляна — бях преминал цялата гора и бях от другата страна.

Набих спирачки разгорещен, задъхан, борещ се за въздух. Група от девет или десет мускулести костеняци стояха на метри от мен зад една канара и си шепнеха. Изглеждаха като хора, които първо ръгат с ножа, после питат.

Не ме бяха забелязали. Все още. Метнах се на земята зад един храст. Сега какво? Надникнах през листата, но онези не бяха помръднали. Пред мен земята продължаваше четиридесет-петдесет метра и… нищо. Падаше отвесно. Стената проблясваше в далечината, а далеч долу на земята светеха светлинки, най-вероятно от лагера на предателите.

На самия ръб на скалата стърчеше Томи. С присвити очи и стиснати зъби, но виждах, че я беше страх. В едната ръка държеше метателна звезда и повтаряше:

— Не се приближавайте! Ще ви нанижа всичките до един!

Но без чантата си имаше само шест хира шурикена. А кой знае колко от тях вече беше използвала. Тогава гласът й трепна и веднага разбрах — беше ги хвърлила всичките. Късчето метал, което стискаше, беше последната й защита срещу банда кръвожадни луди.

И скоро и те щяха да го разберат.

Хрумваше ми само едно, което да направя. Свалих си якето и метнах дисагите на рамо. Хвърлих поглед към хората, но те все още бяха прекалено заети да наблюдават плячката си, че да ме забележат. Сърцето ми биеше толкова силно, че мислех, че ще повърна. Поех си дълбоко дъх и излязох от храстите. После се втурнах с всички сили към Томи, хванах я и се метнахме от върха в нищото.