Тейтъм Флин
Жупел за закуска (20)

20.
Няма да ти харесам, когато се ядосам

Томи сияеше от гордост, докато се качваше на седлото на Дорис с подрънкващата с оръжия торба.

Аз се мръщех на мъничката кама, вързана за ботуша ми, която беше единственото, с което Сарика беше преценила, че може да ме въоръжи.

— Можеш да летиш — беше отбелязала тя. — Томи няма такива сили. А оръжията са опасни в необучени ръце.

Хванах юздите с тъпите си необучени ръце и потеглих с другите от Грабеж. Погледнах назад към мирното белосано градче и ми се прииска още да бях в пухеното легло. После си спомних за Данталион и пришпорих животното.

Когато се свечери, стигнахме до мястото, което — съдейки по задължителната табела „Надежда всяка оставете“ — бележеше границата между Каньона на крадците и Пещерите на гнева.

Сарика ни погледна сериозно.

— Внимавайте в пещерите. Докато се оглеждате за чудовища, може да откриете, че те са в самите вас. На добър път, приятели, надявам се пак да се видим някой ден.

Тя ми кимна, усмихна се топло на Томи и потегли обратно.

— Това пък какво значи? — попитах смутен. — Чудовищата да са в нас? Като онези мухи, които снасят яйцата си под кожата ти ли?

Томи сбърчи нос.

— Ъх, отвратително, надявам се да не са те.

Тя гледаше как Сарика се отдалечава и се натъжи.

— Имаш си нов герой май — казах и я побутнах с лакът.

— Да не речеш, че не е готина! Не смей да казваш, че не е готина.

Замислих се как нямам убийствено мачете и въздъхнах.

— Предполагам. Хайде, дай да ходим при чудовищата.

— Или по възможност да ги избегнем.

— И така става.

Пред нас каньоните преливаха в извисяваща се жълта скална стена. Нямаше как да се качим — единственият път към планините Некс и отвъд беше през един пещерен отвор, който водеше под земята или през железопътния тунел на експреса. Докато яздехме насам, вече бяхме решили, че тесният влаков тунел не е добра идея. Нямахме разписание и никой от нас не искаше да свърши сплескан на релсите.

Погледнах за последно бушуващото червено небе. Лентяй беше обещал, че пещерите няма да са опасни… но не каза нищо такова за Некс. Стисках палци дотогава той да се появи.

Поведохме Алфред и Дорис надолу в пещерата, която скоро стана тунел с гъста миризма на глина. По стените бяха наредени факли през няколко стъпала и осветяваха пътя пред нас с трептяща червена светлина.

— Очаквах да е тъмно и страшно — каза Томи. — Приятно съм изненадана.

— Не съвсем. Факлите значат, че някой живее тук. Знам, че Лентяй каза, че Тафрак го няма, но тогава защо още светят? А ако някой друг е тук, предполагам, че не е някоя мила старица с мъркащи домашни любимци.

— Е, благодаря ти. Да се надяваме поне, че любимците нямат зъби.

— Не разчитай на това.

Потупах камата, скрита под панталона ми, и изведнъж се зарадвах, че имам поне някакво оръжие.

Въртяхме се нагоре и надолу, насам и натам из пещерите, а въздухът беше топъл, сух и миришеше на пръст. От време на време се озовавахме пред разклонение, но факлите всеки път продължаваха само по единия проход, затова ги следвахме предпазливо, все по-надълбоко под земята. Размърдах се неспокойно на неудобното седло. Защо бунтовниците не ме бяха взели? Дали Моракс наистина не знаеше за онова с кръвта, или нещо не ми беше наред? Може би не бях достатъчно зъл, че да задействам Печата.

Томи се разпя тихо:

— Хей-хо, хей-хо, за труд бъди готов.

Беше много дразнещо.

— Каква е тази песен?

— Не се ли сещаш? От Снежанка и седемте джуджета. Джуджетата я пеят, когато ще слизат под земята да копаят.

Поклатих глава. Земни му глупости.

Продължихме навътре в пещерите. Като изключим цвиленето на гравроните и спорадичното поскърцване на някой бръмбар, беше плашещо тихо. От това пеенето на Томи се чуваше още по-ясно.

— Може ли да престанеш? — казах най-накрая. — Всички чудовища ще привлечеш така.

— Какви чудовища? Нищо живо не сме видели.

— Имаше бръмбари. Може само да дебнат удобен момент, да плъзнат стотици, да ни нападнат и да ни изядат очите.

Тя изсумтя.

— Стига глупости, просто бръмбари са.

— И какво, да не стана експерт по Ада, костенячке?

Тя дръпна рязко юздите на Дорис и ме изгледа лошо.

— Не ми викай така! Пък и като гледам колко помагаш през цялото пътуване, май знам колкото теб, дворцово детенце. И ти не си бил тук отвън.

— Глупости! Знам… някакви неща.

— Какви например? Ти искаше да се возим на бесните коне на въртележката. Ти ни замъкна във Вавилон и заради теб ни хванаха. Ти не си спомни, че сме в Измамната пустиня, докато не беше почти твърде късно.

Вече направо плюеше по мен.

— Ти изтърча в плаващите пясъци като идиот — не й останах длъжен аз. — Ако не бях там, свършено беше с теб!

Лицето й се изкриви от ярост.

— Ако знаех къде се намирам, това нямаше да се случи! Всичко, което се е объркало, е все по твоя вина. Трябваше да те послушам, когато ми каза, че имаш лош късмет.

Отворих уста да й изкрещя в отговор… и тогава осъзнах какво ставаше. Бясно размахах ръце пред себе си.

— Томи, спри! Това са Пещерите на гнева, заразяват ни също като Долината на отчаянието. Само се ус…

— Не искам да се успокоя! И не ми пука! Знам си аз да не се сприятелявам с демони. Искаш само да си зъл. Е, там, откъдето идвам, всички най-малко това искат. Хората искат да са добри! Невинаги успяваме, но се опитваме.

Тя дръпна юздите и бързо се отдалечи.

Тръгнах в тръс след нея и тихо проклинах. Алфред ме изгледа разтревожен и го потупах по кожестата грива.

— Ще се оправи, ще й мине. Заради тъпите пещери е.

Но това, което бе казала, ме жегна и бузите ми горяха от яд. Излязохме от тунела и се оказахме в огромна пещера. Томи плискаше през едно плитко езеро към другия край.

— Томи, чакай! — ревнах след нея, но не ми обърна внимание.

Това беше последната капка. Как можеше да е толкова глупава? Знаеше, че е заради пещерите, а след тях ни чакаше Некс — трябваше да се движим заедно, иначе нямаше да преминем живи. Най-лошото беше, че уж бяхме приятели. Разплисках водата и я настигнах, наведох се и хванах Дорис за опашката, за да я забавя.

Не стана точно както се надявах. Дорис ритна назад към мен, подхлъзна се и падна настрани, като повлече и Томи. Тя цопна във водата и изля поток от думи, каквито не бях чувал, откакто татко за последно изгуби на голф.

Гравроните се изправиха пъргаво и изглеждаха леко подразнени, а Томи седеше във водата, кашляше и плюеше.

— Ах ти, слуга нищожен! — изплю тя.

Стиснах юмруци в опит да сдържа разтопения гняв, който бушуваше в мен. Но вулкан не се спира.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изкрещях. — Трябва да се движим заедно, тук е опасно! Защо си толкова тъпа? — Думите летяха от устата ми в бесен порив. — Целият Ад е заложен на карта, както и животът на брат ми, а ако не ти пука за тях, то очаквах поне да ти пука за Земята и как ако Астарот дойде на власт, ще скапе живота на всички хора!

Тя се изправи ядосана, цялата вир-вода и трепереща.

— Не ме интересува! Нищо от тези неща! А ти и брат ти, и баща ти, и целият Ад… вървете по дяволите, все ми е тая!

Нещо в мен прещрака. Пламтящият ми гняв се стопи и го замести студена, безчувствена омраза.

— Ами хубаво! И сам мога да спася Ада и Данталион. Не ми е притрябвала помощта на някакво си празноглаво, мрънкащо мъртво момиче.

Погледите ни се срещнаха с взаимно отвращение.

— Колко си жалък — каза тя хладно, докато бършеше водата от очите си. — Да не мислиш, че изобщо съм искала да ти помагам? Ха! — Тя се метна на седлото. — Да не мислиш, че те харесвах? Теб, демона? И не просто демон, ами хленчещ, скимтящ, безполезен демон?

Олюлях се като от шамар, но тя дори не спря да си поеме дъх.

— Дойдох с теб, защото исках да разбера защо съм тук, нищо повече. И да видя града. После дойдох на това малоумно приключение, защото…

— Защо? Щом толкова ме мразиш, защо дойде? Можеше да се измъкнеш и да се върнеш в Полята на прокълнатите. Защо…

— Заради стената, идиот! Не ти ли хрумна на кухия мозък какво означава това? В Стената има процеп — изход оттук. Дойдох с теб само за да избягам в Рая.

Ахнах.

— И не си ми нужен, за да премина — озъби ми се тя. — Каква полза от теб? И без това само ще ме забавиш.

И изчезна с тропот на копита и пръски леденостудена вода.

 

 

Междувременно…

Луцифер лежеше на един надуваем дюшек по бански на патенца, отпиваше пиня колада и се опитваше да си спомни защо някога толкова беше мразил Земята. Персефона седеше до басейна и втриваше слънчево масло по дългите си кафяви крака, а тъмната й коса се спускаше по раменете. От време на време вдигаше очи и му се усмихваше.

Никъде не се виждаха чаровни гърци. Вече.

Най-добрата му идея изобщо — за пръв път да се отбие за изненадващо посещение. Тя знаеше колко много мразеше Земята, затова беше спечелил много точки в нейните очи, задето „търпеше“ китната й гръцка вила няколко дни. А същевременно символично се плезеше на Стареца. Все едно Стената някога би паднала. Нали той самият я беше изградил? Беше непроницаема. Накрая щеше да я нагледа. Когато намереше време.

Отново отпи от кокосовата благодат. „Това е животът“, помисли си.