Тейтъм Флин
Жупел за закуска (19)

19.
Адски апаши

— Царицата на бандитите? — просъска Томи, докато яздехме зад Лентяй. — Ти това за добра идея ли го имаш?

Не бях сигурен. Сарика Амра. Леле. Бяхме учили за нея по история — легендарна индийска обирджийка, която налитала на британски богаташи по времето на Британския Радж. В Индия била народен герой, нещо като Робин Худ, защото споделяла част от плячката си с бедните. Но все пак не бях сигурен дали е особено умен ход да влезем в леговището на безстрашен бандит костеняк.

Направих се на смел.

— Тя е просто обирджийка. Иначе щеше да е в планините Некс при убийците. Да видим какво ще стане. Имам доверие на Лентяй, довери му се и ти.

— Хм. Е, спаси ми живота все пак, ще му дам шанс.

Но не ми се струваше особено доволна.

След известно време пясъкът започна да се втвърдява в червени скали, гладките дюни се извиха и превърнаха в дерета и възвишения и скоро пустинята съвсем беше изчезнала, и стигнахме място, което можеше да е само Каньонът на крадците. И с края на измамата дойде и краят на сините небеса… и слънцето. Никога не съм бил толкова щастлив да видя завихреното мармаладово небе на Ада. Главата ми туптеше и все още бях толкова жаден, че можех да се гмурна в плувен басейн и да го изпия. За съжаление, се съмнявах разнебитеният лагер на обирджиите да има скъпарска почивна зона.

Лентяй яздеше начело и беше стигнал върха на един скалист хребет.

— Пристигнахме! — каза той, обърна се и ни се усмихна. — Добре дошли в Грабеж.

Дойдох на тръс до него. И зяпнах.

Томи спря с Дорис до мен и каза:

— Не е… каквото очаквах.

Не се виждаше прашно, опърпано скривалище на бандити. Вместо това пред нас се простираше красиво селце с белосани къщи и чисти улици.

Лентяй се ухили и тръгна надолу по склона, а ние го последвахме, все още ококорени.

— Мислех, че Пандемониум е единственият град в Ада — каза Томи.

Аз също.

— Леле. Лентяй, това място…

— Как съществува ли? Че те са си банда крадци! Смея да кажа, че неведнъж са обирали Адския експрес. Не казвай на баща си.

Стигнахме до подножието на стръмния склон и продължихме в лек тръс по главната улица покрай шивачниците и бакалниците с цветни входове и къщите с преметени стъпала отпред. Не знаех дали да съм по-потресен от съществуването на градчето или от факта, че Лентяй явно се беше сприятелил с група костеняци.

Той се смъкна от граврона си, върза юздите на една ограда и ни покани в един бар, който изглеждаше като излязъл от Дивия запад, само че без калта и талаша. Последвахме го през люлеещите се дървени врати и седнахме на една маса.

— Нещо за пиене? — попита Лентяй.

— Предполагам, че нямат бананово мляко. Може ли най-голямата чаша с вода, която намериш? — казах.

— За мен не, благодаря — каза Томи, загледана в полилея, който, изглежда, беше направен от преработени влакови релси.

Лентяй закрачи към бара, който пък беше изработен от ръждясали стени от вагони, и мина покрай една маса, където група костеняци играеха покер. По средата стоеше жена с ярко цветно сари, износено кожено яке и огромна купчина пари пред себе си. Зорки кафяви очи надничаха под периферията на федората й, а по лицето й се виждаше избледнял зигзагообразен белег.

Побутнах Томи.

— Това е тя — прошепнах. — Царицата на бандитите. Познах я от учебниците.

Докато се връщаше, Лентяй се наведе и прошушна нещо на Сарика, а тя кимна. Той се върна на масата ни, а аз грабнах преливащата чаша вода и я пресуших на един дъх. Още ми беше замаяно. Скръстих ръце на масата и отпуснах глава върху тях.

— По-добре ли си? Сарика ще дойде след малко. Междувременно най-добре ми кажете всичко, в което сте се забъркали, пакостници такива. От началото.

Така и направихме.

Когато стигнах до частта за Нефария, Лентяй вдигна лапа.

— Значи Моракс знае тайната на Безкрайната стена? Неприятно. Много слаба защита, да оставят книгата да си седи ей така.

Зяпнах.

— Знаел си, че Раят е от другата страна? Защо не ми каза? Мислех, че е само приказка.

Той сви рамене.

— Не си ме питал. Продължавай.

— Та Астарот и другите предатели искат да детронират татко. Изглежда, смятат, че той не влага достатъчно усилия в разпространението на злото на Земята или нещо такова.

— Честно казано, мисля, че хората и сами се справят доста добре — рече Лентяй.

— Да, май и татко мисли така. Както и да е, бунтовниците искат да го свалят, но не знам защо смятат, че разбиването на Стената ще им помогне.

Лентяй наклони глава умислен.

— Хм, аз може би знам. Сигурно се опитват да започнат нова война между Рая и Ада. Все пак Баал е началник на генералния щаб. Ако всички армии се вкарат под негово командване за войната, тогава ще е най-лесно да свали Луцифер.

— А Луцифер, разбира се, няма да знае, че тъкмо те са спукали Стената — каза Томи. — Та ще ги изпрати с всичките армии да се бият… а те ще използват войниците му срещу него.

— Може би дори не искат война — казах. — Може би е само претекст.

Лентяй сръбна от коктейла си.

— Може и да си прав. Сигурни ли сте, че Астарот стои зад всичко това?

— Не — признах. — Просто той…

— Изглежда като че ли ще те разпори и ще свири на ребрата ти като на ксилофон?

— Донякъде.

— Само защото не ти харесва как някой изглежда, това не значи, че е предател — каза той и ме погледна строго.

Усетих как бузите ми се загряват.

— Не е само заради това. Той е и вторият в йерархията след татко. Логично е да е той.

— Хм, в това си прав. И все пак не можем да го осъдим отсега, не и без доказателства.

— Ами Луцифер? — попита Томи.

— Да, къде е татко?

— Малък проблем. Него го няма.

Застинах.

— Как така го няма? Добре ли е? Да не би Астарот или там който е да го е отвлякъл?

— Не, не се тревожи. Секретарката му ми каза, че е заминал за известно време. На Земята.

Очите ми щяха да изскочат от орбитите.

— На Земята? Ама той я мрази, почти никога не ходи там, освен ако…

— Освен ако няма важна среща.

— Естествено.

Томи ни се намръщи.

— Престанете да си говорите с тайни фрази. Каква важна среща?

— Среща с Другата страна — каза Лентяй.

— Значи е Бог? — ахна тя. — Срещат се… на Земята?

Лентяй махна безгрижно е чашата си.

— Разбира се, мила моя. Та нали не могат да се срещат във владенията си?

Опитах се да го осмисля. Част от мен умираше от страх за момента, в който щях да видя татко след всичките проблеми, в които съм се забъркал. Но това все пак беше татко и някак си щеше да оправи тази бъркотия — винаги успяваше. Какво щяхме да правим без него? Главата ми отново затуптя.

— Може би това е било част от плана им. Може би са знаели, че татко ще трябва да замине на важна среща на Земята и ще отсъства известно време.

Лентяй кимна.

— Възможно е.

— И щом татко няма да дойде, какво ще правим? Как ще спрем армията сами? Някой друг ще ни дойде ли на помощ?

Лентяй потропа с нокти по масата.

— Опасявам се, че не, поне засега — каза той. — След като Баал и Моракс са замесени, не знаех на кого мога да се доверя. Всеки може да им е съучастник. Затова не посмях да говоря с когото и да било в двореца. Докато баща ти не се върне, сме сами. Трябва да стигнем до Крайнините и да се опитаме да опазим Стената цяла.

Нещо изстърга — Сарика дръпна един стол и седна до мен. Плесна Лентяй по гърба.

— Здравей, стари друже, радвам се да те видя.

— И аз теб, мила.

— Вие как… така де, ако не е нахално… вие как се познавате? — заекнах аз.

Царицата на бандитите се усмихна топло, разкривайки уста, пълна със златни пломби.

— Този приятел може би ми помагаше навремето, като приспиваше някои богати англичани. За да мога да ги освободя от принадлежностите им без кръвопролития. Не обичам да гледам кръв. Но обичам да имам пълен сандък със съкровища.

Томи я гледаше сякаш току-що беше открила личната си героиня.

Лентяй плесна с лапи.

— Така, ето го плана. Когато баща ти е на важна среща, мястото се пази в тайна. И все пак знам едно-две местенца, където и преди са се срещали. Ще отскоча до Земята и ще се поогледам за него.

— Ами ако не успееш да го намериш? — попитах.

— Каквото и да стане, скоро ще се върна в Ада. Междувременно любезната Сарика ще ви изпрати до края на каньона.

— Опасявам се, че не можем да напуснем Каньона на крадците — каза тя, — иначе щяхме да дойдем с вас до Крайнините.

— Да. Жалко — каза Лентяй. — Така че вие двамата ще трябва да притичате през Пещерите на гнева и да продължите сами към Некс. Тогава…

— Да притичаме? — казах аз, като туптенето в главата ми се превръщаше в чисто барабанено соло. — Да притичаме през пещери, изпълнени с ядосани адски зверове, и през планинска верига, по която пъплят убийци? Двамата сами? Това ли ти е големият план?

— Хайде, хайде, няма от какво толкова да се тревожиш. Случайно знам, че Тафрак, демонът, покровител на гнева, в момента не си е вкъщи. На Земята е и е зает да ядосва хората с новия си кроеж, нещо свързано с интернет коментари.

— Ами Некс? — попита Томи. — Джинкс каза, че е пълно с убийци.

— Да, опасявам се, че мястото е малко противно. Но…

— Извинете, ъм, царице — прекъсна го Томи.

— Да, миличка?

Томи извади метателна звезда от джоба си.

— Случайно да ви се намират още от тези?

Веждите на Сарика без малко да изхвръкнат от челото й.

— Я, ама ти си пълна с изненади, дете. Ела с мен, когато приключим тук, и ще видя какво мога да направя.

Лентяй се подсмихна.

— Явно обитателите на Некс по-скоро трябва да се плашат от теб, момиче. И все пак, както казвах, би трябвало да се върна навреме, за да ви съпроводя през планините.

Скочих на крака, подразнен повече от това, че Лентяй виждаше Томи като мой бодигард, отколкото от безгрижния му тон.

— Би трябвало ли?

— Ще се върна навреме. И така…

Обаче да скоча на крака не беше много добра идея. Главата ми се замая и стаята се завъртя. Посегнах към масата, но не уцелих. Някъде в далечината усетих болка, а после нямаше нищо.

Отворих очи сред сини тапети и пухени възглавници.

— М-мф?

Обърнах се и видях, че Лентяй ме гледа с тревожни бръчки около кафявите си очи.

— Какво стана?

— Припадна. Демоните не са правени за слънце — каза и ми подаде чаша. — Ето, изпий това.

Послушах го. Чувствах се все едно съм изгубил битка с побесняла центрофуга. Опитах се да го фокусирам.

— Къде съм? Къде са останалите?

— В една от стаите над бара сме. Това е хотелът на Сарика. Тя е отвън с Томи и я учи на някои неща.

— Трябва да вървим…

— Никъде няма да вървиш още няколко часа. Почивай си. Всички ще сме тук. — Кимна към една тоалетка с поднос. — Хапни нещо и не се насилвай. Няколко часа тук или там нямат голямо значение.

Щях да възразя, когато стомахът ми изкъркори шумно и осъзнах, че бях премалял от глад. Дни наред бях ял само стари кексчета.

— Добре.

Той стана и каза:

— Ще се върна да те нагледам след няколко часа.

Затвори вратата зад себе си, а аз се смъкнах от леглото и с несигурни крачки стигнах до тоалетката. И за момент се зачудих дали пак не ми се привижда. Пържола? Отрязах един залък и се усмихнах. Достатъчно истинска беше. Сарика наистина беше Царицата на бандитите. Пренесох подноса на едно бюро до прозореца и излапах всичко.

Отвън, в градината зад хотела, видях Томи и Сарика, а между тях — претрупан сандък с оръжия. Томи ухилено размахваше един меч и отсече цветовете в саксия с бодливи бели растения, докато отстъпваше от Сарика, която въртеше мачете с доста зъл вид. Страхотно. Не само че бях слабачето, което припадна, ами и изпусках обучение от единствената и неповторима Царица на бандитите. Когато разказвах за това в бъдеще, определено щях да пропусна тази част.

Доядох си храната оклюмал, докато ги гледах как се стрелкат по тревата, как парират и пробождат. Тогава Томи започна да учи Сарика как да хвърля хира шурикени. Клепачите ми все повече натежаваха, докато ги гледах, та накрая се отказах и се върнах в леглото.

Няколко часа по-късно Лентяй ме събуди с още храна и пиене. Цялата ми замаяност беше изчезнала и след няколко часа сън в истинско легло, жегата на пустинята се усещаше като далечен спомен.

Лентяй ме изгледа.

— По-добре ми е, честна дума — казах с уста, пълна със сладкиш.

— Добре, щом казваш. Момичетата са долу, дояж си и ще слезем при тях.

Намерихме Сарика на една маса в бара, където учеше Томи на тънките моменти в маменето на покер.

— Дами — каза Лентяй с лек поклон.

Томи първа скочи на крака.

— Джинкс! Добре ли си? Лентяй не ни даваше да те безпокоим.

Усмихнах се, като се опитвах да прикрия срама си.

— Нищо ми няма. Явно слънцето и демоните не са добра комбинация.

Отпуснах се в един стол.

— Сарика ме учеше да…

Чу се силен трясък и тропот и един прашен човек влетя през вратите, и падна в краката на Сарика.

— Царице, научихме за бунт!

Всички се завъртяхме към него.

— Влакът минаваше и по време на обичайния ни грабеж дочух бабаитите…

Сарика вдигна ръце.

— Абхай, успокой се. Вече знам за този бунт. Не вярвам, че ще е в наш интерес, затова помагам на приятелите си да го потушат. Но, моля те, кажи ни какво си научил.

Абхай се изправи и се поклони.

— Извинявайте, царице. Както знаете, през последните седмици влакът е пълен с най-различни тежки инструменти и машини…

Лентяй кимна:

— За да се опитат да пропукат Стената.

Абхай явно най-накрая забеляза, че до Сарика стоеше ленивец, и се опули, но тя нежно сложи ръка на рамото му и каза:

— Продължавай.

— Този път обаче във влака нямаше никакво оборудване. Само няколко вагона с войници и, изглежда, ескортираха затворник до Крайнините.

Сарика вдигна вежда.

— Затворник? — Обърна се към Лентяй. — Ти знаеше ли за това?

Той поклати глава и се обърна към мен и Томи. И двамата свихме рамене.

— Явно не. А случайно да имаш някаква представа кой беше? — попита Лентяй.

Абхай се усмихна, че все пак бе донесъл важна информация.

— Мога да ви кажа точно кой беше, господине, тъй като дочух един бабаит да вика на друг да го държи под око. Затворникът се нарича Данталион.

Коремът ми се превъртя, все едно че стаята се обърна на една страна. Хванах се за масата.

— Сигурен ли си, че така се е казвал? — попитах.

— Да, млади господине.

— Брат ти? — попита Томи.

Кимнах. Защо му е на Астарот да отвлича батко ми?

— Не разбирам защо…?

Лентяй гледаше като че ли някой му се беше изплюл в маргаритата.

— Това не е добра новина.

Всички се обърнахме към него.

Той сложи лапи на масата.

— Още когато издигнаха Стената, тя бе заключена с камък ключ, наречен Печатът на Самаил. Луцифер го постави и само той може да го махне.

— Или може би някой с неговата кръв? — предположи Сарика.

— Именно — каза Лентяй.

— Сериозно? Сигурността на Ада зависи от някакво свещено кубче лего? — попита Томи със странно изражение. — И без него Стената ще се срути?

— Ама в това няма логика — казах. — Моракс ни плени, когато бяхме във Вавилон. Ако им трябва някой Д’Явол, който да премахне Печата, защо не взеха мен?

— Хм, да, странно — каза Лентяй. — Може би още си прекалено млад, за да стане?

— Или не са знаели за това, преди да прочетат книгата — каза Томи. — Сещаш ли се? Моракс си замина с Нефария и ни прати право в Ледения лес, преди да я е прочел.

— Разбира се — кимнах аз. — Затова са търсили Нефария. Знаели са, че в него пише нещо за това как да бутнат Стената. Но не са знаели какво.

— Ама не разбирам — каза Томи. — Луцифер не може ли просто да го върне този вълшебен камък на мястото му, когато разбере за това? Стената няма ли пак да е здрава и това да спре войната?

Лентяй поклати глава.

— Не, не мисля. Доколкото си спомням, щом Печатът бъде премахнат, Стената доста бързо започва да се разпада. Може би ако той или някой от потомците му — кимна към мен — стигнат там навреме, преди щетите да станат прекалено големи… Но иначе — сбогом, Стена, и привет, война.

С Томи се спогледахме.

— Нищо особено значи — казах.

Лентяй плесна с лапи.

— Няма време за губене. И съм сигурен, че това изречение го казвам за пръв път през живота си. Джинкс, ще се отбия в двореца, да видя дали баща ти не се е върнал. Ако не е, ще го потърся на Земята. Вие по-добре тръгвайте през Пещерите на гнева, пък ще се опитам да се присъединя възможно най-скоро, като се надявам да съм с баща ти и колкото войници успеем да съберем.

Кимнах, като все още ми беше гадно заради Данталион.

— Лентяй, трябва да го спасим.

— Ще. Сега тръгвайте и ще се видим на входа на Некс. А дотогава се пазете. — Обърна се към Сарика и се поклони. — Ваше Височество, благодаря Ви за гостоприемството. — След което ни се усмихна и изчезна.

Сарика стана, ние също.

— Елате с мен в арсенала и ще се погрижа да сте добре екипирани за пътешествието.

От това ми стана по-хубаво. Ухилих се при мисълта да развъртя някое от убийствените й мачетета. Астарот да гледа да се пази, защото тръгвам след него и бия наред!