Тейтъм Флин
Жупел за закуска (18)

18.
Познай кой ще дойде за вечеря

Изтупах пясъка от дрехите си и се засмях. Томи беше покрита в кашест пясък от главата до петите.

— Приличаш на бучка тесто за сладки, преди да влезе в печката.

Тя се побори с мръсното си палто за момент, после извади кална метална звезда и я размаха към мен.

— Нито. Дума. Повече.

Подсмихнах се.

— Е, не знам от какво се оплакваш. Поне нямаш нужда да ядеш, нито да пиеш. — Извадих последното бананово мляко от раницата и го погълнах с благодарност. — Де да бях и аз така. От това място много ожаднявам. Хайде, давай да се махаме.

Дотичахме обратно през пясъка до релсите. Но влака отдавна го нямаше.

Прокарах ръка през косата си.

— Гадно. Движеше се бавно и си мислех, че ще можем да го настигнем.

— Може нарочно през пустинята да се е движил по-бавно от обикновено. За да ни подлъже.

— Да. Май ще трябва да вървим пеша. Поне ще можем да следваме релсите. Надявам се пустинята да не е прекалено голяма.

Но след три часа бавно и потно тътрене краят все още не се виждаше. Само пясък, някое и друго камъче и още пясък. Дори кактусите бяха изчезнали. Погледнах грозното синьо небе и слънцето — точно като на Земята — и се зачудих дали демоните могат да получат топлинен удар.

— Не трябва ли да си неуязвим от топлината? — попита Томи. — Така де, нали си неуязвим от пъклен пламък?

— Да, и жупел. Но не и слънце. По принцип в Ада няма такова, но явно в пустинята важат други правила.

Определено щях да си поприказвам с татко за това.

Татко. Спомних си миража. Разбира се, че беше прекалено хубаво, че да е истина. Сякаш толкова лесно щеше да ми прости, че съм избягал, дори и да беше разбрал за заговора. Пак щеше да се ядоса заради неподчинението ми. Е, сега нямаше смисъл да се тревожа за тези неща. Съсредоточих се в това да слагам единия крак пред другия и да се измъкна от разтапящата жега.

След още един час спряхме да си починем. Томи беше почервеняла от изтощението и фалшивото слънце. Копнеех за вихреща се червена мъгла.

— Ако изгориш още малко, ще се впишеш много добре сред демоните — казах ухилен в опит да разведря атмосферата.

— Много смешно. Добре ли си? Сигурно си много жаден.

И бях. Гърлото ме болеше от погълнатите песъчинки и бяха започнали да ми се привиждат плискащи се езера, за което не бях казал на Томи. Знаех, че не са истински.

— Ще оживея. — Надявах се.

Пак се изправихме и потеглихме. Слънцето прежуряше безмилостно и можех само да мисля за вода. Бистра, свежа, леденостудена вода. Стичаща се в гърлото и по главата ми. Продължавах с тежки крачки, но копнежът ме замайваше. Главата ми туптеше все едно стадо мънички въркорози ръгаха черепа ми отвътре. Тогава пред очите ми заплуваха червени петна. Спрях и примижах. Светът се размазваше по краищата. „Томи, аз…“ и всичко почерня.

Свестих се и усетих как Томи ме разтърсваше.

— Ъ? — попитах красноречиво.

— Припадна. Колко пръста съм вдигнала? — беше вдигнала палец.

Усмихнах се немощно и внимателно се изправих на колене.

— Не ставай — каза тя, — дай да си починем тук за през нощта. И без това се стъмва.

Планът ми харесваше. Легнах обратно на пясъка.

Томи седна срещу мен и се облегна назад на лакти.

Известно време умълчани гледахме синьо-черното небе.

— Да ти кажа, не всичко в цирка беше зле — рече тихо.

— Така ли?

— Когато излезеш на манежа и помиришеш лъвовете и слоновете, и талаша, и пуканките, и усетиш горещите светлини върху себе си, и музиката засвири, и публиката се навежда напред в очакване е наелектризиращо. После, когато си приключил своята част в представлението и аплодисментите направо вдигнат покрива на шатрата… е някак вълшебно.

Тя вдигна шепа пясък и го пусна през пръстите си.

— Веднъж дори попаднах във вестника. „Десетгодишно вундеркиндче мята ножове“, така писаха и ме снимаха, и ме питаха…

Но очите ми натежаваха все повече. Отново се унесох в безсъзнание.

Сънувах, че летя над двореца. Никога преди не бях летял толкова високо и за миг се ужасих, но тогава усетих колко плавно се движех и се отпуснах. Носех се над лъскавите черни кули на двореца Тъмангел, спусках се и пикирах като птица. Далеч долу демоните тичаха като червени мравки, а аз надничах през прозорците и гледах как ратаите приготвят вечеря, а библиотекарите трупат книги. Заля ме огромно чувство на спокойствие. Някак си знаех, че е сън, но въпреки това усещах, че когато се събудя, ще мога да летя така. Винаги съм си го можел, просто не бях… Пронизително скърцане ме разтърси в съня ми, обърнах се и видях как един чудовищен орел се е засилил към мен. Изпищях.

— Джинкс! Джинкс! Събуди се!

Събудих се с ръкомахане и с удоволствие оставих чудовищната птица в съня си. Но облекчението ми трая кратко. Високо в тъмносиньото небе кръжеше ято двуглави гамрини… и, изглежда, си мислеха за вечеря.

— Ах, жупел!

Надигнах се сънливо, изправих се и огледах пустинята. Във всички посоки се простираше равен и безполезен пясък. Нямаше къде да се скрием.

Гамрините се спускаха насам-натам с широките си сиви криле, щракаха срещу нас с острите си като бръсначи оранжеви клюнове.

— Адски лешояди — каза Томи. — Точно адски лешояди ли трябваше да са?

Тя извади една метателна звезда и я хвърли по тях, но те лесно я избегнаха и продължиха да кръжат, грачейки за кръв.

— Изглежда, не се доближават — каза тя. — Дай да…

Остра болка проряза главата ми и паднах на колене. С писъци размахах ръце към птицата, която се бе спуснала върху мен.

— Стига си мърдал — каза Томи, — не мога да го уцеля, ако… ох!

Изведнъж се оказахме във въртоп от клюнове и пера, и нокти. Раздавах юмруци, ритници и шамари из въздуха наоколо, но гамрините бяха огромни и навсякъде. След секунди се бях свил на кълбо и отчаяно бранех лицето и очите си с кървящи и болящи ръце. Стигнахме толкова далеч, а сега ято птици щеше да ни накълве до смърт. Щях да изкрещя от яд, ако не бях толкова зает да викам от болка.

Тогава дойде огънят.

Над мен нахлу жега и един гамрин изписка в ухото ми. Бурята от нокти и клюнове се вдигна внезапно и посмях да надникна през ръцете си: птиците се въртяха из въздуха, пламнали като феникси. Толкова бях облекчен, че хапането и дрането бяха престанали, че отначало не разбрах. Тогава го видях: силует в предутринния пурпур, бълващ огън по птиците, опичайки ги до една.

Главата ми се отпусна облекчено, после скокна обратно. Дали това беше пореден мираж? Последното видение на умиращ демон? Претърколих се на четири крака. Не, не бях умрял. Прекалено много ме болеше, за да съм мъртъв. Кръв капеше в очите ми и я избърсах, колкото да видя как последният гамрин пада на земята с мирис като на печеното, което обядвахме миналата злоделя. Силуетът в далечината отпусна ръце и тръгна към мен. Беше… ленивец.

— Лентяй!

— Здравей, Джинкс. Малко в затруднение те намирам, като гледам.

Не можех да повярвам.

— Наистина ли си истински?

Той се усмихна.

— Да, наистина.

Затичах се и го обгърнах с ръце.

— Спокойно, приятелче, ще ми омачкаш козината.

— Наистина си тук! Чакай, кажи ми нещо, което само ти знаеш.

Той вдигна вежда.

— Проблеми с миражите, а? Ами знам, че един мираж не би могъл да направи това. — Посочи към почернелите трупове, посипани по пясъка. — Също така знам, че ти беше този, който миналия срок обърка храната на училищния дракон и го превърна в много гневно зайче.

Ухилих се глуповато.

— Толкова се радвам да те видя! Значи Брус е предал съобщението?

— Не че го предаде, по-скоро го заварих капнал от умора и пъхнал глава в пакетче пукащи дъвки в стаята ти. Но да. В голяма бъркотия си попаднал, а? А тя коя е? — Махна към Томи, която стоеше издрана и го гледаше невярващо.

— Това е Томи и, да, знам, че е костенячка, но ми е приятелка и ми помага да…

Той махна с ръка на оправданията ми.

— Не се притеснявай. — Загледа Томи. — Изглеждаш ми някак си позната. Да не би да сме се виждали някога?

— Не мисля. Сигурна съм, че щях да запомня ленивец убиец.

Той се подсмихна.

— Не, не, моя грешка. Както и да е, приятно ми е да се запознаем, Томи — каза и учтиво протегна лапа.

— Това… не е мираж, нали? — попита ме тя.

— Не, това е Лентяй.

Тя плахо стисна дългите му нокти.

— Приятно ми е. Много навременно се намеси с огнената смърт, благодаря ти.

Той погледна лапите си, които още димяха малко.

— Е, определено доста време мина, откакто за последно съм се бил. Радвам се, че все още ме бива. — Той се разрови в козината си и ми тикна бутилка вода. — Така като те гледам, имаш нужда от това.

Бих го целунал, ама… има дъх на ленивец все пак. Изгълтах водата за секунди. Никога не бях вкусвал нещо толкова сладко. Сякаш се вдигах от мъртвите.

Лентяй се почеса по носа.

— Така, сега трябва да догоним, че и да потушим една революция. Хайде да идем на някое по-удобно място и да обсъдим плановете си.

— По-удобно място? — каза Томи и вдигна вежда. На километри наоколо имаше единствено пясък.

Той махна безгрижно с лапа.

— Имам приятели наблизо. Почакайте малко и ще ида да ни намеря транспорт — каза и изчезна в петно от кехлибарена светлина.

Томи ме погледна, все едно че ще се разплаче.

— Значи беше само мираж.

Погледнах следите от лапите в пясъка и усетих водата, която се плискаше в корема ми.

— А, не, истински беше. Ще се спасим. Всичко ще се оправи.

Тя се смъкна на земята и подпря брадичка на ръцете си.

— Много се надявам, да си прав.

Поне този път бях. Тъкмо когато слънцето надникна над хоризонта, в далечината се разнесе особен тътнеж. Той се превърна в пясъчна буря, а тя — в трио ездачи. Макар и да не яздеха точно коне.

— Какви са тези? — попита Томи, която вече отстъпваше.

— Граврони. Кавалерията!

Лентяй стигна до нас, яхнал черен, люспест, конеподобен звяр с огненочервени очи, а след себе си беше повел още два.

— Надявам се, че можете да яздите — каза той.

Томи ме стисна за ръката.

— Какви са тези неща?

Лентяй мило потупа граврона си.

— Казва се Една и, моля те, не я наричай „нещо“, ще се разсърди. Прекрасни животинки са, няма защо да се страхуваш.

— Те са адският вариант на конете — казах и се качих на седлото на най-близкия. — Как се казва?

— Алфред — каза Лентяй. Махна на Томи да се приближи и й подаде юздите на третия звяр. — А тази е Дорис. Заповядай, момиче.

Томи гледаше юздите с такова изражение, все едно беше скочила от самолет и беше открила дупка в парашута си. Започна да отстъпва, но Дорис я близна по ръката и тихичко й изцвили.

— Виждаш ли? — рекох. — Много са дружелюбни.

Погалих кожестата грива на Алфред.

— Мразя те — отвърна Томи, пое си дълбоко въздух и скокна върху седлото.

— Дий, конче! — каза Лентяй.

— Ама откъде ги взе? — попитах. — И къде отиваме?

— При една стара моя приятелка на име Сарика — усмихна се той. — Може би ти е по-известна като Царицата на бандитите.