Тейтъм Флин
Жупел за закуска (17)

17.
Лъжата на сините небеса

Когато се събудих, видях звезди.

Къде бях? Потърках очи. Нежното трополене на влака ме върна в реалността. Не, не звезди. Ярки точици светлина, струяща през дупките и процепите на вагона. И влажната миризма на гореща прах. Странно.

— Томи?

Тя се протегна цялата като котка и стана.

— Много по-добре ми е. Дали е безопасно да отворим вратата?

— Няма да разберем, докато не пробваме. — Напънах се, отворих тежката желязна врата с няколко предпазливи сантиметра и яркото слънце ме заслепи. — Ъх. Слънце?

— Какъв прекрасен ден! Явно долината е останала зад нас. — Тя се наведе през вратата и се ухили. — Ей, виж там, небето май е синьо!

Долината определено беше останала зад нас. Сега влакът пуфтеше бавно — по-бавно от преди, струваше ми се — през нещо като пустиня. Трептяща мараня се носеше над златисти пясъчни дюни, обсипани със зелени кактуси, и всичко изглеждаше малко разфокусирано, все едно го гледах през грешната страна на лещата.

— Чудна работа — казах. — Никога не съм виждал синьо небе в Ада. — Определено не се бях метнал на мама, що се отнася до слънцето и безоблачното небе. Притесняваха ме. — Все тая. Слава Луциферу, че излязохме от долината, беше ужасно.

Тя вдигна луничавото си лице към слънцето, потапяйки се в светлината.

— Да. Чувствам се все едно съм си спомнила как да се усмихвам. Почти все едно отново съм на Земята.

„Във всеки случай предпочитам червените небеса на Ада“, помислих си, но не исках да й развалям удоволствието. В ъгълчето на мислите си не можех да не се зачудя дали не сме пропуснали още някоя табела „Надежда всяка тука оставете“.

Томи се прозя.

— Някога бил ли си на Земята?

— Няколко пъти. Когато ходих на частни уроци например. Макар че тези посещения не завършиха добре. — Подсмихнах се при спомена за сватбата на Черната брада на плажа. — И на екскурзии от училище.

— Ходили сте на екскурзии до Земята?

— Да, да ни покажат колко ужасни са хората и да ни помогнат да решим каква кариера искаме, когато пораснем.

Тя присви очи.

— Кариера ли?

— Ами да, дали искаме да въвеждаме хората в изкушение или да помогнем за ускоряване на глобалното затопляне, или пък да се заемем с наука и да създадем нови видове насекоми, които да унищожават посеви. Такива работи.

— И помогна ли ти да решиш?

— Не. Даже по-скоро имаше обратния ефект. Земята ми допадна. В Ада няма гроздов сладолед. Нито „Марио карт“.

Томи се ухили.

— Така де, всички тия зелени дървета, сини небеса и осветени от слънцето океани не са много в мой стил — казах. — Но веднъж бях на едно място, където имаше плажове с черен пясък, което беше готино. Обаче градовете са разкошни. Просто имат една такава енергия, разбираш ли? Толкова много небостъргачи и магазини, и шумни тълпи, и замърсяването, от което ми мирише на дома.

Тя прихна да се смее.

— Да, ще да ти е харесало. Вие, демоните, сте много особени. А как всъщност отивате там? В смисъл оттук? Телепортират ви като в някоя научна фантастика ли?

— Не. Първоначално всяка страна си имала скрит портал към Ада, обаче светът се е променил през хилядолетията и сега някои имат повече от един, други нямат никакви. Та когато излизам от Ада, отивам в една голяма чакалня под двореца. Има много формуляри за попълване, след което подкарват една стара машина, която изглежда като две огромни месингови колела. Нагласят едното колело на дадено място на земята, а другото на даден период. Тогава минавам през вратата и се озовавам в Трансилвания през 1843 г. или там където.

Тя ме изгледа сякаш съм й казал, че еднорозите съществуват.

— Егати якото! После как се прибираш?

— Обратно през портала. Обикновено е някоя стара и забравена пещера или нещо подобно. Порталите са невидими за хората — няма да знаеш, че са там, ако не си демон. Пъхваш се в някакъв процеп в стената примерно и отново си в чакалня. После някой от другата страна отваря вратата и те пуска обратно в Ада.

— Леле.

— Но онова, което каза за телепортирането — най-старите демони като баща ми и Лентяй го могат. Виждаш ли — Лентяй не е толкова безполезен, колкото си мислиш.

— Опа. Това значи ли, че и Астарот го може?

Почесах се по главата.

— Не мисля. Той не е бил първоначалният генерал на баща ми — с онзи се скараха. Мисля, че го има едва от няколко хиляди години.

— Ами… чакай, онова там жена ли е?

Погледнах накъдето ми сочеше. През дюните към влака наистина вървеше костенячка. Която ни махаше.

— Баща ми да го вземе, какво…? — казах стреснат.

Жената се затича, като все още махаше.

— Дали не иска да й помогнем? — попита Томи. — Може би…

Жената вече беше достатъчно близо, че да видим дългата й черна коса и сините дънки. Беше млада, може би на двайсет. Нямаше овъглена кожа, нито други следи от жестока смърт. Изглеждаше… нормална. Но какво търсеше чак тук и сама?

— Не бива да слизаме от влака — казах. — Ами ако после не можем пак да се качим?

Но Томи не слушаше, а беше зяпнала към жената, сякаш не знаеше да се смее ли, или да плаче. Тогава, без да продума, скочи от влака. Приземи се с точно салто, скокна на крака и извика:

— Сайонара!

Мой ред беше да зяпна. Приятелката й от цирка? Нямаше логика. Тя още беше жива. Или така се предполагаше. Проклех звучно. Ако оставехме влака, щеше да ни отнеме цяла вечност да стигнем до Крайнините. Но ако не скочех сега, щях да изгубя Томи. Грабнах раницата и се хвърлих подир нея в пустинята.

И тогава всичко стана още по-странно.

Тичах след Томи, която тичаше към жената. Жената пък беше спряла да маха и да тича и сега бавно вървеше към Томи. Но странното беше, че не изглеждаше да се приближава. Изведнъж проговори.

— Малката ми нинджа!

— Сайонара? Наистина ли си ти? Какво правиш тук?

— О, Томи, толкова ми липсваше, ела — каза и протегна ръце към нея.

Все още ги деляха няколко метра. Тогава пред очите ми Томи започна да потъва в пясъка.

— Томи!

Хукнах след нея, но рязко забавих и спрях. Защото пред мен стоеше баща ми.

— Татко? Получи ли съобщението ми? Какво става?

— Да, сине, получих го. Ей сега пращам демони след Астарот. Всичко ще е наред.

Изгледах го. Не беше ядосан. Вярваше ми и…

— Джинкс, помощ!

Завъртях се. Томи вече беше потънала до кръста в нещо, което очевидно бяха плаващи пясъци. Сайонара се носеше в далечината и не я приближаваше.

— Татко, трябва да помогна на приятелката си!

Той сбърчи вежди, все едно че бях загадка, която не можеше да разбере.

— На костенячката? Стига глупости, сине. Прокълнатите си получават заслуженото в Ада. Хайде, дай да се прибираме.

— Не, не мога, трябва да я спася.

Не можех да повярвам, че му възразявах. Отново. Точно когато най-накрая беше доволен от мен. Поколебах се, понеже повече от всичко исках да остане доволен, да се прибера с него, да бъда добър син. Чакай… „сине“ ли? Татко никога не ми викаше така. И в съобщението не бях споменавал Астарот, тъй като не можех да съм сигурен, че той е главатарят. Единствените имена, които бях включил, бяха Баал и Моракс.

— Не си истински — казах сепнат.

— Глупости, Джинкс. Разбира се, че съм и… — застана пред мен и ми препречи пътя.

— Джинкс! Сайонара! Помогнете ми, моля ви!

Томи удряше по пясъка, който засмукваше раменете й. Приятелката й все още не беше помръднала.

Спуснах се покрай татко или там каквото беше той, плеснах с криле и се вдигнах в спечения въздух. Увиснах несигурно над Томи.

— Дай ръце!

Тя вдигна ръце, а аз ги стиснах и задърпах. И дърпах. Издигна се на няколко сантиметра, после се изпусна и падна обратно в пясъка. Изведнъж си спомних какво ми беше казала в Полята на прокълнатите. Ако не я измъкнех, беше обречена да се дави в плаващите пясъци отново и отново цяла вечност. Изби ми студена пот при тази мисъл. Клатушках се над Томи и с всички сили се съсредоточавах върху летенето. Можех да го направя, бях роден да летя, само трябваше да се съсредоточа!

Хванах я за китките и задърпах, като махах с крила бавно и сигурно, и започнах да се издигам. Изведнъж се чу гнусен всмукващ звук като оригващо се морско чудовище и тя изскочи от плаващите пясъци като червей. Отскочих назад, тя увисна под мен и паднахме на една дюна в плетеница от ръце и крака.

Тя изплю пясъка от устата си.

— Сериозно трябва да поработиш върху летенето.

— Извинявай, че нямах бял кон подръка, за да те спася.

— Шегувам се — каза и ме прегърна. — Благодаря, благодаря, благодаря! Спаси ми живота. — След това посърна. — Не разбирам, Сайонара само си стоеше…

Завъртяхме се. Маранята примигваше над пустите пясъци. Напълно, абсолютно пусти. Нямаше никого. Нито приятелката на Томи, нито баща ми. И никога не ги е имало. Всичко е било измама, мираж.

Нещо ми просветна.

— Измамната пустиня!

— А?

— Така се казва мястото, сега си спомних. Едно от най-опасните места в Ада е, защото никога не знаеш кое е истина и кое не е.

Лицето й се сви, все едно че беше получила шамар.

— Сайонара…

— Не е била тук. Много съжалявам.

Тя вдиша дълбоко.

— Не, не, няма нищо. Така е добре. Ако беше тук, значи е умряла. Не бих искала да е така.

Но влажните й очи гледаха с копнеж мястото, където бе стояла приятелката й.