Тейтъм Флин
Жупел за закуска (16)

16.
Колко мрачна беше моята долина

Нещо в бавния тропот на влака ми помогна да спя като ленивец в хамак. Когато се събудих, се почувствах готов да се изправя срещу целия свят. Бяхме избягали от Ледения лес и се бяхме качили на Адския експрес. Нещата не бяха толкова зле. След няколко дни щяхме да сме в Крайнините и тогава… коремът ми изгъргори. Това ми напомни. Не бях ял почти цял ден. Изрових едно кексче със злоровинки от раницата и отидох да надникна през вратата.

Зад мен се чу шумолене.

— Добро утро, Томи.

— ’брутру…?

Тя разтри очи и допълзя да погледне през вратата — точно навреме, за да види как покрай нас профучава още една табела, гласяща „Надежда всяка тука оставете!“.

Страхотно. Можеше да минем и без друга група страшни мъртъвци, които да се опитват да ни убият. От друга страна, може би слагаха такива табели навсякъде в Крайнините, за да плашат костеняците.

Тя бутна вратата и я отвори още малко.

— Знаеш ли какви земи има на юг от Ледения лес?

— Ами… Не съм особено добър по география. Пък и никога не съм бил тук, нали ти казах? Да видим, минахме Полята на прокълнатите за по-дребните грешници. После Ледения лес с вещиците. Преди Крайнините са планините Некс, където пращат най-лошите хора — убийците — а между тях е… Каньонът на крадците май?

— Онова не е каньон.

Права беше. Снегът и калта бяха изчезнали през нощта, а навън се виждаше тучна зелена долина на фона на малки хълмове. Небето беше с цвят на изсъхнала кръв, а надолу в полето се виеше сива мъгла.

— Ще се сетя — казах е прозявка. — Кексче?

— Не, благодаря, не ми се яде. Пък и кой знае кога пак ще намерим храна. По-добре го запази за себе си.

— Благодаря.

Провесих крака от друсащия се вагон и се загледах в едно прелитащо ято гамрини — двуглавите лешояди, които така бяха наплашили Томи. От тях ми хрумна една идея. Завъртях се и изсипах съдържанието на раницата на земята. Два комикса, три кексчета, полупразна бутилка бананово мляко и химикалка.

— Инвентаризация ли правиш? — попита тя.

— Не. Пращам писмо в бутилка.

— Моля?

— Може и да не можем да се върнем в града, но хващам бас, че едно прилепче би могло. Ще вържа бележка за Брус и ще го пратя в двореца. Сигурен съм, че ще си намери пътя.

— Няма ли да е трудно да изпратиш съобщение на баща си?

— Да. Затова ще го изпратя на Лентяй.

— Лентяй ли?

— Демонът, покровител на леността. Приятел ми е. Ще ни помогне.

— Леност? Това е мързел, нали?

— Да, и…

Тя избухна в смях.

— Какво?

— Сериозно ли? От всичките страшни, зли, ужасяващи демони, които би могъл да повикаш на помощ, си се спрял на светеца, покровител на мързела?

Скръстих ръце обиден.

— Демон, не светец. И Лентяй може да не е ужасяващо зъл, но затова ми е приятел. И затова ще ни помогне.

Тя прехапа устни, но очите й блестяха от веселие.

— Добре, извинявай.

Прелистих един от комиксите на страница със Спайдърмен и Дедпул и й го показах.

— Виждаш ли? Дори супергероите имат нужда от приятели.

Томи повдигна вежда.

— Тези двамата се обиждат.

— Така правят най-добрите приятели, плиткоумке.

Томи се подсмихна.

— Мирисмотльо.

— Зомбичка.

— Изчадие адово.

— Ха-ха.

Надрасках послание до Лентяй в горното поле. Думите „спешно“ и „помощ“ се отличаваха. Надявах се да се е върнал от Тексас. Щеше да знае какво да прави. После го вързах за крака на Брус с кончето от опаковката на тортата и леко го побутнах да излети.

— Откъде знаеш, че Брус няма да се изгуби? Или да полети малко и да се върне при нас?

Не знаех.

Запляска с криле по посока на Пандемониум, а аз се загледах след него с надеждата, че примамливите пукащи дъвки ще го отведат в стаята ми.

— Съдбата на селението зависи от това! — извиках подир него. — Не че ти давам зор!

Влакът тръгна надолу по един склон, все по-дълбоко в долината. Аромати на земна пролет с прясна трева и дъжд се носеха по въздуха и от тях ми ставаше неспокойно. Нещо не беше наред с това място. Не, не неспокойно — а тъжно. Не нещастно, само малки кап-кап-капки притеснение в крайчеца на ума като развалена чешма.

Томи подсмръкна.

— Това ми напомня на мястото, където беше циркът в деня… в деня, в който майка ми ме изостави. Птиците пееха и слънцето грееше, но…

Тя пребледня, луничките й изпъкнаха ярко като в книжка за свързване на точките.

Не знаех какво да кажа, затова не казах нищо. Пък и понякога хората просто искаха някой да ги слуша.

— Когато се случи… бях прекалено малка, за да разбера, че изчезва завинаги. Тя си тръгна и си спомням, че й махах за довиждане, като си мислех, че на другия ден ще се върне. После мислех, че ще се върне на следващия ден, и на по-следващия. Чаках ли, чаках, но така и… Бях едва на пет, как можа да го направи? Дори не мога да си спомня лицето й. Защо, защо ще ме оставя с вуйчо ми така?

Тя се разрида и едри сълзи се търкулнаха по бузите й.

Плъзнах се по-близо и я обгърнах с ръка.

— Съжалявам.

— Не, няма нищо, остави. Честно казано, Сайонара ми липсва повече от нея. Тъкмо тя се грижеше за мен — каза тя и забърса сълзите от лицето си. — Просто изведнъж ми стана толкова мъчно, сякаш някаква светлинка в мен угасна.

Сякаш…

— Това е то! — казах аз, въодушевен за една наносекунда.

— Кое?

— Знам къде сме. В Долината на отчаянието! Затова се чувстваш така.

— Аха. Да ти кажа, от това не ми става кой знае колко по-хубаво. Ами ти? На теб не действа ли?

Замислих се колко ми липсва мама и как в училище нямах ни един приятел. Най-вече си мислех колко ли ме мрази татко, щом беше готов да ме прати в Островръх.

— Действа си.

— За какво ти е мъчно? Моля те, помогни ми да спра да мисля за мама.

Дръпнах си ръката от гърба й и се облегнах на стената на тракащия вагон.

— За баща ми — казах. — Знам, че ти стана смешно, но е вярно — искам единствено да се гордее с мен. Та той е Принцът на мрака, легенда, най-готиният злодей изобщо. Как мога да се сравнявам с това? Особено щом съм толкова некадърен в злините.

— Може би като отидеш чак до Крайнините, за да намериш доказателство за плановете на Астарот.

— Да — въздъхнах, — стига междувременно да не ни убият.

Поседяхме в мрачната тишина за момент. Говоренето не помагаше. Колкото повече говорех, толкова повече мъката се разливаше в мен като смразяваща сива мъгла.

Тя наклони глава.

— Може би не ти е писано да си зъл. Може би те чакат други неща.

— Какви например? Какво друго има? Аз съм демон. Злините са ни основното занимание.

— Не знам, ами ако…

Скочих на крака.

— Мъглата!

— Какво за нея?

Сива мъгла от мъка! Облегнах се на отворената врата и бутнах. Не помръдна.

— Помогни ми да я затворя!

— Мислиш, че е от мъглата ли?

— Не знам, но не мисля, че помага.

— Захваната е с кука на пода.

Тя я подритна, вратата се затвори с трясък и останахме на тъмно.

Когато очите ми свикнаха, забелязах точици слънчева светлина от всички страни. Пак седнах на пода.

— По-добре ли ти е? — попита Томи.

— Не. Дай му малко време. Може би първо трябва организмът да го изхвърли, както при хранително отравяне или нещо такова. А на теб?

— Малко. Но може и да е само защото си говорим. Сайонара веднъж ми каза, че най-добрият лек за тъгата е да се опитваш да развеселиш някого другиго. — Тя докара сълзлива усмивка. — Да ме беше видял, когато се учех да мятам ножове. Ужасна бях. Толкова пъти прерязах въжето за пране на брадатата дама, че накрая си сложи телено. Веднъж скалпирах един преминаващ клоун.

Изкикотих се.

— Но Сайонара беше толкова търпелива. Не се отказа от мен. — Тя се облегна на стената и скръсти ръце. — Знаеш ли, хрумна ми нещо.

— Само едно ли?

Тя завъртя очи.

— Ти си шестстотин шейсет и шестото дете на Луцифер. Номер 666, нали?

— И?

— Ами 666 не е ли някакво важно число за баща ти? Чух нещо такова веднъж. Може би затова си по-добър в добрините, отколкото в злините. Може би има причина да си такъв, какъвто си.

И последните остатъци от мъката ми се изпариха.

— Смяташ, че е трябвало да съм такъв? Нарочно? Все едно… това ми е съдбата или какво?

Тя сви рамене.

— Възможно е. Може да има нещо такова.

— Мисля, че е по-вероятно Лентяй да пробяга маратон — разсмях се аз. — Пък и 666 е зло число, не добро. Но благодаря за идеята. Сега може да съм Съдбоносен вместо Съкрушенко.

— Кой знае — ухили се тя. — Капитан Съдбоносен звучи добре. Та колко време мислиш, че ще му трябва на влака, за да премине Долината на отчаянието?

Затворих очи и се опитах да си представя картата на Ада, която бяхме изучавали в училище. Не ми се получи.

— Съжалявам, не знам. Защо не вземем пак да поспим? Може докато се събудим, най-лошото да е преминало.

— Добре. От толкова клатушкане ми се доспа. Може би следващата спирка ще е страната на сладоледа и шоколада.

Някак си се съмнявах.