Тейтъм Флин
Жупел за закуска (15)

15.
Бавният влак за ада

Томи ме стисна за рамото, очите й — бели като фарове в мрака. Без нито дума скочихме на крака и побягнахме.

Изведнъж всичките души по дърветата запищяха в хор:

— Покайте се! Покайте се!

Когато изтичах покрай едно огромно бодливо дърво, някакъв женски глас се изсмя противно. Никога през живота си не бях тичал толкова бързо. Прелитах над камъни и се плъзгах по заледени локви, покрити с борови бодили. Сърцето ми блъскаше в гърдите, сякаш се опитваше да се освободи. Не го винях.

Скачахме и прескачахме напред, но крещящите гласове само се засилваха. Точно когато започна да ме присвива, мракът започна да избледнява до сиво. Сигурно наближавахме другата страна на гората. Дали вещиците бяха слезли от дърветата си? Дали ни следваха? След случката с въртележните коне не смеех да се обърна, за да погледна.

Не ми се наложи. Една жена разкъса храстите до нас и размаха голям нож. От врата й течеше кръв и цапаше бялата й блуза.

— Убих ги! Всичките ги убих! После себе си. Нямаше друг начин. — Втурна се право към нас. — Вие сте на ред!

Единственото, което ме спираше да плесна с криле и да отлетя на мига, беше страхът, че ще се натреса в някой от обгорените и изкривени дървесни обитатели. Не беше дори мисълта, че ще изоставя Томи. Да, отвратителен съм. Казах си, че е по-бърза от мен — вече беше дръпнала шест-седем метра напред. Но бях просто страхливец, а и калпав демон на всичкото отгоре. Че кой зъл демон се плаши от костеняци? Изтичах покрай уиката, а клони закачаха дрехите ми. Тя скочи в храстите зад мен, като крещеше ужасяващи неща. Помислих си, че може да припадна от страх. Тогава в далечината различих слаба светлина.

Томи ми изкрещя през рамо:

— Хайде!

Тя изскочи с пукот от дърветата на едно заснежено поле от другата страна, а аз — след нея. Не спрях. Бях решен да тичам, докато не се блъснем в Безкрайната стена. Томи забърза след мен и ме задърпа да спра.

— Пусни ме! — изкрещях.

Исках да избягам възможно най-далече.

— Виж — посочи тя назад, — спряха. Не могат да напуснат гората.

Беше вярно. Бялата блуза на лудата вещица трептеше между последните дървета, но тя не излизаше. Отпуснах се на земята и се хванах за главата, която пак беше започнала да се върти.

— Спокойно — каза Томи. — Успяхме.

— Дотук с безобидните изплашени хора — засмях се накъсано.

— Накрая май ти ще хленчиш в хралупата.

— Ха-ха.

Легнахме на студената земя, докато си поемем дъх.

Спомних си как за малко щях да я изоставя и ужасно се засрамих. Тя нямаше да ме изостави, сигурен бях. И бях отвратителен приятел.

— Наистина съжалявам…

— Ха! И трябва, дяволе младши, заради теб ни хвърлиха тук — каза тя ядосано. После сви рамене. — Ама все пак се оправихме. — Загледа се в далечината за момент. — Някога правил ли си ангели в снега?

Прихнах да се смея. Томи все измисляше такива чудати работи. Вдигнах вежда.

— Питаш мен, демона, дали някога…?

Тя се засмя и започна да движи ръцете си нагоре-надолу в снега.

— Добре, тогава ще направя демон в снега. Виж, ей така летиш.

Усмихнах се и също загребах с ръце до нея.

— Летя и още как. Справих се във Вавилон. Макар че ако бях опитал да летя на повече от няколко метра, вероятно щях да се блъсна в някое дърво като Брус. — Изправих се стреснат. — Брус! Къде е Брус!

— Май раницата ти писука.

— Ох, слава дяволу! — Измъкнах посплескания прилеп отвътре. — Извинявай, приятелче, забравих, че си там.

Брус изписука жаловито, полетя в тържествено кръгче и се заби в една преспа, като остави малка прилеповидна дупка.

— А, той направи прилеп в снега! — каза Томи, като се превиваше от смях.

Изправих се и се отупах от снега:

— Хайде да потърсим следващата гара. Тук сме доста на открито, ако минат хелиони.

Не че фактът, че още бяхме много близо до Ледения лес, ме плашеше. Ни най-малко.

— Сухар.

Тя се изправи и пъхна ръце в джобовете си.

Хрупахме през снега по един хълм и спряхме на върха да се ориентираме. Релсите се виеха в далечината — мръсносива пътека в искрящото бяло. Но нямаше нищо друго, само белота. На километри наоколо нямаше никакви сгради.

— Ето това ще е приключение — рече Томи с глас, който казваше „като приятно посещение при зъболекаря“.

— Да. Приключението ни очаква.

Но там е работата, че в Ада нещата често не са това, което изглеждат. След като ходихме почти час, снегът под краката ни започна да изтънява и скоро маратонките ми вече бяха кални. Ставаше по-топло. Стигнахме до още едно възвишение и го изкачихме задъхани.

— Погледни! — каза Томи.

Погледнах.

— Какво?

Беше паднала фина мъгла и не виждах нищо. Тогава се разсея за момент и разкри заострена дървена постройка.

— Онова не е ли гара? — попита тя.

— Да! Виж, релсите минават точно покрай нея.

Запромъквахме се натам, като притеснено се озъртахме за хелиони или зъбати адски чудовища… но наоколо нямаше никого. За съжаление, нямаше и влак.

— Дали не сме го изпуснали?

Поклатих глава.

— При скоростта, с която минахме през гората? Съмнявам се. Влакът не е много бърз, въпреки че го наричат експрес. Не е кой знае колко високотехнологичен. Дай да си намерим някое удобно скривалище и да почакаме.

Гарата беше прашна и на вид самотна, сякаш не бе работила от години. Бялата боя се лющеше от дървото, а ако някога е имало надпис, то той отдавна беше изчезнал. Отворих врата с надпис „Чакалня“ и ято шиперуди прелетяха покрай главата ми.

Томи седна на една дървена пейка и присви очи насреща ми.

— Може ли да те питам нещо? Какъв е баща ти всъщност?

Седнах срещу нея и свих рамене.

— Не знам. Може да бъде страшен, особено когато е ядосан, но иначе си е готин. Ако хората можеха да видят какъв миловиден поглед има, когато е около мама, нямаше да го имат за толкова лош. Би направил всичко за нея. Проблемът е, че през половината година тя е на почивка на Земята. Връща се само за Сатурналиите.

— Какво са Сатурналиите?

— Един голям купон през декември. Получаваш подаръци и пееш песни, и ядеш много.

— А, като Коледа?

Изсумтях.

— Донякъде. Само че съвсем различно.

— Аха. Ясно. Майка ти защо е на Земята?

— Персефона? Дълга история. Да кажем, че татко не прочел ситния шрифт на предбрачния договор. Сега тя си идва вкъщи само през зимата. Пък и не е демон, та се разболява, ако прекара прекалено много време тук долу. Или поне това казва. Мисля, че просто й липсва слънцето. Но ми се иска да не отсъстваше толкова дълго. Липсва ми.

— Поне се връща.

— Извинявай, не исках да ти напомням за такива работи.

Томи се загледа в пода.

— Няма нищо. А имаш ли братя или сестри?

— Да, стотици. Буквално. 665 броя.

Тя зяпна.

— Май баща ти дълго е живял. Семейните събирания сигурно са кошмар. Как им помниш имената на всичките?

— Не ги помня — усмихнах се аз. — Те са хиляди години по-стари от мен, така че половината дори не съм ги виждал. Всъщност са ми полубратя и сестри. Татко е бил женен за друга преди мама, една демонка на име Лилит. Но Данталион, Моргана и Зетар още живеят в двореца и често ги виждам. Данталион е страхотен, много е забавен и е много добър в злините. Когато порасна, искам да съм като него. А, забравих, срещна го в града.

Томи се намръщи.

— На мен не ми се стори много страхотен.

Аха, ясно. Млъквам.

Поседяхме умълчани за момент, заслушани във вятъра отвън. Развиделяваше се. Томи потри нос.

— Защо мислиш, че Астарот крои заговор срещу баща ти? Не се ли страхуват всички от него?

— Така си мислех. Но… честно казано, татко отдавна не се занимава с цялата тази работа по изкушенията. Смята, че хората и сами успяват да се забъркат в неприятности. Така че като цяло ги оставя да правят каквото си искат. Изглежда, Астарот и другите предатели искат да положат повече усилия за разпространението на злото.

— Това не е на добре. За Земята имам предвид. А и за баща ти.

— Да.

Дрънчащ звук долетя по ветреца. Скокнах и отворих вратата на чакалнята. Влакът идваше иззад завоя.

— Откъде знаеш, че ще спре тук? — каза тя.

— Като съдя по състоянието на гарата, май няма да спре. Ще трябва да го гоним.

Пресякохме релсите и се скрихме зад едни бодливи храсталаци. Дългият влак започна да преминава. Томи клекна още по-ниско, когато видя хелиона в локомотива. Движеше се бавно, но явно не спираше.

Видях отворена врата три вагона по-назад.

— Ей там!

Хукнах успоредно на влака, хванах се за дръжката на вратата, залюлях се и паднах по нос на пода. Ох. Протегнах се да помогна на Томи, но тя се хвана за ръба и ловко се прехвърли до мен на тракащия влак.

— Браво.

Тя се поклони.

— Ползите от това да си израснал в цирка. Макар че ако знаех, че един ден акробатиката ще ми е от полза в Ада, щях да тренирам много по-усърдно.

След като бяхме в безопасност, пуснах Брус и затворих вратата почти плътно. Тогава легнахме, подложихме якетата си като възглавници и заспахме на мига.