Тейтъм Флин
Жупел за закуска (13)

13.
Нагазваме на дълбокото

Промуших се през тесния процеп в ронещата се стена, като в процеса се покрих с каменен прах, и паднах от другата страна. Беше кръгла стая, не по-голяма от спалнята ми, с напукан под с мозайка и две врати. Особената миризма, която бях забелязал по-рано, беше по-силна тук. Подуших въздуха — миришеше малко на морска вода. Странно.

Брус долетя и се настани на рамото ми.

— Ти си или ключът към съкровището — казах аз, — или този, когото ще обвиним, когато ни застигне неприятен край.

Той отвори широко очи и се опита да изглежда невинен.

— Поне не трябва пак да избираме врати — каза Томи, когато слезе до мен. — Онази е препречена от паднали скали.

— Добре, ама чакай малко, сигурна ли си, че тук няма нищо?

Тя отиде до изсъхналия фонтан и го опипа отвътре.

— Няма скрити ръчки. Само малко останала вода на дъното — каза и пръсна с мократа си ръка към мен.

— Ох! Престани!

— Какво си бебе.

Сърдито разтрих лице.

— Заболя ме. Сигурно си хвърлила и някое камъче. Както и да е, напред и… накъдето и да е.

Тя изтича през отворената врата.

— Чакай ме! — придумах Брус да се върне в раницата ми, вързах я и забързах след Томи по един нисък коридор, издълбан в скалата. Въздухът започна да става лепкав и влажен, а особената миризма — по-силна. Потреперих. Нещо в това място не беше наред. Надявах се да няма повече бездни в близкото ми бъдеще. Внимателно пристъпих в края на прохода и се озовах на каменист балкон над висока тясна пещера.

Висока тясна пещера, която беше заета от сбирщина хелиони и един херцог с глава на пантера.

Хванах Томи за ръкава, клекнахме да не ни видят и надникнахме през ръба. Това място ли търсехме досега? Или и те бяха изгубени като нас?

Моракс, изглежда, се караше с капитана на хелионите.

— Сър, дайте ни малко време и ще изградим някакъв мост — каза капитанът със строго червено лице — или ще намерим помпа да източим водата.

Ъ?

Моракс махна с лапа наляво. Тогава видях — пещерата всъщност беше много по-голяма, отколкото изглеждаше, но половината бе заета от дълбок и широк надвес само на два метра над земята. А под него имаше езеро. Пролука от около половин метър — прекалено тясно, за да се прелети — разделяше тавана на надвеса и застоялата кафява вода.

— Нямаме време — каза Моракс. — Искаш ли ти да кажеш на знаменития ни предводител, че сме намерили Нефария и някак си ни е отнело няколко дни да му го донесем? Защото подчинените ти са прекалено страхливи?

Капитанът всмука бузите си, сякаш някой беше обидил майка му.

— Те са най-смелите момчета в армията, сър. Драконовата дивизия е известна с безстрашието си.

— Тогава ми го докажете. Донесете ми книгата.

— Уф — прошепна Томи. — Значи намерихме тайната стая, но те стигнаха преди нас. Това е много неприятно.

Така беше.

— Сигурно е във водата. Странно.

Наклоних глава, но бяхме прекалено високо, за да видя докрай под надвеса.

Капитанът отпусна рамене.

— Тъй вярно. — Обърна се към войниците си. — Може ли един доброволец?

Трима демони веднага пристъпиха напред.

— Благодаря. Картус, на теб се пада задачата да ни донесеш онази книга — посочи под балкона — цяла и здрава. В никакъв случай не бива да се намокря.

Картус кимна с рогатата си глава.

— Да, капитане. За мен ще е чест.

— За какво вдигат толкова шум? — прошепна Томи.

— Нямам представа. — Ако водата беше много дълбока, щеше да е сложно да се преплува, без книгата да се намокри. Но не и невъзможно. Свих рамене. — Русалки убийци?

Войникът на име Картус, който носеше обичайната светлосива кожена броня, отиде до брега на езерото и скочи право във водата. Имаше телосложението на въркорог и водата достигаше само до бедрото му. Значи изобщо не беше дълбоко. Тогава какъв беше проблемът?

— О, не — ръката ми се стрелна пред устата.

Проблемът беше, че той започна да пуши — на мига.

Изсъска тихо, после закрачи напред, навел глава под балкона. Пушекът се виеше около него и се издигаше от водата като сиви змии.

— Какво става? — попита Томи.

Повдигаше ми се.

— Това не е обикновена вода. А светена.

Това е била онази особена миризма.

— И?

— Отровна е за демоните, както жупелът и пъкленият пламък за хората. Сигурно в онзи фонтан е имало светена вода. Затова ме изгори.

Тя се усмихна криво.

— Значи имам какво да използвам срещу вас демоните.

Но тогава танкоподобният Картус започна да скимти и усмивката на Томи изчезна. Той спря и погледна през рамо назад към сушата. Вдишах през зъби. Лицето му се изкриви в маска на паника и ужас. Опита се да се обърне, но краката му се подвиха и той издаде писък, от който щях да повърна. И тогава падна, а езерото със светена вода почервеня, сякаш беше погълнат от стадо кръвожадни пирани.

Томи вдигна ръка пред устата си и се задави.

— Хм — каза Моракс и си изпука врата. — Явно сте прав, капитане. Водата ще трябва да се изпомпа. Качвам се горе. Намерете ме, когато свършите.

Той се завъртя и излезе през вратата в скалата, без да поглежда назад.

Капитанът прокара ръце през косата си и се намръщи на подчинените си. Езерото избълбука неприятно един последен път и утихна.

— Чухте го, момчета, да вървим. В казармата имаме помпа.

Всичките излязоха от пещерата под строй.

Томи се облегна на скалата.

— Това беше отвратително.

— Да. Беше.

„И беше същото, на което татко ме изпраща — помислих си, — като ме записва в Островръх.“ Наистина изобщо не го беше грижа за мен. Облегнах се и прегърнах коленете си.

— Добре ли си? — попита Томи.

— Да. Да, добре съм. Така, виж, тях ги няма, но имаме теб, тайното нинджа оръжие. Хората са неуязвими от светена вода! Така че давай да взимаме книгата. — Насилих се да се усмихна.

— Надявай се да не е киселина — каза тя, като се вдигна над ръба и тръгна да слиза.

Когато стигна, й казах да почака, докато проверя изхода. Открих дълъг коридор, който предполагах, че водеше до библиотеката зад една от първите четири врати. Но хелионите ги нямаше. Върнах се тихо в пещерата и видях как Томи опитваше водата с върха на ботуша си. Нямаше пушек.

— Наред ли е?

Тя изглеждаше сякаш ще скочи от самолет — донякъде развълнувана, донякъде като че ли ще повърне.

— Да.

Оттук виждахме до края под балкона. В далечната част на езерото, на може би петнайсет метра, стърчеше каменен пиедестал, а на него седеше една голяма книга. Нефарият.

Томи пристъпи в езерото. Беше много по-малка от войника, така че водата веднага стигна до подмишниците й. Но нямаше писъци. Въздъхнах силно и облекчено. Тя бързо заплиска напред, после се издърпа на издигнатия пиедестал.

— Добре ли си?

— Да! Няма проблеми. — Ухили ми се нахакано.

— Да не намокриш книгата!

— Знам.

Тя взе тежката кожена книга от камъка, вдигна я над главата си и бавно влезе обратно във водата. Две минути по-късно беше до мен.

— Страхотна си! Не мислех, че някога ще го кажа, но ура за хората!

— Ха-ха. А новооткритата ти почит към хората случайно да включва да ми дадеш якето си? Подгизнах.

— Разбира се, извинявай. — Свалих си якето и я наметнах с него.

— Хайде де, какво чакаш? Умирам да разбера за какво е всичко това. — Тя дотича, седна на сухата земя под балкона и ми подаде книгата.

— Ти я отвори. В случай че е токсична за хора или нещо такова.

Взех Нефария и за малко да го изпусна — толкова се бях развълнувал. Най-сетне доказателство! Можех да го покажа на татко и той щеше да спре предателите, и щеше да е толкова благодарен, че никога повече нямаше да спомене Островръх. Бях спасен!

Седнах до нея и отворих книгата с глухо туп. Прелистих първата тежка, инкрустирана страница, като се опитвах да разгадая старовремската калиграфия.

Тя се уви по-плътно в якето ми и потрепери.

— Какво изобщо търсим?

— Не съм сигурен. Предполагам нещо за някаква стена. Или нещо, което може да даде достатъчно сила на Астарот, за да детронира Луцифер. Може да е книга със заклинания.

Но не приличаше на такава. Докато я прелиствах, ми приличаше най-вече на историческа книга.

— Историческа книга? — каза Томи, която очевидно си мислеше същото. — Защо ще я пазят зад Езерото на смъртта?

— Не знам.

Наведохме се над книгата и зачетохме. И четохме. И четохме…

— Чакай, върни на предната страница. Виж. — Тя притисна пръст в хартията. — Безкрайната стена — може би е това. Да видим, Безкрайната стена… не може да бъде!

— Стената между Рая и Ада — прочетох. — Ама това е глупаво. Оттатък изобщо не е близо. Също както Адът е отделно селение от Земята, Онова място също е отделно. Така де, на това са ни учили. Нещо не е наред.

Но ето го черно на бяло. А това беше древна и важна на вид книга. От която, изглежда, зависеше заговорът на Моракс и Баал.

— Може да е просто книга с легенди или демонични приказки? — каза тя. — Но ако беше така, защо Астарот я търси така отчаяно? Къде пише, че е тази Безкрайна стена?

Отгърнах страницата.

— В Крайнините. В края на Ада. Но винаги са ни казвали, че след Крайнините няма нищо — или по-точно Великата бездна. Че Адът пропада в нищото, както е зад Пандемониум. — Намръщих се над книгата и се помъчих да разбера. Тогава ми прищрака. — Голямата тревога на Бог!

— А?

— Чух… един слух, че Бог се оплаквал от някаква голяма тревога в Рая. А Баал говореше за пукнатини в Стената. Та може би по някаква причина Моракс и Баал се опитват да разбият Стената и Бог е забелязал. Може би злото се просмуква оттук в Рая!

— Порта към Рая — промърмори тя, отпуснала брадичка на ръцете си, забравила влагата. — Но не виждам защо Астарот…

Обаче не успя да довърши изречението си. Моракс и подчинените му стояха в другия край на пещерата и ни гледаха невярващо.