Тейтъм Флин
Жупел за закуска (12)

12.
Вратите на съдбата

Оставих Томи в един тъмен ъгъл на основната библиотека да чете „Райската градина: Разказът на една змия“, като й казах, че е най-добре да се скрие. Което не беше лъжа, но също така исках да използвам влиянието на татко, за да накарам библиотекарката да ми позволи да претърся регистрите.

Бутнах една малка врата е месингова табелка, на която пишеше „Архив на прокълнатите“, и отидох до бюрото, където една библиотекарка с тъмнолилава кожа се беше прегърбила над някаква книга.

— Извинете. Искам да потърся информация за един от ратаите ни.

Тя не даде признак, че ме е чула.

— В двореца Тъмангел.

Лицето й веднага изскочи от книгата.

Усмихнах й се.

— Търся Томасина Ковели.

Не беше необичайно демоните да търсят досиетата на ратаите. Така можехме да се уверим, че наказанието отговаря на престъплението. Мързеливите костеняци получаваха нечовешки труд, например да оправят покриви и улуци от сутрин до вечер. Лакомниците ги вкарваха на работа да поднасят смайващи плата с вкуснотии, които никога нямаше да получат възможността да опитат.

— Разбира се, господине.

Поведе ме зад бюрото и влязохме в една стая, много подобна на тази, в която преди малко бяхме с Томи — с дълги редици стелажи. Само че тази беше толкова дълга, че не виждах къде свършва. Отне ни половин час само да стигнем до буква К. Благодарих на звездите, че фамилията на Томи не започваше с Я.

— Извикайте, ако имате нужда от нещо! — каза библиотекарката с неискрена усмивка и изчезна обратно при книгата си.

Извадих едно чекмедже с надпис „Ков“, седнах на прашния паркет и затърсих. След половин час порязвания на хартия и кихане бях минал през всички карти с името Ковели и на никоя от тях не пишеше Томасина. От чудато по-чудато, както би казала Томи. А може би не. Все пак, ако тя беше попаднала в Ада по погрешка, би било логично да я няма в регистрите. Тогава ми хрумна нещо.

Прибрах чекмеджето обратно на рафта му и се върнах на рецепцията.

— Намерихте ли каквото търсихте? — попита библиотекарката.

Издокарах високопарен глас.

— Не, не намерих. Абсолютна срамота! Как може така да се губят документи? Трябва да кажа на баща си.

Тя скокна от стола, при което събори книгата си на земята.

— О, моля ви, недейте! Напълно ли сте сигурен, че не беше там?

— Абсолютно. — Смекчих тона. — Е, не ми се иска да си имате проблеми. Кажете ми, често ли се губят досиета?

Тя се поколеба, не беше сигурна какъв е правилният отговор.

Усмихнах й се.

— Ще си остане между нас, обещавам.

— Ами… да. Честно казано, от време на време се случва. Милиарди имена за подреждане, а понякога и книжните змии влизат…

Засилих усмивката с няколко степени.

— Ами грешки? Някога костеняците пристигат ли тук по погрешка? Така де, вместо на другото място.

Лицето й се отпусна. Разбрах, че това не й влиза в задълженията. Не можеше да си докара проблеми за административни грешки.

— Има такива случаи — каза мрачно. — Не става често, а онези идиоти в Администрацията все се опитват да го потулят… но да, случвало се е няколко пъти.

Това исках да знам.

— Благодаря за помощта. — Забелязах кутия е тебешири на бюрото. — Може ли да взема един за малко?

— Разбира се, заповядайте.

Взех го и се обърнах да си ходя.

— Нали няма да споменете на баща си за досиетата? — извика тя подир мен.

Все едно го интересува.

— Не се тревожете, ще си остане тайна.

Вече бях на вратата, когато осъзнах, че бях забравил най-важното. Казвам ви, тази работа с тайните мисии е по-трудна, отколкото изглежда. Завъртях се.

— Щях да забравя, татко каза и да му взема една книга от Библос.

— О, разбира се.

Тя подрънча из връзка ключове, които висяха на стената зад нея, и ми подаде нещо, което приличаше на ключ от шкафче — месингов, с цилиндричен край.

— Благодаря.

Пъхнах си го в джоба и закрачих обратно към основната библиотека, за да съобщя на Томи какво бях научил. Или какво не бях. Но когато стигнах, тя не беше там, където я оставих. Ох, пъклен плам! Огледах се навсякъде и се опитвах да не се паникьосам. Демони с всякакви форми и цветове изпълваха библиотеката, но никъде не се виждаха досадно енергични деца костеняци. Дали някой я беше разкрил? Дали я бяха отмъкнали към… Ох! Една книга ми се стовари на главата и падна на пода пред мен. „Как да призовем демон в 12 лесни стъпки“. Погледнах нагоре. Томи се беше качила донякъде на една стълба и се кикотеше.

Стиснах зъби.

— Нали те беше страх от високото?

— Пф, високо като в цирка, не от два метра. — Томи бутна стълбата и тя изтрополи покрай лавиците. — Виж, търкаля се! — ухили ми се доволно.

Сякаш можеше да се забавлява навсякъде.

— Много детински се държиш. — Разтрих главата си сърдито.

— Естествено, нали съм дете — каза тя и ми се оплези. Слезе обратно надолу и скочи на пода. — Та разкри ли моята мистерия?

— Не съвсем. Но разбрах, че понякога хората биват изпращани в Ада по погрешка. Та мисля, че просто са се объркали и не си някакъв архизлодей. Надявам се, че не си прекалено разочарована.

— Ха-ха. Имаше ли ме в регистрите?

— Не. Няма никаква Томасина Ковели.

Лицето й грейна.

Вдигнах вежда.

— И това те радва, защото…?

— Може би ми харесва да съм такава мистериозна — усмихна се тя. — Пък и поне не е пишело: „Томасина Ковели е обречена на цяла вечност в Ада, защото е нахранила лъва с гадния си вуйчо. Точка по въпроса. Няма грешка“.

— Права си.

— Както и да е, давай да тръгваме. Не искаме страшната пантера да докопа книгата преди нас.

— Вярно. Да. След мен.

Тръгнахме покрай стената и покрай масите е четящи демони, после през един изход съвсем в дъното, който водеше към малко фоайе е ламперия и две двойни врати.

Томи си пое дълбоко дъх.

— Двайсет и четири етажа надолу — каза тя. — Много ще е забавно.

— Да, ако имаш желание за малко кардио. — Натиснах месингово копче до вратите. — А може да слезем и с асансьора.

Тя ме изгледа.

— Асансьор?

— Не сме чак диваци, да знаеш.

— Ама всичко тук е толкова старовремско.

— Вярно е, че невинаги сме в крак е всичко от Земята. Но асансьорите са били изобретени преди стотици години.

Чу се ниско дрън и вратите се плъзнаха настрани, като разкриха още ламперия и една ниска кадифена пейка.

Махнах с ръка.

— Първо хората.

Леко зашеметената Томи се качи в асансьора и аз я последвах.

— Следваща спирка, Дълбините на Ада.

Извадих ключа, който библиотекарката ми беше дала, и го завъртях в кръглата дупка под най-долното копче. Вратите се затвориха със свистене.

— Трябва ни ключ, за да стигнем до долу? — Тя накриви вежда. — Който ти някак си имаш?

— Библос е с ограничен достъп — за най-долните етажи ти трябва ключ. Омаях архиварката да ми го даде.

Тя се подсмихна.

— Омаял си я? Да бе.

— Мълчи там.

Усети се леко подрусване и тръгнахме надолу със скърцане.

Томи седна и скръсти ръце.

— Така. Как ще намерим нещо, което десетки слуги на Дявола не са успели да изровят?

Ококорих се.

— Не използвай тази дума!

— Коя? Слуги?

— Престани! Да, тази дума. Много е обидна за демоните. Те може да са подчинени на Луцифер, но не му слугуват. Или поне не обичат да гледат така на нещата.

Тя се ухили.

— Вече знам как да обидя демон. Какви неща научава човек. Има ли и други правила от етикета на злото, които трябва да знам.

Замислих се за момент.

— Никога не произнасяй името на Персефона пред когото и да било, освен ако тя не ти разреши. Тя е съпругата на Луцифер. Преди векове са я наричали Тази, която не бива да се назовава и всеки, който е изричал името й, са го убивали.

— Леле, страшна жена ще да е.

Усмихнах се.

— Такава е. Мисля, че дори Луцифер малко го е страх от нея. Също така е незаконно да убиваш водоливник. Те не правят нищо, освен че подскачат насам-натам, майтапят се и пеят. Мисля, че на Луцифер са му слабо място.

Томи кимна престорено сериозно.

— Ще се постарая да не убивам забавни каменни статуи по погрешка. Та… Как ще намерим специална древна книга, която дори бандата на Моракс не е могла да издири?

Асансьорът изскърца зловещо и аз седнах до нея. Права беше. Как щяхме да намерим Нефария?

— Можем да отметнем всяко място, където Моракс и компания вече са търсили. Изглежда, отдавна се занимават, та това ще ни улесни. За друго не съм сигурен. Но имам чувството, че толкова важен артефакт, какъвто явно е тази книга, няма ей така да си седи на някоя лавица.

— Ура, скрити библиотеки! Тайни тунели! Изненадващи капани!

Не можех да не се усмихна.

— Възможно е. Нещо такова ще е във всеки случай. Така че няма да трябва да претърсваме целия рафт. Трябва само да се оглеждаме за нещо необичайно.

Тя вдигна вежда.

— Нещо необичайно… в най-тъмните дълбини на Вавилонската кула, която всъщност е библиотека. С книжни змии. И демони. В Ада. Нищо работа.

— Е, разбра ме.

Асансьорът изквича и се разтресе, и тъкмо се зачудих дали стълбите все пак не бяха по-малко ужасният вариант, когато той друсна и спря. Изправих се, дръпнах Томи настрани и надникнах през отварящите се врати.

— Чудесно. — Нямаше никого. Асансьорът водеше до малка площадка с врата с надпис „Библос две“. — Хайде.

Отдясно на вратата имаше каменно стълбище. Слязохме покрай друга площадка с врата очаквано надписана „Библос едно“ и стигнахме до най-долния етаж. Пагина прима. Погледнах Томи и вдигнах пръст пред устните си. Тя кимна.

Излязохме на пръсти и се озовахме… в пещера?

— Ама не, изобщо не е плашещо — каза Томи.

Нямаше фоайе — вратата водеше право към стелажите. Но беше различно от всяка друга част на библиотеката, която бях посещавал. Погледнахме нагоре към тавана или по-скоро към покрива на обширна, ехтяща, тъмна пещера. Фенери висяха от сталактити, а махагонови библиотечни шкафове се простираха в далечината и се извиваха покрай стърчащи сталагмити. Купища скъсани книги лежаха нещастно на пода, като да са били издърпани от рафтовете. Сребристи шиперуди и тъмносини мастилени прилепи хвърчаха на светлината на фенерите.

— Кой би си помислил, че Пагина прима е и пещерата на Батман? — казах аз.

Тя ме изгледа злобно.

— Още безобидни Адски зверчета?

— Мастилените прилепи са напълно безобидни. Но може да те опръскат с мастило, ако се уплашат. Шиперудите могат да жилят, така че… ами най-добре стой далеч от тях. Ама не са някакви смъртоносни — добавих бързо, след като злият поглед доближи архизлодейски калибър. — Като ужилване от пчела. И ако можеше да убиваш с поглед, вече щеше да си ги унищожила. Хайде, ако съдим по всичките книги, изхвърлени от рафтовете, тази част вече са я претърсили.

Тръгнахме между виещите се стелажи, като Томи през две минути поглеждаше нагоре притеснено, а аз се оглеждах за всякакви следи от Моракс и подчинените му. Въздухът миришеше на стари книги, на ванилия и виолетки, но под това имаше и друга миризма, която не можех да определя точно. Надявах се да не е афтършейвът на Моракс. Всеки път, когато завивахме зад някой ъгъл, се натъквахме на още празни рафтове и скъсани книги. Астарот — или там с когото работеше Моракс — определено бързаше да намери този Нефарий, каквото и да представляваше той.

— Колкото повече се замисля, толкова по-логично е Астарот да е главатарят — казах аз.

— Така ли?

— Той е втори след Луцифер и познава селението отлично. И участва във всичките политически работи. Бас ловя, че ще знае кого да избере за заговор срещу Луцифер.

Освен това тръпки ме побиваха от него, с онова негово рептилско презрение и сивкави люспести крила. Ясно си го представях как предава татко.

Половин час по-късно стигнахме другия край на основната пещера и спряхме пред шест арки с дървени врати, номерирани от ляво на дясно с месингови римски цифри.

Томи подбели очи.

— Страхотно. Като някакво зло телевизионно шоу. Зад врата номер едно — демони. Зад врата номер две — книжни змии и шиперуди. Дали героите ни ще изберат правилната врата номер три, преди да ги изядат чудовища? Останете след рекламите, за да разберете!

Изкикотих се.

— Да започнем с шест. Ако имаме късмет, те ще са започнали с едно.

— Добре, обаче ако нещо ме изяде…

— Да, да… — Сякаш би имало някаква реална опасност в библиотека. Бутнах вратата и влязох във… — А-а-а-а-а-а!

— Джинкс!

Краката ми махаха в нищото, а аз се държах за дръжката на вратата с всички сили. Защото зад врата номер шест нямаше абсолютно нищо. Подът просто пропадаше. Толкова далече, че не виждах дъното. Изкрещях отново.

— Джинкс, подай ръка! — Томи се държеше за касата и се протягаше към мен.

Замахнах със свободната си ръка и я хванах за пръстите. Не смеех да дръпна много силно, за да не запратя и двама ни в бездната. Внимателно, внимателно. Вратата зловещо изскърца и бавно, ужасно бавно се завъртя обратно към нея. Само още малко… няколко сантиметра… хвърлих се на пода на пещерата и паднах на колене с хрущящ звук.

Томи сложи ръка на рамото ми.

— Добре ли си?

Кимнах, понеже не смеех да отговоря. Бях почти сигурен, че ще излезе като писукане.

Тя ми се намръщи и луничките й се сбръчкаха.

— Не разбирам — защо не долетя обратно?

Изправих се и скръстих ръце, а бузите ми се загряха.

— Не ме бива в летенето просто. Калпав демон съм във всяко отношение. Мога да полетя на метър-два, но когато се опитам да се издигна по-високо, се блъскам в стени или падам в свредел. Видя какво стана с вълсицата в онази уличка. Паникьосах се и не си вярвах, че мога да излетя оттам.

— А. Извинявай.

Сега ми стана неудобно и че се цупя, освен че съм безполезен. Все още усещах придърпването в корема си откогато краката ми се въртяха във въздуха. Поех си дълбоко дъх и се опитах да се усмихна.

— Не, аз трябва да ти се извиня, не си виновна. Та зад врата номер шест — мигновена смърт. Отлично. Продължаваме.

Томи хвана дръжката на врата номер пет много внимателно, все едно беше яйце. Нищо не се случи. Открехна вратата два пръста и надникна през процепа.

— Поне има под.

— Винаги е плюс.

Натисна и отвори докрай.

— И рафтове. Дали е тази, Капитан Съкрушенко?

Надникнах вътре. Дълъг каменист коридор с библиотечни шкафове от двете страни се извиваше далеч напред. Тук въздухът беше по-топъл и лъхаше на плесен. Беше тясно, но таванът все още беше на поне пет-шест метра над нас и на места имаше от същите стъклени фенери, окачени на разни скални издатъци. Изглеждаше достатъчно безопасно, но сега бях много по-предпазлив в библиотеките, отколкото преди пет минути. И все пак трябваше да започнем отнякъде.

— Добре. — Ръгнах я с лакът. — И спри да ми викаш Капитан Съкрушенко.

Закрачихме в сумрака, като спирахме да проверяваме всякакви стърчащи късове камък или дървени издатини по библиотеките, които изглеждаха като че ли може да водят до тайни проходи. След няколко минути стигнахме едно разклонение.

— Трябва да се разделим — казах.

В очите на Томи лумнаха пламъци.

— Какво да направим?

— Шегувах се, шегувах се, спри да ме удряш!

Извадих тебешира от джоба си и нарисувах голямо Х на библиотеката, после тръгнахме по левия клон.

Скоро се появиха още и още разклонения. Старателно бележех Х на всеки завой.

— Взе да става малко клаустрофобично, да ти кажа — рече Томи. — Вече сигурно сме доста далече от пещерата.

Така беше. А още не бяхме намерили никакви остроумно прикрити тайни проходи.

— Почивка за торта?

— Само чаках да кажеш.

Тя се стовари на пода и се облегна на една библиотека. И изпищя. Мъничка изцапана с мастило книжна змия се гърчеше на главата й. Грабнах я и я хвърлих настрани.

— Съжалявам. Но наистина са безопасни.

Тя подаде ръка.

— Торта. Веднага.

Разрових се в раницата и й подадох шоколадовата торта, преди пак да започне да ме удря.

— Сигурен ли си за тия работи с тайните проходи? — попита тя с омазана с трохи уста.

— Не. Никак даже.

— Аха. Само проверявам.

Главичката на Брус се подаде от раницата ми. Той се прозина и скочи на рамото ми.

— Здравей, пакостнико. — Побутнах го по брадичката и той излетя да изследва. — Да не се изгубиш! — извиках подир него. Той се стрелна към покрива, за да се сприятели с мастилните прилепи.

— Благодаря ти — казах на Томи, — че дойде с мен. Наистина не беше длъжна.

— И да пропусна всичките наслади на града? — каза тя, като махна към неприветливия коридор. — Никога. Пък и ти си спази обещанието да се опиташ да разбереш защо съм тук. Може би ще разберем още нещо. — Тя се изправи и избърса трохите от лицето си. — Така е по-добре. Напред и нагоре!

Продължихме покрай стелажите, а Брус ни следваше на два-три метра над нас. Започнах да се чудя дали няма да се наложи да пренощуваме тук. Бяхме вървели дълго, а още не бяхме намерили Нефария. Може би беше зад врата номер четири. А което беше още по-лошо, много ми се пишкаше. Мъртвите момичета явно нямаха този проблем.

— Ти продължавай — казах притеснен. — Аз трябва да… ами…

— А, не! В никакъв… аха. Ясно.

Тя закрачи напред, взе следващия завой и чух как спря от другата страна на лавиците. Затананика си.

Ама не, изобщо не е неловко. Пъхнах се зад шкафовете с облекчена въздишка. „Ако бяхме във филм — помислих си, — сега определено щях да намеря тайния проход.“ Но де тоз късмет.

Минута по-късно, вече много по-спокоен, забързах подир нея. Но нея я нямаше. Пак ли това? Огледах се за стълби до близките стелажи и намерих една, но тя не беше на нея. Лоша работа.

— Ей, върни се! — една руса глава се подаде иззад ъгъла.

Слава дяволу!

— Спри да изчезваш! — отвърнах подразнен.

— Не аз, Брус изчезна! — Тя посочи към тавана.

Горе пърхаха няколко здрачно сини мастилени прилепа, но нямаше и следа от черен прилеп вампир.

И стана още по-лошо, защото в далечината чух гласове.

— О, не.

Кафявите очи на Томи се разшириха. Преди да успея да я спра, тя се стрелна по стълбата и се плъзна в сумрака над стелажа. Изкатерих се след нея и почти бях стигнал върха, когато под мен се появиха два хелиона. Застинах с единия крак във въздуха. Не ме бяха видели. Засега.

„Не спирайте — помислих си. — Моля ви.“

— Никъде я няма тая пуста книга — каза единият от тях, докато минаваха.

— Значи сигурно е в шестата стая — каза другият.

Продължиха и изчезнаха зад ъгъла. Въздъхнах с облекчение.

Томи ме погледна озадачена. Свих рамене. Нямаше шеста стая — само бездънна пропаст. Значи ако не беше там, в кои адски дълбини беше? Покатерих се върху стелажа и се облегнах на стената.

— Значи са претърсили това помещение — прошепна тя. — Като ги слушам, явно и останалите. Сега какво?

— Не знам. Или изобщо не е тук, или са я пропуснали. Но никак не ми се ще да се изгубя в тези пещери. — Ударих библиотеката с юмрук. — Ще трябва да ида вкъщи и да помоля приятеля си Лентяй да ми помогне. Не ми се искаше да го правя. Ама трябва. Хайде да намерим Брус и да се махаме.

Проблемът беше, че нямаше да е лесно да вкарам Томи в двореца, без да ни видят. Проклети…

— Прилепи! — каза Томи.

— А? — Загледах се нагоре, но все още нямаше следа от Брус. — Какво?

— Онези прилепи, мастилените, влетяха в една пролука в стената на пещерата. Виж, ей там горе!

Загледах се и видях как три от тях прелитат през една дупка. Томи пропълзя по прашния стелаж, аз — след нея, и се озовахме пред назъбена овална дупка в скалата. От другата страна се процеждаше светлина.

— Врата номер пет? — каза тя. — Или тайна стая със съкровища?

— Като си знам късмета — нова бездна.

Изправих се и се загледах през пролуката. Но от другата страна не беше нито библиотека, нито гибелна пропаст. Беше нещо като вътрешен двор с повреден фонтан.

— Странна работа.

Тя ме бутна настрани.

— Тайна стая?

— Не мисля. Няма книги вътре.

Свих длани пред устата си и извиках Брус. Чу се писукане и той се появи иззад фонтана.

— Ето го. Лош прилеп вампир! — Тя му размаха пръст.

Усмихнах се.

— Искаш ли все пак да разгледаме?

— Разбира се. Съдбата пази глупавите. Или нещо подобно.