Тейтъм Флин
Жупел за закуска (10)

10.
Дрън-дрън, тайни заговори, дрън-дрън

Брус висеше с главата надолу от една висулка и се полюшваше напред-назад.

— Каква е тая работа с прилепа? — попита Томи. След изненадващо безкошмарния сън двамата правехме снежен човек в предния двор.

— В абстиненция от банановото мляко е.

— Не, имам предвид какво прави прилеп тук долу? Някакъв демон ли е?

— А, вярно. Забравих, че няма земни животни в Ада. Но си имаме наши си видове. Буби бръсначи, великански плужеци убийци, саблезъбо колибри…

Томи изпусна главата на снежния човек.

— Саблезъбо какво? Леле, знаеш как да развалиш деня на човек.

— Извинявай. Ама пък имаме котки.

— Котки ли? Защо?

Свих рамене.

— Пробвай се да кажеш на някоя котка какво да прави. Както и да е, не се притеснявай от адските създания. Обикновено не нападат демони, освен ако друг демон не им нареди. Поне така си мислех, докато не влязохме в лунапарка.

Тя потрепери.

— Да, като онзи двуглав лешояд, за който ти разправях. Нямам желание отново да виждам такива.

— Тези се наричат гамрини. Но в града няма такива.

Взех главата, сложих я на тялото и се опитах да я поотупам в правилната форма.

— Ами Брус?

— Ъм…

Обясних й за бедствието с Дракула и колко безполезен демон съм.

— Вампир, който яде „Шоко Попе“? — изкикоти се Томи. — Затова ли избяга?

— Това преля чашата. Преди това оплесках нещата и в училище, и при другия ми учител. Татко побесня.

— Баща ти хелион ли е?

— Ами… — Подритнах една буца лед и си спомних обещанието, което си дадох вечерта. Но щом колибритата я изплашиха така, сигурно щеше да припадне, когато разбере, че татко ми е най-големият враг на хората. Толкова беше хубаво най-после да имам приятел, ако ще и да е костенячка. Реших още малко да си потрая. — Не, той е… в администрацията. В двореца. Доста високо в йерархията. — Което не беше лъжа.

— Как е зад портите? — махна тя към далечните градски стени.

— Нищо общо с тук. Като за начало не е толкова студено. Пламъците от рова затоплят двореца. Там е… цивилизовано. Има магазини, барове, ресторанти. Дори голф игрище.

— Звучи страхотно. Де да можех да се разменя с теб.

— Не ти трябва. Татко ме изпрати във военното училище.

— Нямам нищо против. Харесва ми да хвърлям ножове. — За момент изглеждаше замечтана.

— Е, не можеш да влезеш, а аз никога няма да се върна. Писна ми татко да ми казва колко съм безполезен. Предпочитам да остана тук отвън и да умра от студ. — Забих една клечка в снежния човек.

— Всъщност тук не е толкова зле — каза тя, като махна с ръка нагоре. — Днес небето е много хубаво.

Вярно беше. В Ада нямаше синьо небе, нито слънце, а дните понякога не бяха кой знае колко по-светли от нощите. Но някои дни вихрещото се небе светеше в розово и червено, и оранжево, почти като залез на Земята. Предположих, че това я караше да се чувства като у дома.

Усмивката на Томи изчезна.

— Бързо! Хелиони!

Стисна ме за ръката и ме издърпа в бараката. Клекнахме до мръсния прозорец и надникнахме през завесите.

Отряд от дванайсет червенокожи хелиони маршируваше по улицата към нас; водеха острозъби виещи вълсици на вериги. Преглътнах мъчително. Дотук с трите ми дена преднина. Татко сигурно е забелязал, че ме няма, и е пратил да ме търсят.

— Тези пък какви са? — прошепна Томи.

— Вълсици — казах. — Полувълци, полулисици, изцяло смъртоносни.

Томи беше видимо недоволна от тази новина.

Тогава забелязах нещо странно. В средата на групата наперено крачеше едър демон с глава на бик и огненооранжеви очи. Войниците размахваха боздугани с шипове към всеки костеняк, който проявеше глупостта да е на улицата, докато бикоглавият демон преминаваше царствено по нея.

— Странна работа — казах.

— Кое?

— Онзи по средата — това е Баал. Той е генерал и ерцхерцог. Демони като него обикновено не идват във Външния Ад.

И определено не ги пращат да търсят някакво си избягало момче. Въздъхнах облекчено. Обаче облекчението ми бързо се превърна в любопитство. Какво търсеше Баал тук? Може би беше нещо свързано с Голямата тревога на Бог…

Отворих вратата, преди Томи да успее да възрази.

— Хайде. Искам да видя къде отива.

Тя поклати глава толкова силно, че една от плитките й я удари в окото.

— Хайде, ще се крием, обещавам.

Тя присви очи.

— Добре. Ама ще се крием много, много добре, ясно?

Запромъквахме се на безопасно разстояние зад войниците, докато маршируваха през заснежените улици. След няколко минути спряха и влязоха в една каменна сграда с колони. Приличаше на старо съдилище или кметство.

Скрих се до една врата и надникнах зад ъгъла.

— Знаеш ли дали има и другаде, откъдето да влезем?

Томи ме изгледа на кръв.

— Да влезем не ми звучи като много, много добро криене.

Пробвах с мили очички.

Тя скръсти ръце.

— Ако бях толкова глупава, че да искам да вляза, вероятно бих проверила отзад.

Мили очички — успешни! Което сигурно обясняваше защо бях такъв провал като демон. Грабнах я за ръката и я поведох към задната страна на сградата. Едно ръждясало балконче беше увиснало опасно. Под него имаше купчина стари сандъци.

— Може би там горе?

Покатерих се на сандъците, протегнах пръсти, хванах се за балкончето и се набрах. След това се пресегнах и издърпах намусената Томи след мен. Люспици ръжда се понесоха към земята като метален пърхот, но балкончето издържа. Горе имаше прозорец без стъкла и когато погледнах през него, видях дървен балкон покрай едната стена на помещението, на около четири метра над пода. Пъхнахме се през прозореца и клекнахме зад една колона.

На една маса в средата на стаята седяха Баал и един друг демон с глава на черна пантера, който равнодушно отпиваше от чаша червено вино. Трети стол седеше празен.

— Кой е пантерата? — прошепна Томи.

— Херцог Моракс. Някакъв висш политик.

Моракс потрака с ноктите си по чашата.

— Кога най-после ще покажеш резултати. Три месеца и даже не се е пропукала.

Потръпнах. Моракс ме плашеше. Имаше глас като метал, стържещ по лед.

Баал го изгледа лошо.

— Работим по въпроса. Подчинените ми правят каквото могат. Утре заминава цял влак с ново оборудване. — „По какво ли точно работят?“, почудих се аз. — А пък и ти не си стигнал далеч с Нефария.

Моракс сви рамене.

— Преобръщаме Кулата, но засега — нищо. Обаче ще го намерим. Все някъде там трябва да е. Но ако ти си беше свършил работата, нямаше да трябва да се занимавам. — Погледна към вратата и снижи глас: — Липсата на напредък от твоя страна започва да го ядосва.

Загледах се в празния стол. Кого ли чакаха? Който и да беше, май той командваше. Е, скоро щяхме да разберем.

Баал изръмжа и бичите му ноздри се разшириха.

— Да не мислиш, че твоето бавене не го ядосва? Стената е костелив орех за стандартните методи, знаеш това. Вече смених три въркорога. Ако можеше да намериш проклетия Нефарий, това сериозно щеше да ни улесни живота. В него все нещо ще пише за деактивирането на Стената. — Той отпи глътка бира. — Но имаме време. Никой не знае какво става, това му е хубавото.

Пантерските очи на Моракс присветнаха особено. Отвори уста с редици остри, лъскави зъби, после пак я затвори, като изгледа събеседника си.

— Да, имаме време. Дори цяла вечност. Ах, а вечността как се точи… — Изведнъж скочи на крака и изби чашата на Баал с рев. — Не само той губи търпение. Писна ми да чакам. Писна ми от оня глупак Луцифер, който си седи в двореца и управлява по неговия си начин — по лошия начин. Цялата ни империя е само сянка на това, което беше. Трябва да се направи нещо!

Ахнах.

— Какво беше това? — попита Баал и се вгледа нагоре към гредите. — Пайк!

Един войник дотича в стаята.

— Незабавно прати хора с вълсици да проверят зад сградата.

С Томи се спогледахме ужасени.