Джей Лин
Ще те чакам (9)

Девета глава

— Сигурен ли си, че знаеш как се ползва тая джаджа? — втренчих се подозрително в телескопа.

Кам ме стрелна с поглед през рамо.

— Какво? Ти да не би да не знаеш?

— Не.

— Е, не слушаше ли в час, когато Дрейдж обясняваше как се ползва, а също и за камерите?

Скръстих ръце на гърдите си.

— Та ти в същото време рисуваше членовете на Патешката династия^[1]!

Той се разсмя и се обърна отново към телескопа, захвана се да гласи ръчките, бутоните, както и всички останали неща, които дори не помнех как се наричат.

— Обаче слушах.

— Да, бе — приближих се малко по-плътно до него, ползвайки тялото му като бариера срещу студения вятър, който препускаше през покрива на центъра „Бърд“. — Между другото, доста добре рисуваш.

— Знам.

Завъртях възмутено очи, но това си беше самата истина. Рисунките му бяха смущаващо реалистични, включваха дори и брадите на онези от семейство Робъртсън.

Кам се наведе и премести някакъв лост.

— Случвало се е да ползвам телескоп един или два пъти в живота си.

— Доста неопределено изказване.

— Добре де. Работих с телескоп предния път, когато карах същия курс — поправи се той, ухили ми се и се изправи. После отметна глава назад и огледа тъмното небе. — Не знам дали ще успеем да снимаме нещо, преди да дойдат облаците.

Проследих погледа му и трепнах тревожно. Тежки, буреносни облаци вече закриваха по-голямата част от небето. Въздухът тежеше от влага, носеше се мирис на дъжд.

— Ами тогава побързай.

— Ама че си нахална — измърмори той.

Усмихнах се.

— Ела насам и ще ти покажа как да го ползваш — той отстъпи назад и аз с въздишка заех мястото му. — Този път ще внимаваш ли?

— Едва ли — признах си.

— Е, поне си искрена — той се наведе над мен и пръстите му пробягаха по телескопа. Ръката му докосна моята, но нямах нищо против. Тялото му ме закриваше от вятъра. — Това е камерата, Philips ToUcam Pro II. — Посочи някаква сребриста част, която приличаше на уеб камера. — Прикачва се към телескопа. При тия настройки би трябвало да видим ясен образ на Сатурн. Натисни тук и камерата ще улови изображението.

— Добре — отметнах коса назад. — Обаче май не Сатурн ни трябва.

— Хм — той млъкна за миг. — Хей.

— Какво?

— Защо не излезеш с мен?

— О, я млъквай — наведох се напред широко ухилена и притиснах око към окуляра. Но видях единствено катраненочерен мрак. Астрономията явно не желаеше да разкрие тайните си. — Нищо не виждам.

— Защото не съм махнал капачката — прихна Кам.

Замахнах с лакът назад и го уцелих в корема, което за мен бе равносилно на удар в стена.

— Задник.

Продължавайки да се смее, той посегна към капачката. Можеше да се отмести, понеже очевидно му пречех, но не го направи. Цялата предна част на тялото му се долепи до гърба ми и аз застинах и затворих очи.

— Какво? — попита.

— Щеше да ти е по-лесно да ме заобиколиш и да си свършиш работата — изтъкнах.

— Вярно — Кам наведе глава и приближи устни към ухото ми. — Но пък нямаше да е така забавно.

Въпреки опитите ми да се овладея, по гърба ми пролази тръпка.

— Я иди сам да си се забавляваш.

— Така съвсем няма да ми е забавно — отбеляза той. — Пробвай пак.

Поех си дълбоко въздух, притиснах отново око и, майко мила, този път наистина видях. Планетата бе леко размазана, но се долавяше бледокафеникавият й оттенък, а също и пръстените.

— Еха!

— Виждаш ли я?

Дръпнах се назад.

— Аха, много е яко. Никога досега не съм виждала планета на живо. Така де, не съм си правила труда. Много е готино.

— И аз така смятам — той извърна поглед, после улови няколко кичура от косата ми и ги отметна от лицето ми. — А какво трябва да гледаме?

— Съзвездие Стрелец, най-вече онази част, дето прилича на чайник заедно с парата, каквото и…

Едра, тежка и студена капка дъжд тупна на челото ми. Отскочих назад и се блъснах в Кам.

— О, по дяволите!

Втора тлъста капка ме удари по носа и аз изписках. Очите ми срещнаха погледа на Кам. Той изруга звучно и ме хвана за ръката. Хукнахме по покрива, пързаляйки се по мократа повърхност. Почти бяхме стигнали вратата, когато небето се продъни и отгоре ни се изляха кофи леден дъжд, който ни намокри до кости само за секунди.

Изпищях високо и Кам прихна да се смее.

— О, господи! — извиках. — Ужасно е студено.

Той спря рязко, обърна се и ме притегли към себе си. Ококорих се от смайване, тъй като внезапно и съвсем неочаквано се оказах притисната в коравите му гърди. Вдигнах глава и погледът му се впи в моя. Дъждът се лееше върху нас, но в тази една секунда не усещах нищо.

Кам се усмихна.

И това бе единственото предупреждение.

После уви ръка около кръста ми, приклекна леко, вдигна ме и ме метна на рамо.

Отново изпищях, но звукът се изгуби в смеха му.

— Много бавно тичаш — каза той, опитвайки се да надвика плющенето на дъжда. Сграбчих задната част на блузата му.

— Пусни ме, кучи…

— Дръж се здраво! — И смеейки се, той хукна към вратата, като ме стискаше през хълбоците, за да не падна.

На два или три пъти се подхлъзна в бързо разрастващите се локви и сърцето ми буквално спря. Направо виждах как си разцепвам черепа. Подскачах на всяка крачка и охках високо между заканите какво ще му направя, когато ме пусне.

Но Кам не ми обръщаше внимание и не преставаше да се смее.

Най-после спря с буксуване и отвори вратата. Приведе се леко и скочи на сухата и все още топла площадка над стълбите. Без да спира да се смее, продължаваше да ме стиска за хълбоците. Канех се да го цапардосам в момента, в който ме свалеше долу, но той ме отпусна съвсем бавно и тялото ми се плъзна, прилепено в неговото… сантиметър по сантиметър. Вероятно се дължеше на мокрите дрехи, но плътният контакт буквално ми изкара въздуха.

Ръцете му все така придържаха бедрата ми и имах чувството, че ме прогарят и през дънките. Взираше се в мен и очите му бавно потъмняха, докато накрая синьото стана съвсем тъмно, наситено, едновременно ме поглъщаше и смазваше. Съвършено оформените му устни се разделиха и усетих топлия му дъх с леко ментов привкус.

Цялата предна част на тялото ми бе прилепена в него. Всичко в мен реагираше — дълбоко в стомаха мускулите ми плътно се свиха, зърната на гърдите ми настръхнаха, бедрата ми изтръпнаха. Незнайно как бях притиснала длани в гърдите му и усещах, че сърцето му думти, ритмично пулсираше в такт с моето.

Едната му ръка се плъзна отстрани по тялото ми, оставяйки диря от непознати, зашеметяващи тръпки. Неволно ахнах, когато пръстите му докоснаха бузата ми и отметнаха мокрите кичури зад ухото ми.

— Вир-вода си — отбеляза той, а гласът му прозвуча по-глухо от обичайното.

Преглътнах мъчително, понеже устата ми бе пресъхнала.

— И ти.

Разперените му пръсти не бързаха да се отдръпнат, палецът му чертаеше миниатюрни, небрежни кръгчета по бузата ми.

— Май ще трябва да се пробваме някоя друга вечер.

— Аха — прошепнах, борейки се с желанието да затворя очи и да притисна буза в шепата му.

— Не беше зле да проверим прогнозата за времето — отбеляза Кам и аз не можах да сдържа усмивката си.

В този момент той се отмести, но само с няколко милиметра. Минимално движение, от което обаче съприкосновението между телата ни стана още по-плътно, ханш до ханш. Силен спазъм премина по гръбнака ми. Наситеното усещане за собственото ми тяло, а също и за неговото ми идваше в повече.

Реагирах на близостта му съвсем инстинктивно, по напълно непознат начин.

Тялото ми сякаш знаеше какво да прави, знаеше какво иска, нищо че мозъкът ми отправяше предупреждение след предупреждение, та се чувствах като службата за национална сигурност по време на всеобща тревога.

Дръпнах се рязко назад и прекъснах контакта между телата ни. Продължих да отстъпвам задъхана, докато не се блъснах в стената отзад. Уж бях мокра до костите, дрехите ми се бяха вледенили, а ми беше горещо. Направо изгарях. Когато отворих уста, не можах да позная собствения си глас.

— Май… май трябва да се прибираме вече.

Кам се облегна назад и опря глава в отсрещната страна, като леко разкрачи крака. Целият му вид издаваше напрежение.

— Май трябва.

Но в продължение на цяла минута никой не помръдна, а после мълчахме и по целия път надолу към пикапа му. Надигналото се помежду ни продължаваше да се долавя и в мълчанието ни, а когато стигнахме паркинга, гърдите ми се бяха изпълнили с тревога, която почти бе заличила онези кратки мигове на стълбите, когато цялата бях само сетива и емоция, лишена от всякаква мисъл.

С вдървени мускули се смъкнах от пикапа и хукнах към козирката над входа. Кам побърза да се скрие до мен. Изтръска водата от косата си. Поколебах се в подножието на стълбите, пръстите ми нервно играеха с ключовете. Исках да кажа нещо. Исках някак да прогоня неловкото чувство, понеже не желаех отношенията ни да се обтегнат, да се променят.

И в този момент разбрах и червата ми се сгърчиха. Не исках да го загубя.

През последния месец, през последните няколко седмици се бе превърнал в неизменна част от живота ми, успял бе да се впише в ежедневието ми, и ако нещата се променяха…

Но не ми хрумваше какво да кажа, тъй като нямах представа какво се бе случило току-що. Пулсът ми рязко скочи, когато Кам направи крачка към стълбите, после спря и се обърна към мен.

— Излез с мен — вдигна ръка към мократа си коса и я отметна назад.

— Не — прошепнах.

В този момент трапчинката се появи на бузата му и аз издишах неволно задържания дъх. Той пое нагоре.

— Е, и утре е ден.

Заизкачвах се след него.

— Утре нищо няма да се промени.

— Ще видим.

— Няма какво да гледаме. Губиш си времето.

— Щом става дума за теб, няма да е загуба на време.

И понеже беше с гръб към мен, не можа да види усмивката ми. Успокоих се. Дори се стоплих. Нещата отново си бяха нормални и всичко щеше да бъде наред помежду ни.