Джей Лин
Ще те чакам (7)

Седма глава

Изправих се рязко в леглото… объркана, дезориентирана. Заспала бях някъде към четири сутринта и нямах представа какво ме бе събудило. Извъртях се и простенах, като видях, че е едва осем.

При това беше неделя.

Отпуснах се по гръб и се втренчих в тавана. Събудех ли се веднъж, нямаше никакъв шанс…

Дум. Дум. Дум.

Изправих се отново смръщена недоумяващо. Някой думкаше по някаква врата — по моята врата. Какво ставаше, дявол да го вземе? Отметнах завивките и стъпих на пода. Единият ми пръст се заплете в чаршафите и за малко да забия нос в килима.

— По дяволите!

Проклинайки, хукнах към вратата, преди думкането да събуди цялата сграда. Вдигнах се на пръсти и надникнах през шпионката. Видях единствено вълниста тъмна коса. Кам?

Явно нещо не беше наред. Може би имаше пожар, понеже не ми хрумваше защо иначе ще думка на вратата ми в неделя сутрин.

— Наред ли е всичко? — При звука на собствения ми глас неволно подскочих.

Кам се извъртя на пета. Срещу мен се появи кривата му усмивка и красивото му лице стана още по-сексапилно.

— Не, но след петнайсет минути вече ще е наред.

— К-к-какво? — отстъпих настрани, или по-скоро бях избутана настрани, тъй като Кам нахлу в апартамента ми, понесъл нещо, увито във фолио, кутия с яйца и — моля? — миниатюрен тиган. — Кам, какво правиш? Осем сутринта е.

— Благодаря за информацията — той се запъти право към кухнята. — Ето това е нещо, което така и не усвоих — да разпознавам часовника.

Тръгнах начумерена по петите му.

— Защо си дошъл?

— Да направя закуска.

— Не можеш ли да си я направиш във вашата кухня? — Разтърках очи. След астрономичния ни експеримент снощи и след онова обаждане, Кам бе последният човек, когото бих искала да видя в този безбожен час.

— Кухнята ми е безкрайно по-скучна от твоята. — Той нареди нещата на плота и се обърна към мен. Косата му беше влажна и по-къдрава от обикновено. Как бе възможно да изглежда толкова прекрасно, след като очевидно току-що се бе изтъркалял от леглото и минал под душа? По бузите му нямаше дори сянка от набола брада. И някак успяваше да е секси дори по долнище на анцуг и вехта тениска. — Освен това Оли лежи в несвяст на пода в хола.

— На пода ли?

— Аха. По лице, хърка и е проточил лига в килима. Въобще атмосферата никак не е благоприятна за апетита ми.

— Е, и тук е така. — Исках да се махне. Изобщо не му беше мястото тук. Кам се облегна на плота и скръсти ръце.

— О, не съм толкова сигурен… — Погледът му се плъзна от рошавата ми глава чак до нервно свитите пръсти на краката ми. Усещането бе като от физическо докосване и дъхът ми секна. — Точно в този момент твоята кухня силно гъделичка апетита ми.

По бузите ми запълзя топлина.

— Няма да изляза с теб, Кам.

— Но в момента не съм отворил и дума за това, нали? — Крайчето на устните му се изви нагоре. — Но в крайна сметка ще се навиеш.

Присвих очи насреща му.

— Дълбоко си заблуден.

— Просто съм упорит.

— По-скоро досаден.

— Повечето хора биха казали, че съм невероятен.

Завъртях очи.

— Така си мислиш.

— Напротив, те така си мислят — отвърна той и се обърна обратно към печката. — Освен това съм донесъл бананов хляб с орехи, опечен в собствената ми фурна.

Поклатих глава, втренчена гневно в гърба му.

— Алергична съм към банани.

Кам се извъртя смаяно, повдигайки невярващо вежди.

— Будалкаш ли ме?

— Не, алергична съм към банани.

— Боже, колко жалко. Нямаш представа какво изпускаш. Бананите са в състояние да направят света едно по-добро място.

— Няма как да знам.

Кам наклони глава на една страна.

— Имаш ли някакви други алергии?

— Освен към пеницилин и момчета, които нахлуват неканени в апартамента ми? Не.

— Ха-ха, колко смешно — тросна ми се той, после се наведе да отвори шкафа. — Колко ли неуверени мъже с по-слаба психика си сразила с този твой остър език?

— Очевидно не съвсем достатъчно — измърморих. Посегнах да наглася гривната си и осъзнах, че не съм си я сложила. Сърцето ми замря. — Ей сега се връщам.

Кам кимна, тананикайки си. Втурнах се към спалнята, грабнах гривната от нощното шкафче и припряно я надянах. Заля ме вълна на облекчение. Вече почти бях излязла обратно от стаята, когато погледнах надолу и отново изругах.

Бях без сутиен.

Тънкият плат на тениската ми бе изопнат върху гърдите ми и зърната ми стърчаха любопитно.

— О, мили боже!

Побързах да смъкна тениската и грабнах един спортен сутиен от тоалетката.

— Хей! Да не отиде да се криеш там? — провикна се Кам. — Защото, ако е така, идвам да те измъкна.

С омотан около главата сутиен и подскачащи във всички посоки гърди, буквално пребледнях от ужас. Дръпнах рязко сутиена и се халосах в дясната гърда. Ох!

— Да не си посмял да влезеш! — креснах.

— Тогава побързай. Яйцата ми не чакат никого.

— О, за бога! — измърморих, докато си нахлузвах обратно тениската. Стигнах почти до коридора, когато осъзнах, че и зъбите не съм си измила. Е, щеше да се наложи Кам и яйцата му да почакат.

Когато най-после се върнах в кухнята, беше сложил няколко яйца да се варят, а в малкия тиган се кипреше идеално изпържено яйце. Открил бе пликчето с настъргано сирене в хладилника ми и тъкмо ръсеше върху яйцата.

При гледката как се разполагаше в кухнята ми… около печката ми, тотално се обърках. Ето на, червата ми се гърчеха на възли, а той най-спокойно ровеше за чинии и прибори. Скръстих ръце на гърдите си и запристъпвах от крак на крак.

— Кам, защо си дошъл?

— Нали ти казах — той плъзна яйцата в една чиния, после ги отнесе до масичката за двама, опряна в стената. — Искаш ли препечени филийки? Чакай. Имаш ли хляб? Ако не, мога…

— Не! Не искам препечени филийки. — Я го гледай как се разпорежда в кухнята ми! — Нямаш ли си някой друг, когото да тормозиш?

— Има цял куп хора, които бих могъл да възнаградя с присъствието си, но ето че избрах теб.

Това категорично бе най-странната сутрин в живота ми. Погледах го още малко. И след като се примирих, че няма да мога да го изгоня от апартамента, седнах на високия стол и сгънах колене към гърдите си. Вдигнах вилицата.

— Благодаря.

— Ще приема, че си искрена.

— Естествено, че съм искрена!

Той се ухили насреща ми.

— По някаква причина не ти вярвам.

Сега вече се почувствах като пълна кучка.

— Напротив, оценявам жеста. Просто съм леко изненадана от присъствието ти… в осем сутринта.

— Ами ако трябва да съм честен, възнамерявах да те омая с банановия хляб с орехи, но явно няма как да стане. Така че ми останаха само прекрасните яйца.

Отхапах от поръсената със сирене вкусотия.

— Много са вкусни, но с яйца няма как да ме омаеш.

— О, напротив, чудесно се справям. — Той отвори хладилника и измъкна бутилка портокалов сок. Наля в две чаши и тикна едната под носа ми. — Важното е да става неусетно. Ти дори не си се опомнила още.

Очевидно нямаше как да изляза на глава с него, така че реших да сменя темата.

— Ти няма ли да закусваш?

— Ще закусвам. Ама предпочитам варени яйца — той посочи котлона и се настани на стола срещу мен. Подпря брадичка с юмрук, а аз сведох поглед към чинията. Мамка му… просто бе неустоимо готин.

— Е, Ейвъри Морганстен, изцяло съм на твое разположение. За малко да се задавя с късче яйце.

— Нямам нужда от теб.

— Колко жалко — отвърна той ухилен. — Разкажи ми за себе си.

О, дявол да го вземе, не, тая работа с дружеските разговори просто нямаше как да се получи.

— Често ли го правиш? Често ли влизаш в апартаментите на случайни момичета, за да им пържиш яйца?

— Е, ти не си случайно момиче, така че, реално погледнато, не. — Той се изправи да провери яйцата на котлона. — Но се случва от време на време да изненадам някоя щастлива дама.

— Сериозно ли? Наистина ли го правиш често?

Кам ме погледна през рамо.

— С приятелите си — да, а ние сме приятели, нали, Ейвъри?

Устата ми висна от изненада. Приятели ли бяхме? Май да, ама все пак? Нима подобно поведение бе нормално? Или Кам просто бе свръхсамоуверен? И си позволяваше такива неща, понеже знаеше, че ще му се размине, че никой няма да го изгони. Повечето хора вероятно не биха искали да си тръгне. А истината бе, че и аз можех да го изгоня, ако чак толкова го желаех. Очевидно бе свикнал да получава каквото иска.

Досущ като Блейн.

При тази мисъл яйцата в стомаха ми се преобърнаха и аз оставих вилицата.

— Да, приятели сме.

— Най-после! — викна той, та чак подскочих. — Най-после призна, че сме приятели. Отне ти само седмица.

— Че ние се познаваме само от седмица.

— Въпреки това ти отне седмица — отвърна той и отново провери яйцата във водата.

Зачовърках последното късче белтък в чинията си.

— Какво искаш да кажеш? Че обикновено на човек му трябва само час, за да обяви някого за най-добър приятел?

— Не — той извади яйцата и ги пусна в една купа. Върна се на масата и отново седна. Очите му срещнаха моите и установих, че ми бе много трудно да издържа на силата им. Просто бяха с твърде прекрасен оттенък на лазурното, чист и ясен. Очи, в които буквално можеш да се изгубиш. — Обикновено ми трябват около пет минути, за да обявя някого за най-добър приятел.

Поклатих глава и неволно се ухилих.

— Значи, аз съм изключение.

— Може би. — Миглите му се сведоха и той се захвана да си бели яйце. Отпих глътка от сока.

— За теб сигурно е много различно.

— Тоест?

— Обзалагам се, че момичетата ти се хвърлят на врата. И вероятно десетки девойки са готови да убият човек, за да са на мое място, а ето че аз съм алергична към хляба ти.

Той вдигна глава.

— Защо? Заради почти божественото ми съвършенство?

Прихнах.

— Не бих отишла чак толкова далече.

Кам се подсмихна, после вдигна рамене.

— Не знам. Не се замислям по този въпрос.

— Хич?

— Хич. — И той тикна едно цяло яйце в устата си. Отгоре на всичко имаше безупречни маниери. Дъвчеше със затворена уста, ползваше салфетката, дръпната от поставката, и не говореше, докато се хранеше. — Замислям се само когато положението е сериозно.

Погледите ни отново се срещнаха и за пореден път се изчервих. Прокарах пръст по ръба на чашата.

— Значи, си превъзпитан играч?

Той не отговори веднага, а ръката му, с която поднасяше яйце към устата си, застина във въздуха.

— Какво те кара да смяташ така?

— Чух, че в училище си бил сериозен играч.

— Така ли? Че от кого си чула? — Не е твоя работа.

Едната му вежда се изви нагоре.

— С тая твоя уста едва ли имаш много приятели, а? Трепнах, понеже наблюдението му бе твърде точно.

— Не — чух се да казвам. — В гимназията не бях особено популярна. Кам пусна яйцето обратно в чинията и се облегна назад.

— По дяволите! Извинявай. Това беше доста гадно.

Махнах пренебрежително с ръка, макар истински да ме заболя. Той се втренчи в мен през гъстите си вежди.

— Трудно ми е да го повярвам. Можеш да си много забавна и мила, когато не си заета да ме обиждаш, а и си хубаво момиче. Всъщност си доста секси.

— О… благодаря. — Размърдах се смутено, стиснала здраво чашата.

— Сериозно говоря. Спомена, че вашите били много строги. Не ти ли позволяваха да излизаш?

Когато кимнах, той лапна яйцето.

— Въпреки това не мога да повярвам, че не си била популярна. Уцелила си голямата тройка — умна, забавна и секси.

— Е да, ама не бях. — Оставих чашата на мястото и се захванах да усуквам някакъв конец, щръкнал от подгъва на късите ми панталони. — Бях на съвсем другия полюс.

Кам се захвана да бели поредното яйце. Интересно колко ли бе излапал до момента.

— Съжалявам, Ейвъри. Това е… супергадно. Гимназията си е важно нещо.

— Така си е — облизах нервно устни. — Ти много приятели ли имаше?

Той кимна.

— Поддържаш ли контакт с тях?

— С някои — да. С Оли бяхме съученици, но той изкара първите две години в университета на Западна Вирджиния и чак тогава се прехвърли тук, а с някои се виждам из тукашния университет, а също и у дома.

В опит да овладея нервниченето си увих ръце около свитите си крака и облегнах брадичка на коленете.

— Имаш ли братя, или сестри?

— Сестра — той грабна последното яйце, четвъртото. На лицето му се изписа искрена усмивка. — По-малка е от мен. Току-що навърши осемнайсет. Тази година завършва.

— Близки ли сте? — Не можех да си представя какво е да имаш брат като Кам.

— Близки сме, да. — Някаква сянка пробягна през изражението му и изчезна почти веднага, но все пак се почудих дали наистина бяха чак толкова близки. — Много ми е ценна. Ами ти? Трябва ли да се страхувам, че по-големият ти брат ще дойде да ми срита задника, задето съм ти дошъл на гости?

— Не, единствено дете съм. Имам по-голям братовчед, но се съмнявам да му хрумне подобно нещо.

— О, чудесно. — Той погълна яйцето, облегна се назад и се потупа по корема. — Откъде си?

Стиснах устни, понеже не можех да реша дали да излъжа, или не.

— Е, добре — той преметна ръка през облегалката. — Очевидно знаеш откъде съм, щом си чула за извънкласните ми дейности в гимназията, но нека потвърдя информацията. От околностите на Форт Хил съм. Чувала ли си за градчето? Повечето хора не са. Близо е до Моргантаун. А защо не се записах в Западновирджинския? Всички това ме питат. — Той сви рамене. — Исках да се махна оттам, но същевременно да съм сравнително близо до нашите. И да, бях доста… активен в гимназията.

— Нима сега не си? — не се сдържах, макар да не очаквах да ми отговори, защото не беше моя работа, но пък ако успявах да поддържам монолога му, нямаше да ми се налага аз да говоря.

Освен това… ми беше любопитно да науча повече, понеже Кам ми бе безкрайно интересен. Уж бе като всеки друг свръхпопулярен секси тип, но не беше задник. Това само по себе си го правеше достоен за научно изследване. Освен това беше по-приятно да го разпитвам, отколкото да си седя сама и да размишлявам за разни неприятни обаждания и имейли.

— Зависи кого попиташ — изсмя се Кам. — Не знам. Когато бях първи курс, през онези първи няколко месеца, заобиколен от по-големи момичета… Вероятно съм вложил повече време в общуването си с тях, отколкото в лекциите.

Ухилих се, тъй като ясно си представях ситуацията.

— Но не и сега?

Той поклати глава.

— Е, а ти откъде си?

Ясно. Очевидно не желаеше да коментира какво бе променило статута му на играч. В главата ми затанцуваха видения на бременни момичета.

— От Тексас.

— Тексас ли? — Той си приведе заинтригувано напред. — Сериозно? Нямаш акцент.

— Не съм родена в Тексас. Семейството ми е от Охайо. Преместихме се в Тексас, когато бях на единайсет, така и не прихванах местния акцент.

— И от Тексас чак в Западна Вирджиния? Огромна разлика.

Изпънах крака, изправих се и вдигнах от масата чинията си и неговата купичка.

— В Тексас живеех в най-гадната търговска част, но като се изключи тази подробност, тук е горе-долу същото.

— Редно е аз да почистя — той понечи да стане. — Все пак аз сътворих неразборията.

— Не — дръпнах се назад с купичката му в ръка. — Ти сготви, аз раздигам.

Той отстъпи назад и разви увития във фолио хляб. Действително ухаеше великолепно.

— А защо избра точно този университет?

Преди да отговоря, измих чиниите и тигана.

— И аз като теб исках да се махна.

— Сигурно не ти е било лесно.

— Напротив — дръпнах тенджерата, в която бе сварил яйцата. — Изключително лесно ми беше да взема решение.

Той се замисли над отговора ми, докато разчупваше хляба надве.

— Ти си истинска загадка, Ейвъри Морганстен.

Облегнах се на плота и го зяпнах невярващо, докато лапаше половината хляб.

— Не бих казала. По-скоро загадката си ти.

— Че какво ми е загадъчното? Посочих го.

— Току-що изяде четири варени яйца, на път си да погълнеш половин хляб, а коремът ти е като от реклама за фитнес уреди.

Кам изпадна във възторг при думите ми.

— Значи, си ме оглеждала, а? Докато сипеш изгарящи обиди? О, боже, чувствам се като някоя кифла.

Прихнах.

— О, я млъквай!

— Организмът ми още израства.

Вдигнах скептично вежди и той се разсмя. И докато нагъваше останалата част от хляба, ми поразказа това-онова за техните. Върнах се на масата, усещайки се искрено заинтригувана. Баща му ръководел правна кантора, а майка му била лекар, което означаваше, че семейството му е богато, не че се въргаляха в пари както нашите, но вероятно имаха достатъчно, за да си плаща наема. Освен това отношенията им очевидно бяха близки, за което му завиждах. Докато растях, мечтаех майка ми и баща ми да общуват с мен, но с всичките бенефиси, пътувания и вечери рядко се задържаха у дома. А и след инцидента в малкото случаи, в които се завъртаха вкъщи, не можеха да ме погледнат.

— И какво, ще си ходиш до Тексас за есенната ваканция или за Деня на благодарността?

Изсумтях.

— Вероятно не.

Той наклони въпросително глава.

— Имаш си други планове?

Вдигнах рамене.

Кам смени темата и когато реши да си тръгва, установих, че беше станало почти пладне. Спря се на прага и се обърна към мен, въртейки тигана в едната си ръка, стиснал остатъка от банановия хляб в другата.

— Е, Ейвъри…

Подпрях хълбок в облегалката на канапето.

— Е, Кам…

— Какво ще правиш във вторник вечерта?

— Не знам — смръщих вежди. — Защо питаш?

— Защо не вземеш да излезеш с мен?

— Кам — въздъхнах.

Той се облегна на касата на вратата.

— Това не е „Не“.

— Не.

— Е, това вече е „Не“.

— Точно така. — Изправих се и хванах дръжката на вратата. — Благодаря за закуската.

Кам отстъпи крачка назад с вездесъщата си крива усмивка.

— А в сряда вечерта?

— Довиждане, Кам — затворих вратата ухилена. Беше абсолютно непоносим, но както и предната нощ, присъствието му ми въздействаше чудотворно. Може би заради словесния двубой или по друга причина, но започвах да се държа… почти нормално. Както едно време.

Хм.

Взех си душ и се завъртях безцелно из апартамента, чудейки се дали да не звънна на Джейкъб, или на Бритъни, за да ги видя какво правят. В крайна сметка метнах мобилния на канапето и измъкнах лаптопа. Не можех цял живот да избягвам имейла.

В папката със спама имаше няколко подозрителни писма. На две от тях бе изписано името ми вместо заглавие на имейла. След последното писмо вече си знаех урока, затова натиснах бутона за изтриване с известно злорадство.

Странно беше да получавам имейли точно сега. В гимназията бе друга работа. Заобиколена бях от ученици, но сега, след като всички бяха изпозаминали да учат някъде? Нещо просто не се връзваше. Толкова ли нямаха какво да правят? Съмнявах се да е Блейн, понеже, колкото и да бе извратен, гледаше да стои настрани от мен. Ами онова обаждане? Отказвах пак да си сменям номера. По-рано, още в разгара на най-големия тормоз, когато ми звъняха по три-четири пъти на ден, на няколко пъти си сменях номера, а те все успяваха да го научат.

Поклатих глава, кликнах върху входящите съобщения и открих нов имейл от братовчед ми. Ама че работа! Изкушавах се да го изтрия, без да го чета, но накрая все пак го отворих.

Ейвъри,

Непременно трябва да говоря с теб, колкото се може по-скоро. Обади ми се, независимо по кое време. Много е важно. Непременно ми се обади.

Дейвид

Пръстът ми се поколеба над подложката на мишката. Delete.