Джей Лин
Ще те чакам (31)

Трийсет и първа глава

Легнал до мен на леглото, Кам се пресегна и вдигна кичурче от косата ми. Завъртя червеникавокафявото снопче между пръстите си, после ме перна по носа с него.

— Е, какво е усещането да си второкурсничка?

Усмихвайки се, хванах ръката му и дръпнах кичурчето.

— Официално все още не съм второкурсничка. Чак есента, когато отново започнат лекциите.

— Аз пък те обявявам за второкурсничка още сега — той отново подръпна косата ми, но този път ме погъделичка по бузата. — А важното е какво ще кажа аз.

— Тогава какво е усещането да си четвъртокурсник? Следващата година ти е последната.

— Невероятно — отвърна той и прокара връхчетата на косата ми по долната ми устна. — Усещането е невероятно.

Примъкнах се по-близо до него и пъхнах пръсти в яката на ризата му.

— И аз се чувствам невероятно.

— Щеше да е по-добре, ако не се беше записала за летни курсове.

— Така е. — Канех се да изкарам биологията през лятото, за да ми се махне от главата. Все някак щеше да се получи. Кам щеше да помага в един летен футболен лагер за деца, така че и той щеше да се навърта тук през повечето време. Брит и Джейкъб щяха да ми липсват. Вече си бяха заминали.

Усмихнах се и успях да се наместя още по-близо. Кам разпери ръце и аз сгуших глава в рамото му, после преметнах ръка и крак през тялото му.

— Така добре ли е?

— Не.

Той се подсмихна и прокара пръсти нагоре-надолу по гръбнака ми. Тялото ми се отпусна под ласките му. Устните му докоснаха челото ми и аз се засмях щастливо.

Откакто му казах истината, отношенията ни се промениха. Непосредствено след разговора ситуацията бе безкрайно изострена и неловка. Самият Кам призна, че никак не е бил сигурен как да реагира, какво да каже или направи. Промяната далеч не стана за една нощ. Минаха цели три седмици, преди да пристъпим към някаква интимност. Не че не му се искаше, но очевидно не желаеше да ме пришпорва. Наложи се да поема нещата в свои ръце и буквално да му се нахвърля, за да му стане ясно, че и аз искам същото. Естествено, все още не бяхме правили секс, но поне се върнахме там, докъдето бяхме стигнали.

В известен смисъл действително гледаше на мен по друг начин, но не така, както се опасявах. Вече знаеше истината и това неминуемо промени всичко.

За щастие, в положителна посока.

Отново бях себе си, каквато бях преди. Даже миналия уикенд ходих на купон у Джейс. Вярно, от време на време ме обхващаше тревога, но Кам беше до мен и всячески ми помагаше, вместо да се налага да се справям сама. Дори танцувах с него.

Нещо, което много му хареса.

Между нас вече нямаше тайни, предстоеше ни цялото лято, но на мен продължаваха да ми тежат някои неща. Колкото и важно да бе да разрешим проблемите помежду ни, колкото и необходима да бе тази стъпка, все още имаше някои неща, пред които трябваше да се изправя, за които трябваше да се погрижа, и те никак не бяха маловажни.

Претърколих се върху Кам и го възседнах.

— Здравей.

Очите му мигом добиха онова сънено, чувствено изражение, а ръцете му побързаха да обгърнат талията ми.

— Здрасти.

— Значи, напоследък съм се размислила.

— Олеле.

— Млъквай — разсмях се и се наведох да го целуна. — Всъщност непрекъснато мисля. Искам да направя нещо.

— Какво? — Ръцете му се плъзнаха по шортите ми и се спряха на бедрата. Прехапах устна.

— Искам да си ида у дома.

Той вдигна въпросително вежди.

— Имаш предвид Тексас?

— Да.

— За колко време?

Облегнах длани на корема му и се отпуснах назад. Притиснах се върху тялото му и по лицето му пробяга тръпка. Естествено, отчасти го правех нарочно.

— Няма да се отървеш така лесно от мен. Само за ден-два. Ръцете му ме притиснаха по-силно.

— По дяволите! Край на плановете ми да прекарам лятото като обезумял за секс ерген.

Завъртях възмутено очи.

— А защо искаш да си ходиш? — той поглади бедрата ми.

— Искам да се видя с нашите. Да говоря с тях.

— За онзи случай?

— Никога не сме разговаряли на тази тема, не и след въпросната нощ — почуках лекичко с пръсти по гърдите му. — Искам да поговорим. И знам, че е крайно отмъстително от моя страна, но искам да им кажа, че постъпиха изключително неправилно.

Кам отдръпна длани от бедрата ми.

— Изобщо не е отмъстително, но дали е разумно? Искам да кажа, дали ще ти помогне, или…

— Допълнително ще ме нарани? — усмихнах се. — Май не са в състояние да ме наранят повече, но чувствам потребност да ги изоблича. Това означава ли, че съм лош човек?

— Не.

— Искам да го направя. — Вдишах дълбоко. — И искам да говоря с Моли.

— Какво?

— Искам да говоря с нея и да се опитам да й обясня защо постъпих така. Знам, че е рисковано, но ако стане някакъв проблем със споразумението, значи, така е било писано. Все пак си мисля, че ако поне малко успея да й обясня, може би някак ще й помогна и ще спре да ме засипва със съобщения. — Много ми се щеше да е така. Дори след като говорихме, продължаваше да ми праща съобщения. Вярно, далеч по-рядко, което все пак бе напредък, но исках да ме остави на мира.

Исках да съм свободна да гледам напред.

— Не съм много сигурен за тая работа. Момичето не ми се струва особено уравновесено.

— Нищо й няма. Бясна е и е напълно в правото си.

— Но ти не си виновна за случилото се. Знаеш го, нали? Не носиш отговорност.

Не отвърнах, понеже не бях сигурна, че е така. Ако не бях оттеглила обвиненията, на Блейн едва ли щеше да му се размине и това вероятно щеше да му бъде за урок. Или пък не. Нямаше как да знам със сигурност.

— Искам да го направя заради себе си и заради нея — казах накрая. Никак нямаше да е лесно. — Уморих се да бягам, Кам. А знам, че никога няма да успея изцяло да го загърбя. Винаги ще е част от мен, но поне няма да определя цялата ми същност. Вече не.

Кам мълча известно време.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Че съм невероятна?

— Освен това.

— Какво?

— Мисля, че вече си го постигнала, Ейвъри. Че вече си приела, че ще е част от теб, но няма да те определя. Само дето още не си го осъзнала. — Ръцете му се преместиха на хълбоците ми. — Но щом искаш да го направиш, значи, ще стане, а аз ще бъда до теб.

— Склонен си да дойдеш с… — изпищях, защото Кам внезапно се надигна, а аз се озовах по гръб и той се надвеси над мен.

— Няма да те пусна сама. В никакъв случай, дявол да го вземе — той се подпря на ръце. — Идвам с теб и няма да се оставя да ме разубедиш. Кога искаш да го направим?

— Имаш ли някакви планове за този уикенд?

Раменете му се разтресоха от беззвучен смях.

— Боже!

— Трябва да го направя.

Той ме целуна по носа.

— Не смятам, че трябва, скъпа, но щом ти така мислиш, тогава така и ще сторим.

Невероятно бе каква вяра имаше в мен. Невероятно и прекрасно.

— Наистина ли искаш да дойдеш с мен?

— Ама че глупав въпрос, Ейвъри. И не е вярно, че не съществуват глупави въпроси. Ето… твоят въпрос е идеален пример. Естествено, че ще дойда с теб.

Устните ми се разтегнаха в широка усмивка.

— Обичам те.

— Знам.

— Боже, колко си самонадеян!

— Самоуверен — поправи ме той и се наведе над мен. Целуна ме нежно, но сетивата ми мигом се пробудиха. — Обичам те, миличка.

Понечих да го прегърна, но той се надигна и ме хвана за ръката.

— Хей! Върни се обратно!

— Не. Имаме работа. — Издърпа ме от леглото. — А ако започнеш да ме опипваш, няма да успеем да свършим нищо друго.

— Че какво толкова имаме да правим?

Той рязко се наведе, метна ме на едното си рамо и се запъти към вратата.

— Да си резервираме билети.

* * *

Мисълта, че само два дни по-късно ще сме в Тексас, ми се струваше безумна, но ето че пристигнахме и се регистрирахме в един хотел недалеч от къщата на родителите ми. И понеже не исках да протакам излишно, потеглихме натам още щом си оставихме багажа. Не бях уведомила нашите, че пристигам, така че нямах представа дали изобщо са си у дома.

Когато къщата изникна иззад завоя, Кам подсвирна тихичко.

— Мили боже, ето на това му викам къща.

— Нищо подобно — погледът ми се плъзна по грижливо подстриганата гола морава, а после и по масивната тухлена постройка.

— Твоите родители са си създали дом. А това е просто една голяма, куха черупка.

Той паркира наетата кола в средата на кръглата алея, близо до мраморния фонтан, от който тихо бълбукаше вода. Огледа го любопитно и се усмихна леко.

— Май досега не бях виждал на живо къща с истински фонтан.

Поех си дълбоко въздух, бях напрегната, но изпълнена с решимост.

— Ще се справя.

— Разбира се — той ме стисна нежно за коляното. — Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб?

— Да — усмихнах му се. Естествено, че исках. — Трябва сама да го направя. Той се облегна назад.

— Ако размислиш, пусни ми съобщение и веднага ще дотичам.

Наведох се и го целунах нежно.

— Невероятен си.

Устните му се извиха в усмивка.

— Ти също.

Целунах го още веднъж, после отворих вратата и се измъкнах от колата. Забавех ли се още малко, нищо чудно да размисля. Когато понечих да затворя, Кам ме спря.

— Не забравяй, че каквото и да кажат, не могат да променят факта, че си невероятна, изключително силна жена и че нищо от случилото се не е по твоя вина.

Очите ми се напълниха със сълзи, но същевременно решително изпънах гръб.

— Благодаря.

Той ми намигна.

— А сега върви да ги разпердушиниш.

Усмихнах му се през сълзи и поех по широките стъпала, после и през верандата.

Вентилаторът на тавана бавно въртеше горещия въздух, вдигайки няколко кичура от косата ми. Понечих да почукам, но после размислих. Бръкнах в джоба си и си извадих ключа. Излишно бе да чукам.

Ключът се завъртя в ключалката и хвърляйки последен поглед към Кам, пристъпих в къщата на родителите ми.

Нищо не се беше променило. Такова бе първото ми впечатление, след като тихичко затворих вратата зад гърба си. Всичко бе чисто и лъскаво. Не се долавяха никакви миризми и никакви звуци. И нищо приветливо в студеното фоайе.

Минах под златния полилей и влязох в бившата всекидневна.

— Татко? Мамо?

Тишина.

Въздъхнах и подминах белите кресла — майка ми би изпаднала в истерия, ако някой понечеше да седне в тях. Проверих трапезарията, после и хола. Накрая, след като надникнах в кабинета и в кухнята, тръгнах към горния етаж.

Стълбите не издадоха никакъв звук под краката ми.

Горе поех по коридора към последната врата и лекичко я отворих. Това беше стаята ми — беше. — Божичко — прошепнах.

Всичките ми неща бяха изчезнали — книгите, бюрото, плакатите и разните дреболии, които не бях взела със себе си. Не че имаше чак такова значение, но, за бога, в този й вид никой не би предположил, че някога съм живяла тук.

— Опаковахме ти нещата.

Подскочих и побързах да се обърна. Стоеше на прага на някогашната ми стая, облечена в бежови ленени панталони и бяла блуза. Червеникаворусата й коса бе старателно фризирана, а лицето й — напълно лишено от бръчки или каквито и да било физически несъвършенства.

— Мамо.

Едната от изкусно оформените й вежди се повдигна въпросително.

— Вещите ти са на тавана, ако за тях си дошла. Накарах прислужницата да ги качи горе след разговора ни през есента.

— Забравихте ми рождения ден — изтърсих неочаквано. Тя наклони глава с плавно, елегантно движение.

— Така ли?

Втренчих се в нея и единственото, което ми мина през ум, бе: Ама че кучка! В гърдите ми се надигна гняв, но се постарах да го преглътна. Гневът никога не ми бе помагал в отношенията с госпожа Морганстен. Нея човек трябваше да победи в собствената й игра — да запази спокойствие, самообладание.

— Не съм дошла за дрехи.

— Връщаш ли се? — не звучеше никак ентусиазирано. Всъщност гласът й не издаваше никаква емоция. Дали пък не си беше направила пластична операция и на него? Беше точно толкова изразителен, колкото и лицето й.

— Не — изсумтях. — Дошла съм да говоря с теб и татко. Той тук ли е?

Тя не отговори веднага.

— В галерията е.

Повечето хора биха казали веранда, но не и майка ми.

— Е, да вървим тогава.

И без да изчакам да ми отвърне, я подминах и тръгнах надолу. Тя ме последва на известно разстояние. Усещах как ме оглежда. Започнах да броя наум. Стигнах до пет и до най-долното стъпало, преди да си отвори устата.

— Подстригвала ли си се скоро?

— Не.

Чу се тихо изсумтяване.

— Личи си.

Въздъхнах.

— Тогава защо питаш?

Майка ми не реагира, докато не стигнахме малката всекидневна, която водеше към верандата.

— С какво си облечена, между другото?

— С дрешки от магазина за втора употреба — троснах се, макар да не беше вярно.

— Много забавно, Ейвъри.

Завъртях очи и отворих вратата, въпреки че се изкушавах да хукна обратно и да се овъргалям в снежнобелите й мебели. Баща ми седеше в един от шезлонгите и четеше вестник. Преди да успея да отворя уста, майка ми ме изпревари.

— Виж кой е решил да ни дойде на гости.

Баща ми свали вестника и ме погледна. По лицето му пробяга изненада.

— Ейвъри.

— Здрасти, татко.

Той се поизправи, сгъна вестника и го остави настрана.

— Не те очаквахме.

Но не и „Как си“, „Радвам се да те видя“. Седнах на един от плетените столове.

— Знам. Наминах съвсем за кратко.

— Иска да говори с нас — майка ми продължаваше да стои права. — Нямам представа за какво, но в алеята отпред е спряла кола под наем, а в нея има някакво момче.

Не обърнах внимание на коментара й.

— Идването ми няма нищо общо с колата под наем, нито пък с това кой седи в нея.

— Надявам се да не си била толкова път, за да говорим за нещо такова — отвърна тя.

Поех си дълбоко въздух.

— Говорих с Дейвид — баща ми замръзна, а майка ми учудващо не каза нищо.

Това май беше добър знак. — Разказа ми за Моли Симънс и за Блейн Фицджералд и за случилото се миналото лято. А също и какво ще се случи това лято.

— Ейвъри…

— Не — прекъснах я, преди да каже още нещо, което със сигурност щеше да ме вбеси. — Не съм нарушила споразумението. През всичките тия години си държах устата затворена. Направих точно това, което ми казахте да направя.

Майка ми изправи гръб.

— Дейвид няма никакво право да ти звъни…

— А защо не? — троснах се. — Нима е незаконно да ме уведоми, че Блейн е изнасилил още едно момиче точно като мен?

Баща ми рязко си пое въздух, а майка ми пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно.

— Няма нужда да се изразяваш толкова грубо — тя скръсти ръце. — Знаем какво си казала…

— На полицията казах същото, което и на вас в болницата. Блейн ме изнасили. Но вие двамата решихте, че трябва да оттегля обвиненията, заради което всички решиха, че съм излъгала.

— Ейвъри — обади се баща ми.

Не го оставих да довърши.

— Причината да дойда е, че искам да се освободя от миналото, а единственият начин да го постигна е като ви кажа онова, което трябваше да ви съобщя и тогава. — Вдишах дълбоко, макар да нямаше нужда. — Сбъркахте. Ужасно сбъркахте с решението си.

Майка ми направи крачка напред.

— Моля?

— Чу ме. — Изправих се и свих ръце в юмруци. — Трябваше да кажете на родителите му да се разкарат. Да се махнат от къщата ви. Трябваше да отидете в полицията и да им кажете какво са се опитали да направят родителите му, а именно да купят мълчанието на дъщеря ви. И за какво беше всичко? За да не ви се налага да се явявате в съда? За да няма въпроси? И за да може да продължавате да ходите в клуба, без да стане неловко? А междувременно мен всички да ме заклеймяват като кучка? За да може Блейн да се измъкне безнаказано и да стори същото с друго момиче? Имате огромна вина. Трябваше да сте до мен, да ми вярвате! Да намерите някого, който да ми помогне. Та аз съм ви дъщеря. Трябваше да помислите за мен.

Баща ми извърна поглед и прекрасно разбирах защо. Може би винаги е подозирал истината. На негово място и аз щях да се срамувам.

— Та нещата съвсем не се развиха толкова лошо за теб, Ейвъри — майка ми издиша шумно. — Я виж само какво си постигнала с онези пари. Замина да учиш. Обзаведе си апартамент. — Устните й се свиха ехидно. — Говориш така, сякаш нищо не сме направили за теб.

— Нанси — обади се баща ми и вдигна глава.

— Какво? — майка ми вирна брадичка. — Нито веднъж не й хрумна колко ни е тежко.

Зяпнах я, макар ни най-малко да не се изненадвах. Отчасти ми се искаше да се изненадам, но поне не се разстроих особено.

— Знаеш ли, мамо, точно това е проблемът. През цялото време мислеше само колко ти е трудно на теб. — Поклатих глава и погледнах към баща ми. — Вече се справям по-добре, ако изобщо ви интересува. И в училище съм добре. Имам приятели и се запознах с един прекрасен мъж, който знае какво ми се е случило. В този смисъл нещата действително не се развиха чак толкова лошо. Надявам се един ден да мога да кажа същото и за семейството ни.

Баща ми притисна устни към опакото на пръстите си и продължи да се взира в градината. Погледнах и двама им още веднъж, после се обърнах към майка ми. Тя отвърна на погледа ми, но в ъгълчетата на устните й проличаха фини бръчици. Независимо колко се преструваше на безразлична, знаех, че съм успяла да я жегна.

— Не съм дошла да ви карам да се чувствате зле — преглътнах. — Не ми беше това идеята. Но исках най-после да проговоря. И искам да знаете, че ви прощавам, но не си мислите, че ще можете да ми нареждате какво да правя с живота си.

Майка ми продължи упорито да ме гледа още няколко секунди, после извърна поглед, стиснала зъби. Изчаках още малко да кажат нещо, но мълчанието само се задълбочи. Е, така да бъде.

Тръгнах към вратата с изправен гръб и вдигната глава. При това съвсем не насила. Напротив.

Още една тежест се бе махнала от гърдите ми, оставаше ми да направя само още една крачка. Но това предстоеше утре, а днес — днес се чувствах добре.

Усмихнах се леко и тръгнах през студената всекидневна. На излизане грабнах една декоративна възглавница, която вероятно струваше колкото месечния ми наем, и я хвърлих на земята. Детинско? Да. А почувствах ли се по-добре? Определено.

Когато стигнах верандата, видях Кам да чака пред колата, нахлупил ниско бейзболната си шапка, оглеждайки фонтана. Усмихнах се широко, като го зърнах как бърка във водата.

В този момент се обърна и ме забеляза, забърза крачка, за да ме посрещне.

— Как мина?

— Ами… — протегнах се и наклоних глава настрани, за да не ударя чело в козирката му. Целунах го. — Както очаквах.

Ръцете му мигом се спуснаха надолу, явен знак, че беглата ми целувка му беше подействала, нищо че стояхме пред къщата на родителите ми.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Може ли на вечеря? — Попитах и той ме хвана за ръката. — Ще те заведа в „Чуй…“.

— Ейвъри?

Кам замръзна и стисна ръката ми. Обърнах се по посока на гласа на баща ми.

Стигнал бе до средата на верандата и вървеше към нас.

— Ако изтърси някоя глупост, не обещавам, че няма да го цапардосам — предупреди ме тихо Кам.

Стиснах ръката му.

— Да се надяваме да не се стигне до това.

— Аз да си кажа — измърмори той.

Изчакахме го да се приближи. Той погледна Кам и сплетените ни ръце.

— Това е Камерън Хамилтън — представих го, понеже ми се стори невъзпитано да не го направя. — Кам, това е баща ми.

Кам протегна свободната си ръка, но челюстта му си остана сключена, а очите му ледено проблясваха.

— Здравейте.

Баща ми стисна ръката му.

— Приятно ми е.

Кам не отговори.

— Какво има, татко?

Очите му за миг срещнаха моите, после той се извърна. От това разстояние, стоейки под яркото тексаско слънце, видях колко бе остарял. И в този момент осъзнах, че миналото бе взело своя дан. Защото той, за разлика от майка ми, не бе прикрил последиците с козметични процедури и грим.

Баща ми си пое дълбоко въздух.

— Знаеш ли какво ми липсва най-много? Да те гледам как танцуваш.