Джей Лин
Ще те чакам (30)

Трийсета глава

По-голямата част от четвъртъка и петъка прекарах в леглото. Налегна ме непоносимо, задушаващо чувство, сякаш бях покрита с прекалено тежко одеяло. Мащабно бях оплескала нещата. Катастрофално. Ето тази изпълнена със самосъжаления мантра си повтарях отново и отново. Но това беше самата истина и не можех да мисля за нищо друго.

Съвсем не така смятах да прекарам пролетната ваканция.

Заровила глава във възглавницата, се опитвах да не поглеждам телефона, защото, ако го зърнех и се окажеше, че Кам не ми е звънял, щях да се почувствам още по-ужасно. А старанията ми бяха напълно излишни, понеже си знаех, че няма да се обади.

Вече не се съмнявах, че съм влюбена в него. Има разлика между това да обичаш някого и да си влюбен, а аз бях позволила на щастието да ми се изплъзне.

И на Кам му беше писнало.

Доверил ми се беше, а аз бях захвърлила доверието му на вятъра. Ако знаеше истината, ситуацията в сряда вероятно щеше да се развие другояче.

Но аз си бях замълчала… както през всичките тези години.

В някакъв момент в събота онази дълбока и прорязваща болка отстъпи на нещо друго. Отметнах одеялото и задъхана се изправих насред стаята. Завъртях се, грабнах някакво бурканче с крем и го запокитих към отсрещната стена. То уцели вратата на дрешника и тупна на земята.

Това не ми стигаше, така че улових друго и замахнах по-силно. Този път уцелих стената и мазилката се напука. Ето, депозитът ми за наема отиваше на кино.

Но не ми пукаше.

Гневът ме обгърна като гореща пара. Завъртях се отново и смъкнах завивката и чаршафите от леглото.

После се насочих към дрешника.

Ненавиждах скучните пуловери, блузите с прибрано деколте, жилетките и размъкнатите тениски. Мразех всичко, но най-вече мразех себе си, задето се поддавах на това. Крещейки, задърпах всичко наред. Разлюлените закачалки изпопадаха на пода. Със замъглени от сълзи очи се обърнах да видя какво друго мога да унищожа, но уви, нямаше какво. Нямах снимки, които да хвърля. Нито картини, които да смъкна от стените. Нямаше нищо, нищичко. А бях толкова бясна — бясна на себе си.

Излязох в коридора и се облегнах на стената, стиснала очи. Дишайки тежко, ударих глава в нея и прехапах устни, за да не изкрещя.

Тишината ме съсипваше.

Винаги само това. Мълчание. Само това знаех. Мълчи си. Преструвай се, че нищо не се е случило, че всичко е наред. И виж докъде се бях докарала с това вечно мълчание.

Смъкнах се надолу с долепен до стената гръб и отворих очи. Сухи очи, точно както чувствах и душата си… суха и чуплива.

А кого можех да виня за това? Блейн? Родителите му? Моите родители? Нима имаше значение? Нито веднъж не се опълчих срещу тях, нито веднъж не им казах какво мисля. Мълчах и приемах всичко — докато не дойде моментът, в който можех да избягам.

Проблемът беше, че бягството вече не ми вършеше работа. Поначало не вършеше работа, но ми бе отнело безкрайно дълго време да го осъзная. Пет години, почти шест. А колко километра? Хиляди?

И тогава, точно в този момент, чух телефонът да звъни от хола.

Скочих на крака. Тилът ми буквално изтръпна, когато видях надписа НЕПОЗНАТ НОМЕР на екрана. Грабнах го и натиснах зеленото копче.

— Какво? — викнах с разтреперан глас. Нищо. Отново само мълчание.

— Какво искаш от мен, мамка ти? — креснах. — Какво? Нямаш ли какво да кажеш?

Цели девет месеца звъниш и пишеш съобщения. Би трябвало да имаш да ми казваш цял куп неща.

Последва нова напрегната пауза, а после се чу глас.

— Не мога да повярвам, че вдигна.

Мили боже, женски глас. Всичките обаждания и всички имейли бяха от момиче. Момиче.

И аз не знам какво очаквах, но със сигурност не и това. Успях да изломотя една-единствена дума.

— Защо?

— Защо ли? — Момичето се изсмя сухо. — Нямаш представа с кого говориш, нали? Не си прочела нито един от имейлите, дето ти изпратих, нали? Нито един?

Нима имаше наглостта да ми държи сметка?

— Надникнах в един-два и реших да не се самоизмъчвам.

— Пиша ти от юни месец. В началото просто опитвах да се свържа с теб. В първите няколко имейла няма нищо нередно. Ако ги беше прочела, щеше да видиш. Но пък защо да ти вярвам, че не си ги чела, след като на всички е ясно, че не държиш особено на истината.

Отпуснах се на канапето и се смръщих неразбиращо.

— Кой се обажда?

— Господи, не мога да повярвам. Моли Симънс.

Опулих се.

— Моли?

— Като че ли се сещаш коя съм. Значи, все пак си ги чела.

— Не, не съм, братовчед ми ми разказа за теб. — Скочих отново на крака и тръгнах из стаята. — Не съм ти чела мейлите. Не лъжа.

— Е, май ще ти е за първи път — отвърна момичето и чух някъде да се затръшва врата.

Не знаех какво да кажа. Изумена бях, напълно потресена.

— Не знам… Господи, толкова съжалявам за…

— Не смей да се извиняваш — прекъсна ме тя с остър като бръснач тон. — Извиненията ти не означават нищо.

Устата ми висна, после бавно поклатих глава, което беше напълно излишно, понеже не можеше да ме види.

— Ти си истинска лъжкиня и пълна кучка. Заради теб…

— Хей! Чакай малко! От къде на къде ще ме наричаш кучка? Не може да не осъзнаваш колко е откачено това… пръстите ми стиснаха телефона. — Всяко едно от гадните ти съобщения е напълно откачено. Изобщо не разбирам защо го правиш.

— Защо ли? — гласът й изби на фалцет. — Ти сериозно ли ме питаш?

— Да!

Моли рязко си пое въздух.

— Я ми кажи нещо. Коя е истината? Онова, което си казала на полицаите, или онова, което Блейн разказа на всички?

Задавих се.

— Кое е вярно, Ейвъри? Ако е било вярно, тогава защо си оттеглила обвиненията, като си знаела на какво е способен? Не може да не си съзнавала, че нещо му има, че ще го направи отново.

Раменете ми виснаха и едва успях да прошепна.

— Не разбираш.

— О, напротив, напълно разбирам. И в единия, и в другия случай си излъгала. — Дишането й се накъса. — А знаеш ли защо исках да се свържа с теб? Защото исках да поговоря с някого, който е преживял същото, което и аз, и си помислих, че… Гласът й пресекна. — Всъщност няма значение какво съм си помислила и защо го направих. Така или иначе не си си направила труда да прочетеш дори и един от имейлите. Ето защо най-малкото, което можеш да сториш, е да ми кажеш истината.

Затворих очи и притиснах чело в шепа. Още не бях дошла на себе си след случилото се с Кам и това вече ми идваше в повече. Получила бях купища имейли от непознати адреси. При повечето вместо тема пишеше само името ми или името на Блейн. И така и не ги бях отворила, защото не исках допълнителни главоболия, но и през ум не ми беше минало, че може да е тя.

Но дори да се бях сетила, дали щях да реагирам другояче? Щях ли да прочета посланията й, да се свържа с нея? Ако оставим настрана правните последствия от споразумението за конфиденциалност, щях ли да осъществя контакт?

Нямаше да съм искрена, ако кажех, че щях да го направя.

— Там ли си? — обади се Моли.

— Да — прокашлях се и вдигнах глава. Възелът в гърдите ми съвсем леко се отпусна. — Казах истината.

— Значи, наистина се е случило? — Гласът й като че ли прозвуча съвсем близо до слушалката. — И въпреки това си оттеглила обвиненията?

Тялото ми се изопна като корда.

— Да, но ти…

— Защо? — Звучеше съвсем изтерзана. — Как си могла? Как си могла да мълчиш толкова време?

— Аз.

— Ти си страхливка. Вкопчила си се в собственото си мълчание, защото си страхливка! Все още си същото уплашено четиринайсетгодишно момиче, което се преструва, че е забравило! — изкрещя тя и тъпанчетата ми изпукаха. — А аз съм в същото положение, защото си скрила истината. Можеш да се самозалъгваш колкото си искаш, но истината е такава. И двете го знаем.

И ми затвори телефона.

Не можех да помръдна, можех само да се взирам с празен поглед в екрана. Гневът продължаваше да клокочи в мен, но някои от думите й все пак успяха да проникнат през алената пелена, която ме обгръщаше, и уви, като че ли звучаха смислено.

Все още си същото уплашено, четиринайсетгодишно момиче, което се преструва, че е забравило!

Права беше.

О, господи, беше напълно права. През всички тези години не бях продумала нищичко. Страхувах се да кажа на някого, даже и на Кам. И именно затова си беше тръгнал, защото и той беше прав. Не се бях отърсила от миналото, а бъдеще не би могло да има, докато не го направех. А аз през цялото време се преструвах — преструвах се, че всичко ми е наред, че съм напълно щастлива, че съм се спасила.

Нищо подобно. В продължение на толкова много години бях просто жертва.

Моли не знаеше цялата история. Вероятно нищо нямаше да се промени дори и да знаеше, но между това да оцелееш и да се съхраниш имаше огромна разлика. А аз просто оцелявах, ден за ден, и чаках онзи заветен миг, в който случилото се с Блейн някак щеше да престане да трови всичко хубаво в живота ми.

Отпуснах глава в шепи и очите ми отново се наляха със сълзи.

А можех да постъпя другояче. Вярно, нямаше как да върна времето, но можех да реагирам по друг начин, особено сега, когато бях толкова далече от онези, които спъваха всичките ми опити да забравя. Но ако трябваше да съм честна, не беше само това. Не ставаше дума само за Блейн. Виновни бяха родителите ми, виновна бях и аз самата.

Единственият начин действително да мога да гледам напред бе да застана очи в очи с миналото, да сторя онова, за което и без друго ме бяха наказали.

И не миналото се изправяше между нас. А настоящето.

Кам бе напълно прав.

Внезапно скочих на крака. Хукнах навън още преди напълно да осъзная какво правя. И едва когато спрях пред вратата му, сърцето ми заседна в гърлото.

Вероятно вече беше твърде късно да спася връзката ни, но ако му кажех — ако му обяснях, все щеше да е нещо. При всички случаи му дължах това.

Дължах го на себе си.

Почуках и след няколко секунди чух стъпки. Вратата се отвори. Видях как Кам присвива очи и отваря уста и ми стана ясно, че ще ме помоли да си вървя.

— Може ли да поговорим? — гласът ми пресекна. — Моля те, Кам, няма да ти отнема много време. Просто…

Очите му се отвориха, после пак се притвориха.

— Добре ли си, Ейвъри?

— Да. Не. Не знам. — Прииска ми се да се врътна и да си се прибера в апартамента, но този път нямаше да си позволя да избягам. Стига толкова. — Трябва да говоря с теб.

Той вдиша дълбоко и ми направи път да мина.

— Оли го няма.

Успокоена, че не затръшна вратата в лицето ми, го последвах в хола. Той взе дистанционното, спря звука на телевизора и приседна на канапето.

— Нещо не е наред ли? — тонът му загатваше, че не очаква да отговоря искрено, и това дълбоко ме жегна.

Жегна ме именно защото досега не му бях дала основания да очаква откровеност.

Приседнах на ръба на креслото, без да знам откъде да започна.

— Нищо — само това успях да кажа. — Нищо не е наред.

Той се премести по-напред и завъртя шапката си с козирката назад — очарователен навик, който показваше, че ме слуша.

— Какво има, Ейвъри?

— Не бях честна с теб и съжалявам — долната ми устна затрепери и ми стана ясно, че само след секунди ще се срина напълно. — Ужасно съжалявам и вероятно нямаш време да…

— Естествено, че имам време да те изслушам, Ейвъри — той отвърна на погледа ми. — Ако искаш да говорим, съм насреща. Тук съм. И те слушам.

Втренчена в очите му, усетих как се надига старият инстинкт. Бягай! Не си го причинявай! Но Кам не откъсваше поглед от мен и нещо все пак се пропука. Не беше лесно, но думите все пак потекоха. Нямаше да избягам.

Обзе ме неочаквано спокойствие и бавно подхванах.

— Когато бях на четиринайсет, отидох на един купон по случай Вси Светии — чух собствения си глас, сякаш бях в някакъв тунел. — С приятелки. Издокарали се бяхме в костюми, а там имаше едно момче. Всъщност купонът беше у тях и… той беше с три години по-голям от мен, приятел на братовчед ми.

Поех си глътка въздух и сведох поглед към ръцете си.

— Харесвано момче. Мен също ме харесваха в училище. — Изсмях се със сух, безрадостен смях. — Тази подробност може би ти се струва излишна, но не е така. Никога не ми бе хрумвало, че някой като него би могъл да направи… да се държи като него. Което може би беше глупаво от моя страна, фатална грешка или нещо такова. Нямам представа. — Тръснах глава и вдигнах очи. — Както и да е, говорех си с него и пиех, но не бях пияна. Кълна ти се, че не бях пияна.

— Вярвам ти, Ейвъри — той затвори очи за миг и сключи пръсти под брадичката си. — И какво стана?

— Флиртувахме, беше забавно. Не влагах кой знае какво. Беше добро момче, привлекателно. В един момент ме дръпна в скута си и някой ни снима. Просто се забавлявахме… — Отново се изсмях остро. — И когато стана и ме дръпна в една от празните стаи на приземния етаж, ни най-малко не се притесних. Седнахме на канапето и известно време си говорихме. А после ме прегърна… — Несъзнателно заразтривах длани с надеждата някак да разплета възлите, които се усукваха в стомаха ми. — В началото нямах нищо против, но после започна да прави неща, които не ми харесваха. Казах му да престане, но той само се изсмя. Разплаках се и се опитах да се измъкна, но той беше по-силен, а и след като ме притисна по очи, вече не можех да направя нищо друго, освен да му повтарям да спре.

Кам седеше като вкаменен. Знаех, че диша, само защото виждах ритмичното потрепване на онова мускулче в челюстта му.

— А той спря ли?

— Не — отвърнах тихо. — Не спря, колкото и да се съпротивлявах.

Кам рязко изправи рамене. Като че ли понечи да стане, но се отказа.

— И те изнасили?

Затворих очи и кимнах. Споменът бе толкова реален, че буквално усещах ръцете на Блейн.

— Девствена съм… накарах се да отворя очи. — Там така и не ме докосна. Изнасили ме… иначе.

Кам се втренчи в мен и съвсем ясно видях как осмисля чутото. Как очите му пламват, осъзнавайки какво му казвам. Ръцете му се свиха в юмруци. Мускулчето в челюстта му затрепка още по-яростно.

— Мръсно копеле! — просъска с изопнати устни. — Била си на четиринайсет и е направил нещо такова?!

— Да. — Възлите в корема ми се стегнаха до краен предел. Мина още една секунда и Кам зарови ръце в косата си.

— По дяволите, Ейвъри. Подозирах нещо такова. Мислех, че е възможно да ти се е случило подобно нещо…

Увих ръце около талията си.

— Така ли? Той кимна.

— Усещах го. На моменти се държеше странно, твърде неспокойна, но се надявах да не е толкова страшно. А когато ми каза, че си девствена, реших, че това е причината.

Съвсем разбираемо бе да го предположи.

— Ейвъри, толкова съжалявам. Ужасно е, че си преживяла такова нещо, особено на тази възраст… — Стисна челюст и пак ми се стори, че ще скочи на крака, но той отново се сдържа. — Кажи ми, че това долно копеле гние в затвора.

— Вече да — втренчих се в телевизора, който предаваше нещо без звук. — Дълга история.

— Заникъде не бързам. — Когато не отговорих, той продължи с пресекващ глас: — И друго ли има, Ейвъри? Моля те, говори, защото съм напът да хвана първия самолет за Тексас и да пречукам този мръсник.

Залюлях се назад и притеглих колене към гърдите си. Беше ми безкрайно трудно, но като знаех колко много му дължа, поех си отново въздух и се заставих да продължа.

— Когато приключи, като че ли изобщо не съзнаваше, че е направил нещо нередно. Заряза ме на канапето. В един момент все пак събрах сили да се изправя. Знаех, че трябва да кажа на някого, че трябва да отида до болницата. Толкова ме… — Стиснах очи и цялата се разтреперих. Минутите, след като Блейн излезе от стаята, бяха точно толкова ужасни, колкото и самото нападение. — Не можах да открия нито една от приятелките си, но си намерих чантата, излязох от къщата и тръгнах пеша към болницата, но в един момент се сетих, че телефонът е в мен, така че се обадих на 911.

Повече не можех да стоя на едно място, затова пуснах крака на пода и се изправих.

— Закараха ме в болницата и ме прегледаха. Дойде и полицията и им разказах какво се бе случило, което бе самата истина.

— Разбира се, че е било истина — повтори Кам, без да откъсва очи от мен.

— Когато полицаите потеглиха от болницата, купонът вече бил приключил, но заварили Блейн у дома. Арестували го и го прибрали. Прибрах се вкъщи и цели два дни не стъпих в училище, но междувременно всички бяха научили защо са го арестували. — Спрях пред телевизора. — И тогава дойдоха родителите му.

— Какво искаш да кажеш? Отново тръгнах из стаята.

— Родителите му и моите бяха, всъщност все още са… приятелчета от кънтри клуба. И се интересуват единствено от репутацията си. Майка ми и баща ми разполагат с купища пари, с много повече, отколкото могат да изхарчат, но… — Чувствах езика си странно удебелен, зрението ми започна да се замъглява. — Онези предложили на нашите сделка. Да оттегля обвиненията си и да си мълча за случилото се, а те да ни платят невъобразима сума пари.

Ноздрите му се разшириха от ярост.

— И родителите ти са им казали да го духат, нали?

Разсмях се, но звукът отекна като вопъл.

— Показали на нашите онази снимка на двама ни с Блейн на купона и им казали, че ако я представят в съда, никой нямало да повярва на момичето с „разголения костюм, което седяло в скута му“. А нашите никак не искаха да стане скандал. Предпочитаха всичко да се размине, затова се съгласиха.

— Мили боже! — прошепна Кам дрезгаво.

— Всичко се случи ужасно бързо. Не можех да повярвам какво ме карат да направя. Изобщо не го бяха обсъдили с мен, но силно се бяха… разтревожили какво ще кажат хората, ако се разчуе за… снимката, а и фактът, че все пак бях пила. Ужасно бях уплашена и объркана и дори не бях сигурна, че ми вярват. — Отметнах нервно коса, понеже идваше моментът да призная най-ужасното. — Така че подписах документите.

Кам мълчеше.

— Съгласих се да приема парите, половината от които отидоха в моята сметка, така че, като стана на осемнайсет, да мога да ги ползвам, и се съгласих да оттегля обвиненията и повече да не коментирам случая. — Отпуснах безсилно ръце. — Това ме прави ужасен човек, нали?

— Какво? — Веждите му се стрелнаха изумено. — Съвсем не си ужасен човек, Ейвъри. За бога, била си само на четиринайсет и вашите е трябвало да кажат на онези да се разкарат. Ако някой има вина, освен онова долно копеле, естествено, то това са родителите ти. Напълно си невинна.

Кимнах бавно и приседнах обратно на креслото.

— Само след няколко дни всички в училище се обърнаха срещу мен. Оказа се, че в споразумението няма клауза, която да изисква и Блейн да си държи устата затворена. Разказа на всички, че съм излъгала. Че съм направила всичко по собствено желание, а после съм го обвинила. И всички му повярваха. Защо да не повярват? Нали знаеха, че съм оттеглила обвиненията. А аз не можех да обясня. Настана истински… ад. Изгубих всичките си приятели.

Кам разтърка брадичка.

— По тази причина ли спря да танцуваш?

— Да — прошепнах. — Не издържах на това как всички ме гледат и шепнат кой какво е чул, или пък как открито обсъждат случилото се в лицето ми. Тогава направих и това… — Вдигнах лявата си ръка. — Майка ми побесня.

Той се втренчи в мен така, сякаш не разбираше какво казвам.

— Побесняла е, защото… — не довърши и поклати глава. — Нищо чудно, че не искаш да се прибираш у дома.

— Затова избрах този университет. Достатъчно е далече, за да се измъкна от всичко. Мислех, че точно от това имам нужда — да се отдалеча максимално.

— А онова съобщение? Пратил ти го е някой, който знае за случилото се?

Кимнах отново.

— Който е казал, че не можеш да избягаш от миналото си, е бил много мъдър човек.

Мускулчето в челюстта му отново заподскача.

— Какво още се е случило, Ейвъри? Каза, че този Блейн — той изсъска името — е в затвора. Но тогава кой ти праща съобщенията?

Приведох се и притиснах чело в разтворените си длани. Косата ми падна напред, скривайки лицето ми.

— От август насам непрекъснато получавам съобщения. Мислех, че ги праща някой от онези задници, и не им обръщах внимание. Братовчед ми и той се опитваше да се свърже с мен, но и него игнорирах, защото… ами по очевидни причини. Но накрая все пак говорих с него през зимната ваканция, онази вечер, преди да дойда в апартамента ти.

— Вечерта на турнира?

— Да. Искал е да се свърже с мен, за да ми съобщи, че са арестували Блейн, понеже в началото на лятото направил същото на друго момиче. Дори ми се извини, което ме зарадва, но… Нямах представа, че именно това момиче се е опитвало да се свърже с мен през цялото време.

Вдишах дълбоко и му разказах за разговора с Моли. Когато приключих, Кам поклати глава.

— Случилото се с нея е отвратително и се радвам, че онова копеле най-после ще иде в затвора. Всъщност най-добре да го кастрират. Но ти нямаш вина за Моли, скъпа. Не си го накарала да го направи.

— Но фактът, че не казах на никого, му е дал възможност да нападне отново.

— Не! — Кам най-после се изправи с пламнали очи. — Не си внушавай такива неща. Няма как да знаеш какво е щяло да се случи, ако не си била оттеглила обвиненията. Била си само на четиринайсет, Ейвъри. И си направила най-доброто, на което си била способна в тази ситуация. Оцеляла си.

При тези думи вдигнах глава.

— Но само толкова, разбираш ли? Оцелявам по малко, вместо да живея. Виж как съсипах връзката ни. Аз съм виновна! За пореден път те отблъснах.

Изражението му омекна.

— Но ето че все пак ми каза.

— Позволих на случилото се преди пет години да продължава да ме контролира! Онзи път, когато почти стигнахме до секс, не се страхувах от теб, нито от болката. Изобщо не ставаше дума за това. Страхувах се, че веднъж започнем ли, споменът за Блейн ще провали цялото преживяване или че аз самата ще го проваля. Пълна страхливка съм… или по-скоро бях. — Изправих се и скръстих ръце. — Но вече е късно, нали? Трябваше да ти кажа преди месеци, за да знаеш в какво се забъркваш, и искрено съжалявам, че не го сторих.

— Ейвъри…

Гърлото ми запари и очите ми се наляха със сълзи.

— Безкрайно съжалявам, Кам. Знам, че вече не мога да променя нищичко, но исках да те уверя, че не си направил нищо лошо. Беше съвършен, наистина съвършен с мен — и те обичам. — Гласът ми отново пресекна. — И съм наясно, че вече не можеш да ме възприемаш по същия начин. И те разбирам.

Ръцете му се отпуснаха безпомощно. Изглеждаше напълно сащисан.

— Ейвъри — прошепна отново и внезапно се озова пред мен, обгърна лицето ми с шепи. — Какво каза?

— Че вече не можеш да ме възприемеш по същия начин.

— Не, преди това. Подсмръкнах.

— Че те обичам.

— Обичаш ме? — Очите му се взряха настойчиво в моите.

— Да, но…

— Спри — той поклати глава. — Наистина ли смяташ, че те възприемам по-различно? Нали ти казах, че винаги съм подозирал, че се е случило нещо такова…

— Но си се надявал да не е това! — опитах се да се измъкна, но той ме хвана за раменете, не ме пускаше да избягам. — Преди ме гледаше с надежда, а вече няма такава.

— Наистина ли така мислиш? Затова ли толкова време не искаше да ми кажеш?

— Всички започват да ме възприемат различно, щом разберат.

— Но аз не съм всички, Ейвъри! Не и спрямо теб, не и с теб. — Погледите ни се срещнаха. — Не вярваш ли, че продължавам да се надявам? Да се надявам, че в крайна сметка ще го преодолееш? Че след още пет години тези спомени няма да продължават да те преследват?

Не знаех какво да отвърна. Сърцето ми запрепуска бясно, когато Кам хвана ръцете ми и ги сложи върху гърдите си, точно над сърцето.

— Продължавам да се надявам — промълви, без да откъсва очи от лицето ми. — Надявам се, защото те обичам, защото съм влюбен в теб, Ейвъри. Вероятно от доста отдавна.

— Бил си влюбен в мен?

Той долепи чело до моето и гърдите му се надигнаха рязко под дланите ми. — Обичам те.

Сърцето ми спря.

— Обичаш ме?

— Да, миличка.

В тези простички думи се криеше огромна сила, но още по-голяма бе мощта на истината. Нещо рязко се разпука и разтвори в мен, сякаш основите на някаква огромна, плътна стена най-после поддадоха. Заля ме ураган от емоции, емоции, които търсеха начин да се излеят. Не можех да ги спра. Дори не се опитах.

Сълзите потекоха по лицето ми с такава скорост, че не виждах образа на Кам.

От гърлото му се надигна някакъв неразбираем звук и той ме притегли към гърдите си, обгърна ме плътно с ръце. Притисна ме и зашепна утешителни, безсмислени думи в ухото ми. В един момент ме вдигна на ръце и ме отнесе в стаята. Сложи ме на леглото и легна до мен, привлече ме плътно към себе си. Веднъж потекли, сълзите май нямаха намерение да спират. Тресях се от огромни, страховити хлипания, като онези, които ти пречат и да говориш, и да дишаш. Но имаше и нещо живително в тези сълзи, сякаш всяка една показваше, че най-после си прощавам.

Плаках за Моли и за трагедията й. За Кам и за всичко, на което го бях подложила. И защото в крайна сметка продължаваше да ме обича. И най-вече плачех за онова, което бях изгубила, но и за другото, което знаех, че ще мога да си възвърна.