Джей Лин
Ще те чакам (3)

Трета глава

Трите часа по социология във вторник вечерта не се оказаха чак толкова ужасни, колкото очаквах, но когато най-после приключихме, бях умряла от глад. Преди да потегля обратно към апартамента си, спрях пред „Шийтц“ — нещо средно между бакалия и бензиностанция, каквито нямахме в Тексас, — и си взех една от техните готови салати^[1], богата на пържено пиле и млечен сос.

Ммм. Много здравословно.

Паркингът бе пълен с коли, някои дори бяха паркирани в близката ливада, граничеща със западната част на университетското градче. По-рано, когато тръгвах за вечерните часове, не беше толкова пълно, ето защо се почудих какво ли ставаше. Успях да си намеря местенце чак до централното шосе. Тъкмо изгасих двигателя, и телефонът ми иззвъня така, че чак се разтресе в стойката за чаши, където го бях пъхнала.

Съобщение от Джейкъб. Разменили си бяхме телефонните номера по-рано, понеже се оказа, че живее в едно от общежитията.

Изкуството е супер тъпо, гласеше съобщението.

Разсмях се и му върнах кратко съобщение, за да го уведомя за домашното — трябваше да определим коя картина към коя епоха принадлежи. Слава богу, че съществуваше Гугъл, защото май само така щях да се справя.

Хванах раницата и кутийката със салатата и се измъкнах от колата. Въздухът лепнеше, така че отметнах косата си от тила. Май трябваше да я вържа на опашка. И все пак наоколо се долавяше ароматът на есента — нямах търпение за по-хладно време. Може би дори за сняг през зимата. Поех през ярко осветения паркинг към централната сграда с апартаменти. Моят бе на последния етаж — петия. Сградата май приютяваше доста студенти, повечето от които още не бяха пристигнали, но още щом стъпих на тротоара, си обясних присъствието на толкова много автомобили.

Отнякъде ехтеше силна музика. Навсякъде светеше, чуваха се откъслечни разговори. Виновникът се оказа именно на петия етаж. В апартамента на отсрещната страна на коридора, две врати по-надолу от моята, се вихреше купон. Вратата бе открехната и в коридора щедро се изливаше светлина и музика.

Жегната от известна завист, отключих вратата на апартамента си. Смях, шумотевица, музика — хората очевидно се забавляваха. Всичко изглеждаше толкова нормално, нещо, в което и аз би трябвало да участвам, но купоните…

Купоните не приключваха добре за мен.

Затворих вратата зад гърба си, изритах обувките от краката си и тупнах раницата на канапето. Обзавеждането на апартамента бе глътнало сериозна част от спестяванията ми, но така и така щях да живея тук четири години, пък и реших, че можех да разпродам всичко, когато си тръгна, или пък да взема нещата със себе си.

А и така всичко си беше мое. Което бе особено важно.

Купонът отсреща продължаваше да бушува с пълна сила дълго след като приключих с не особено здравословната салата, преоблякох се с пижама, състояща се от къси панталонки и тениска, и си довърших домашното за часа по изкуство. Малко след полунощ ми писна да чета материала по английски и тръгнах към спалнята.

Но в коридора се спрях като закована, а босите ми пръсти неволно се свиха в килима.

Отвън отекна сподавен смях — вратата отсреща явно бе отворена, понеже звуците се чуваха по-ясно отпреди. Застинала, захапах долната си устна. Дали, ако отворех вратата, нямаше да разпозная някого от лекциите? Така де, очевидно бе, че купонът е организиран от студент. Значи, не бе изключено да го познавам, нали така? Но пък какво толкова? Едва ли щях да се присъединя към веселбата, както бях без сутиен, по пижама и с рошава опашка.

Така че се врътнах, щракнах лампата на банята и се вторачих в отражението си. Без грим, луничките на носа ми се виждаха отчетливо и лицето ми изглеждаше някак по-зачервено от обикновено. Облегнах се на мивката, която със сигурност би провокирала смеха на майка ми, и приближих лице към огледалото.

С изключение на червеникавокестенявата коса, която съм наследила от татко, в общи линии съм копие на мама. С правия си нос, кръгла брадичка и високи скули, в комбинация с всичките козметични процедури, които си бе правила през годините, за да запази свежестта си, майка ми приличаше по-скоро на моя сестра.

Откъм коридора се чуха стъпки. И пак смях.

Направих гримаса на отражението си и обърнах гръб на огледалото. Пред вратата на банята си наредих да си легна, но неусетно тръгнах към входната врата. Нямах никаква представа какво възнамерявах да сторя, нито пък защо любопитствах толкова, но звуците отвън ми се струваха така… приветливи и жизнерадостни, а около мен всичко бе студено и скучно.

Приветливо и жизнерадостно, а?

Завъртях очи, възмутена от себе си. Господи, вижте ме само. Та в апартамента ми бе студено само защото бях пуснала климатика на шест.

Но вече бях на прага и нищо не можеше да ме спре. Отворих рязко вратата, надникнах към стълбите и видях две глави да изчезват надолу. Вратата отсреща продължаваше да стои открехната и аз се спрях нерешително. Вече не бях в Тексас. Никой нямаше да ме посрещне със смразяващ поглед или да ме засипе с хули. В най-лошия случай щяха да решат, че съм някоя откачалка, застинала на прага с ококорени очи, докато охладеният въздух безнаказано напуска апартамента й.

— Веднага върни Рафаел! — чух познат глас и дълбок смях и стомахът ми се сви невярващо. — Ама че си тъпанар!

Та аз познавах този глас! Мили боже…

Не беше възможно. Не бях забелязала грамадния му сребрист пикап отвън, но пък едва ли щеше да ми се набие на очи сред толкова много коли, пък и изобщо не се бях оглеждала.

Вратата се отвори широко и аз замръзнах, когато някакво момче залитна навън и внимателно остави една костенурка — какво, по дяволите, ставаше тук? — на пода. Костенурката показа глава от черупката и бавно се огледа. Само след секунда някой дръпна момчето обратно в апартамента и на прага се появи Кам в цялото си полуголо великолепие. Наведе се и вдигна малкия си зелен приятел.

— Съжалявам, Рафаел. Приятелите ми са пълни, шибани… — в този момент вдигна глава.

Опитах се да се дръпна назад, но беше късно. Видя ме.

— Задници… — видимо бе смаян. — Какво, по…?

Дали щеше да му се стори странно, ако се гмурнех обратно в апартамента си с главата напред? Да, категорично. Така че предпочетох другия… крайно тъп вариант.

— Здрасти…

Кам примигна няколко пъти, сякаш не виждаше добре.

— Ейвъри Морганстен? Това се превръща в навик.

— Аха — преглътнах с мъка. — Май така се оказва.

— Тук ли живееш, или си на гости?

Прокашлях се леко, вторачена в краката на костенурката, които мърдаха усилено, сякаш се опитваше да се измъкне.

— Мм… тук живея.

— Стига бе! — Сините му очи се разшириха и той наперено заобиколи парапета.

Не можех да не забележа колко ниско на тесния му ханш са се смъкнали късите му панталони. Или пък корема му. Изключително релефен, плочките му бяха по-скоро осем, отколкото шест.

— Сериозно ли живееш тук?

С мъка вдигнах очи нагоре, като не пропуснах да отбележа татуировката.

— Аха. Най-сериозно.

— Та това… дори не знам какво да кажа… — той се изсмя отново и най-после срещнах погледа му. — То е суперстранно.

— Защо? — По-странно от факта, че стоеше в коридора пред апартамента ми, гол до кръста, бос и с костенурка на име Рафаел в ръцете?

— Защото и аз живея тук.

Зяпнах. Цялата тая история с липсата на тениската, а може би дори и с костенурката започна да придобива известен смисъл, но пак беше невъзможно. Съвпаденията бяха твърде много.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Живея тук от близо две години със съквартиранта ми. Същият този дръвник, който изкара бедничкия Рафаел в коридора.

— Хей! — провикна се възмутено онзи от апартамента. — Имам си име. Сеньор Дръвник.

Кам прихна да се смее.

— Както и да е. През уикенда ли се нанесе? Усетих, че кимам в отговор.

— Значи, ясно. Мен ме нямаше, ходих си у дома на гости на нашите — той прехвърли Рафаел в другата си ръка и притисна гърчещото се животинче към гърдите си. — Е, дявол…

Така се бях вкопчила в рамката на вратата, че кокалчетата започваха да ме болят.

— Това… мм, твоята костенурка ли е?

— Аха — на лицето му се изписа лека усмивка и той повдигна зверчето към мен. — Рафаел, запознай се с Ейвъри.

Помахах с ръка на костенурката и моментално се почувствах ужасно тъпо. Животинката прибра глава обратно в зеленикавокафявата си черупка.

— Много интересен избор на домашен любимец.

— А ти си с много интересни шортички — погледът му се плъзна надолу. — Какво точно е нарисувано? — Кам се приведе напред, присвил очи, и аз цялата замръзнах. — Парчета пица?

Бузите ми пламнаха.

— Фунийки сладолед.

— Гледай ти! Харесват ми. — Той се изправи и очите му бавно се вдигнаха към моите, оставяйки особено усещане за топлина по тялото ми. — Доста.

Мигом пуснах рамката на вратата и скръстих ръце на гърдите си. Ъгълчетата на устните му трепнаха. Присвих очи.

— Благодаря. Мнението ти означава много за мен.

— Така и трябва. Официално ги одобрявам. — Кам прехапа долната си устна и миглите му се вдигнаха. Очите му пронизаха моите. — Трябва да прибера Рафаел в къщичката му, преди да ми се изпикае в ръката, което със сигурност ще направи всеки момент, а никак не е приятно.

Устните ми неволно се извиха в сдържана усмивка.

— Представям си.

— Така че най-добре ти ела. Момчетата уж се канят да си ходят, но съм сигурен, че ще се задържат още малко. Тъкмо ще можеш да се запознаеш. — Той пристъпи крачка напред и сниши глас. — Далеч не са толкова интригуващи, колкото мен, но не са лоши.

Хвърлих поглед през рамото му нерешително, защото част от мен май действително искаше да отиде, а другата не желаеше да има нищо общо с тая история. Уви, именно втората част взе надмощие.

— Благодаря, но се канех да си лягам.

— Толкова рано?

— Минава полунощ.

Усмивката му се разтегна.

— Което си е рано.

— За теб — може би.

— Сигурна ли си? — настоя той. — Имам курабии.

— Курабии ли? — вдигнах озадачено вежди.

— Аха, сам ги направих. Страшно ме бива.

По някаква причина въобще не можех да си го представя да пече курабии.

— Пекъл си курабии?

— Пека най-различни неща и съм сигурен, че умираш да разбереш какви. Но точно тази вечер разполагам с курабии с шоколад и орехи. И са върхът, нищо че сам си го казвам.

— Колкото и съблазнително да звучи, ще пасувам.

— Може би по-късно?

— Може би. — Макар да бе малко вероятно. Направих крачка назад и посегнах към дръжката на вратата. — Е, драго ми беше, че пак се видяхме, Камерън.

— Кам — поправи ме той. — И, хей, този път нито сме се сблъсквали, нито сме се прегазвали. Гледай ти, на път сме да сменим модела.

— Няма да е зле — вече бях прекрачила прага, а той продължаваше да стърчи отпред. — Прибирай Рафаел, преди да ти се изпишка в шепата.

— Ще си струва.

Веждите ми се свиха неразбиращо.

— Защо?

Кам не отговори, но най-после отстъпи назад.

— Ако все пак размислиш, нямам намерение да си лягам скоро.

— Едва ли ще размисля. Лека нощ, Кам.

Очите му се разшириха още малко, но пък усмивката му се разтегна докрай и стомахът ми се сгърчи, понеже си я биваше тази усмивка.

— Значи, ще се видим утре?

— Утре ли?

— В часа по астрономия. Или пак смяташ да се скатаеш?

Лицето ми отново пламна. Господи, почти бях забравила как хукнах като пълна идиотка.

— Не — въздъхнах. — Ще дойда.

— Супер — той направи още няколко крачки назад. — Лека нощ, Ейвъри.

Побързах да се шмугна зад вратата, затворих и заключих. Можех да се закълна, че го чух да се подсмихва, но вероятно си въобразявах.

В продължение на няколко секунди останах като вкаменена, после рязко се обърнах и изприпках в спалнята. Хвърлих се под завивките, претърколих се по корем и зарових лице във възглавницата.

Заспивай. Хайде, заспивай.

Кам живее отсреща?

Утре ще ставаш рано. Заспивай.

Как, за бога, бе възможно? Та той изникваше, където и да отидех. Заспивай.

Защо ли бе решил да гледа костенурка и действително ли я беше кръстил на една от „Костенурките Нинджа“? Много забавно.

След малко ще съмне.

Дали си слагаше тениска само за училище? Мили боже, ама той наистина живееше отсреща. Джейкъб щеше да полудее… и най-вероятно да се пренесе у нас. Би било забавно. Джейкъб ми харесваше, но имах усещането, че ще започне да ми носи дрехите.

Я заспивай най-после.

Не можех да повярвам, че готиният тип, в когото се блъснах и от когото после побягнах, живее отсреща. И не знаех защо се впрягах чак толкова. Нямаше значение. Не се интересувах от момчета, нито от момичета, но този беше извънредно секси… и донякъде забавен… и донякъде чаровен.

Не. Не. Не. Престани да мислиш за него, безсмислено е и абсурдно, така че — заспивай.

Ама аз наистина ли изядох цялата салата? Понеже в момента онези курабии ми се струваха ужасно апетитни.

— Уф! — простенах във възглавницата.

Тази история продължи около час, докато накрая не се предадох и не се надигнах от леглото. Когато отидох в хола, откъм апартамента на Кам не се чуваше нито музика, нито звук. Вероятно спеше дълбоко, докато аз се терзаех от натрапчиви мисли за курабии и пилешко филе и стегнати кореми.

Влязох със сърдита крачка във втората спалня, която се бе превърнала в нещо като библиотека или кабинет, включих си лаптопа и си влязох в пощата. В папката за входящи съобщения имаше един непрочетен имейл от братовчед ми. Реших да го изтрия, без да го отварям. Вляво видях, че имам няколко непрочетени мейла в спама. Отегчена до смърт, кликнах на линка и разгледах предложенията за лекарства, изписвани по лекарско предписание, имейлите от типа на „Разполагам със средства в чуждестранна сметка“, както и уведомлението, че „Бат и Бодиуъркс“^[2] правят разпродажба. А после присвих очи срещу темата на имейла, пристигнал около единайсет часа снощи.

Темата гласеше единствено ЕЙВЪРИ МОРГАНСТЕН, а имейлът бе изпратен от непознат адрес.

А това бе странно, тъй като адресът ми не съдържаше истинското ми име, така че бе малко вероятно да става дума за фишинг измама. Само родителите ми и братовчед ми го имаха, понеже предпочитах да контактуваме по този начин, а не по телефона, но не го бях давала на никой друг.

Пръстът ми се спря нерешително над мишката. Някакво тревожно чувство се надигна в корема ми. Свих крака към гърдите и си наредих да не го отварям. Да го изтрия. Въпреки това кликнах отгоре просто защото не можех да не го сторя. Нещо като да зяпаш катастрофа на магистралата. Знаеш, че не бива, и все пак не можеш да откъснеш очи.

Моментално съжалих. Възлите в стомаха ми се стегнаха още повече и гърлото ми се сви на буца. Отвратена до дъно, се отместих от бюрото и гневно затворих лаптопа. Спрях насред стаята, поех си дълбоко въздух и стиснах юмруци.

Имейлът съдържаше само три реда.

И нищо повече.

Но тези три реда бяха прелетели хиляди километри. Тези три реда съсипаха цялата вечер.

Три реда, които ме бяха намерили в малкия колеж в Западна Вирджиния.

Ти си просто една лъжкиня, Ейвъри Морганстен. И в крайна сметка ще си получиш заслуженото. И няма да е под формата на пари.