Джей Лин
Ще те чакам (29)

Двайсет и девета глава

Слънцето не спря да грее през целия февруари, а после и през март. Прекарах половината пролетна ваканция с Кам и Оли в апартамента, а другата част в къщата на Кам. Дори успяхме да се видим с Брит, докато гостуваше на техните.

За моя изненада, тя като че ли не знаеше за инцидента между Кам и бившето гадже на сестра му, но така и не повдигнах въпроса. Споделеното от Кам бе твърде лично и независимо колко ме глождеше любопитството дали Брит бе наясно, нямах намерение да предам доверието му.

Особено след като пропусках една след друга възможностите да бъда откровена с него. Колкото и пъти да се заричах, че ще го направя, все не успявах да произнеса думите. Самата мисъл да му разкажа ме ужасяваше. Нямаше да е лесно, а и не знаех откъде да започна.

Вместо това полагах огромни усилия да не оставям телефона си без надзор в присъствието на Кам. Продължавах да получавам съобщения и обаждания поне по два пъти седмично, а до имейла изобщо не припарвах. На няколко пъти през последните два месеца за малко да отговоря на съобщение. И веднъж за малко да си вляза в пощата и да напиша отговор на едно от писмата.

Но точно както криех тайната си от Кам, така предпочитах и да се преструвам, че нищо не се случва, вместо да се опитам да разреша нещата. Мразех тази черта от характера си, направо я ненавиждах, защото продължавах да бягам, вместо да се изправя пред проблемите си.

А докато зимата лека-полека разхлабваше ледената си хватка върху нашето ъгълче от щата и земята започваше да се размразява, ние се занимавахме със собствените си грижи. Кам се чудеше дали да се прибере у дома за дългия уикенд в средата на април, или да остане да мързелува в студентското градче, а Джейкъб се опитваше да убеди Брит да го придружи на някакво доброволческо мероприятие за засаждане на градинки — и посвети цял един обяд на тая тема.

Брит завъртя едно пържено картофче в чашката с майонеза. Оли я наблюдаваше съсредоточено, а красивото му лице бе разкривено от нещо средно между страхопочитание и отвращение. Брит като че ли изобщо не забелязваше.

— Отказвам да прекарам последния си дълъг уикенд за семестъра в садене на маргаритки.

— Не става дума за маргаритки — въздъхна обезсърчено Джейкъб. — Става дума за ботаническата градина на чудесата и любовта.

Седнал до мен, Кам зарови глава в рамото ми, за да скрие усмивката си. Аз се задоволих с изпитания метод да сложа ръка на устата си.

— Звучи ми тъпо — Брит пъхна намазаното с майонеза картофче в устата си и Оли простена отвратено. — Предпочитам да вегетирам.

— Значи, си по-склонна да се търкаляш тук като някоя зелка, вместо да осигуриш блаженство на душата си?

Раменете на Кам се разтресоха.

— Май предпочитам да съм стръкче броколи — тросна се Брит.

Отсреща Оли най-после успя да откъсне очи от чинията на Брит и насочи поглед към Джейкъб.

— Ти сериозно ли говориш?

— Да! — Джейкъб удари с ръце по масата. — Защо да не накичим света с прекрасни цветя във всички цветове на дъгата?

Зяпнах го.

— Ти да не си друсан?

Джейкъб ме изгледа възмутено в продължение на около две секунди.

— Малко.

Разсмях се.

— Трябва да му помогнеш да си засади градинката на щастието — подхвърлих на Брит.

Тя изсумтя.

— Ти му помогни.

— О, в никакъв случай — Кам вдигна глава и се намести по-близо до мен, премятайки ръка през коляното ми. — Ейвъри трябва да е на мое разположение през целия уикенд. Никакви градинки на любовта.

— Освен ако не реши да поработи в твоята градинка на любовта, нали? — поинтересува се Джейкъб.

Завъртях очи.

— Много остроумно, няма що.

— На мен ми се чу, че снощи здравата се работи — Оли премести хартиената чашка с майонеза по-далеч от Брит. — Поне ако съдя по звуците, дето се носеха от спалнята.

Ченето ми увисна.

— Я го виж ти!

— Да не си стоял с ухо на вратата? — ръката на Кам запълзя нагоре и внезапно бузите ми запламтяха по съвсем друга причина.

Оли вдигна рамене.

— Че какво друго да правя?

— Извратеняк — отвърна му Кам.

Останалите подхванаха разговор за зеленчуци, в който двамата с Кам не участвахме. Нямах нищо против. Не си падах много по зеленчуците.

— Аз имам друга идея — Кам подпря брадичка на рамото ми и сниши глас. Извърнах лекичко глава към него.

— Олеле…

— Ще ти хареса.

В гърдите ми се надигна някакво топло чувство и ми се прииска да му кажа, че го обичам, но тук, в Бърлогата, докато приятелите ми обсъждаха предимствата и недостатъците на аспержите, май не беше най-подходящият момент да го изтърся. Затова се задоволих да го попитам каква му бе идеята.

— Да зарежеш всичко до края на деня и да го прекараш с мен. Отлична идея.

— Имам лекции.

— Имаш лекция по изкуство. Не се брои.

— Защо пък да не се брои?

Той вдигна глава и долепи устни до ухото ми.

— Каза ми, че в понеделник за малко не си заспала.

— Ама не заспах.

Кам ме целуна отново, но този път под ухото, и аз потреперих.

— Вярвай ми. Това, което имам наум, е далеч по-интересно от лекцията по изкуство.

В главата ми мигом се завъртя една-единствена мисъл. Секс. Истински секс с истинско проникване.

О, господи, не можех да повярвам, че си мисля такива неща. Да не би да съществуваше някаква форма на фалшиво проникване, с която не бях наясно? Всъщност… май имаше. Правили бяхме всичко с изключение на основното. Бяхме се докосвали, опипвали, правил ми беше френска любов, аз на него също. До същината така и не бяхме стигнали, но последния път, този, за който говореше Оли, май бяхме тръгнали именно натам. Или поне ми се стори, че долавях такова намерение.

Но се бях паникьосала и му бях направила френска. Не че Кам се оплакваше, но не можех да продължавам така. Връзката ни трябваше естествено да премине до следващото ниво. Освен това вероятно бях единствената двайсетгодишна девственица в университета, пък и колко време би могъл да чака да се почувствам готова? Заедно бяхме от четири месеца, а при мъжете времето се брои като при кучетата — значи, четири години.

Хем нямах търпение, хем някъде под вълнението се спотайваше и тревога… като ледена буца в гърдите.

Кам ме прегърна през кръста, издърпа ме от стола и ме притегли в скута си. От нашата маса никой не реагира, но хората по съседните маси започваха да ни зяпат.

Кам обаче ни най-малко не се смути от вниманието. Отметна глава назад с широка усмивка.

— Е, какво ще кажеш?

— Вие двамата се толкова отвратителни, че чак сте готини — прекъсна ни Джейкъб. И двамата се обърнахме към него. — Ако не избягаш от лекцията, за да идеш с него, ще ти сритам задника.

— Е, при това положение мога ли да кажа „Не“?

Можех само да се надявам, че когато дойдеше онзи друг момент, щях да съм в състояние да кажа „Да“.

* * *

Кам бе невероятен.

Нямам представа как успяваше постоянно да ме изненадва и въобще как бе възможно да е толкова прекрасен. А също и защо ми беше нужно толкова време да прогледна.

Когато си тръгнахме, ме изчака при колата ми и ме поведе към пикапа.

— Какво ще правим?

— Ще видиш.

Загадъчната му усмивка ме накара да настръхна. Едва когато излязохме на междущатската магистрала и видях табелата, разбрах къде отиваме. Неспособна да стоя на едно място от вълнение, се завъртях към него и едва не се удуших с колана.

Кам прихна да се смее.

— Отиваме във Вашингтон? Нали? — възкликнах и буквално заподскачах на седалката.

Той ме погледна лукаво.

— Може би.

— И в Смитсоновия, нали?

— Не е изключено.

Обърнах се пак напред, сплела пръсти.

— Но защо? — изтърсих. — Така де, знам, че историята не ти е особено интересна, така че защо?

— Защо ли? — Той отново се разсмя и нагласи бейзболната шапка на главата си. — Обещах да те заведа в института, но така и не успях за рождения ден, та си казах — защо не днес?

Действително, защо да не е днес? Ето това бе едно от нещата, които най-много харесвах у него. Способността му да бъде спонтанен, да не губи време в обмисляне или планиране. Буквално живееше в настоящето и нищо не го спираше, дори проблемите, които си бе навлякъл, тъй като бе успял да ги загърби.

Но най-вече защото бе приел случилото се, а също и последиците. Вероятно му бе отнело поне няколко седмици, но се беше примирил.

Възхищавах му се за това.

През остатъка от следобеда и през по-голямата част от вечерта обикаляхме от експонат на експонат. Вярно, на Кам май му беше по-интересно да ме докосва тук-там и да си открадва по някоя усмивка, отколкото да разглежда, но аз нямах нищо против. Сетих се за младежите, които бях забелязала при първото си идване, и установих, че съм се превърнала в част от една такава двойка. Беше напълно нормално, беше… съвършено. Между тях и нас нямаше никаква разлика и това ме изпълваше с радост.

Прибрахме се късно и понеже в четвъртък нямахме лекции, разполагахме с цялата нощ. Все още въодушевена от импровизираното ни приключение, изсипах малко от миризливата храна за костенурки в една купичка и я тикнах в къщичката на Микеланджело.

Докато затварях капака на терариума, Кам се приближи зад гърба ми, сложи ръце на хълбоците ми. Обърна ме към себе си и аз се надигнах на пръсти, за да го целуна.

— Благодаря ти за днес — прошепнах и увих ръце около врата му. — Много се забавлявах.

— Нали ти казах, че идеята е страхотна.

— Май обикновено така излиза.

— Мили боже! — Очите му се ококориха в пресилена изненада. — Правилно ли чух?

Ухилих му се.

— Май да.

— Хайде, хайде, винаги си знаела, че идеите ми уцелват десетката.

— Да, ама по скалата от едно до сто.

— Ха-ха! — Ръцете му пропълзяха нагоре към гръдния ми кош. — Знаеш ли какво? Имам още една идея.

— Участват ли яйца?

Той се разсмя дрезгаво и подръпна ханша ми към себе си.

— Няма яйца.

Май се досещах за какво ставаше дума. Стомахът ми се сви.

— Няма ли?

Той поклати глава.

— Но пък включва нещо също толкова вкусно.

Бузите ми пламнаха. Наклоних глава на една страна. Устните му проследиха движението, преминавайки по контура на едната ми скула.

— А също и теб, мен, леглото и съвсем оскъдно количество дрехи. По гръбнака ми пробягаха тръпки.

— Така ли?

— Аха. — Ръката му се прокрадна под колана на дънките ми и се спря върху издутината на дупето ми. Целуна ме лекичко по челото. — Какво мислиш?

Изобщо не мислех. Накланяйки главата ми назад, Кам се възползва от мълчаливата ми покана. Устните му се впиха в моите, ръцете му се заровиха под тениската ми. Откъсна се за миг от мен, колкото да я свали, а после стори същото и със своята. С прилепени устни тръгнахме заднешком, хълбоците ни се блъснаха в канапето и той залитна. Падна назад, наполовина върху канапето, наполовина извън него. Между целувките ни се надигна кикот, но смехът бързо замря, понеже ръцете ни вече взимаха дейно участие. С непосилна за мен ловкост, Кам успя да смъкне дънките ми, докато се покатервах отгоре му, а после демонстрира съвсем различен талант.

Ръцете му запълзяха нагоре, обхванаха гърдите ми, намериха покритите от сатена зърна. Извих гръб и се притиснах по-плътно в шепите му, преглъщайки надигащия се стон, а той издаде онзи гърлен, ужасно секси звук и надигна хълбоци срещу моите. В сърцевината ми нахлу горещина, когато едната му ръка изостави гърдите ми, плъзна се по извивката на корема ми и се промъкна в бикините ми. Притисна ме с длан и потърка с палец точно там, където трябваше, и аз неволно извиках. Завладя ме непреодолимото желание — потребност — да се оставя на тези невероятни усещания, дори само за няколко минути. Кожата ми гореше. Изправих се на колене и смъкнах ципа на дънките му.

— Ейвъри — простена Кам и се притисна в дланта ми.

При звука на името ми напрежението в тялото ми се разгоря още повече. Телата ни се люлееха заедно, в един ритъм, макар и разделени. А после напрежението рязко нарасна… спираловидно, достигна върха и се сгромоляса. Отметнах глава назад и прехапах устна, изпаднала в пълен екстаз.

Кам се размърда под мен и в следващия миг вече се беше изправил, а аз се бях увила около него като маймунка. Тялото ми още трепереше, когато ме сложи на леглото. Загледах го замаяна как се съблича. Съвсем гол.

Господи, колко беше красив.

Пръстите му подхванаха ръба на бикините ми и аз повдигнах хълбоци, за да може да ги свали. Не ме събличаше за първи път, но за първи път бяхме голи и двамата. През последните четири месеца бях научила, че голотата има различни степени. А тази беше последната. Стомахът ми се сгърчи.

Кам се надвеси над мен, устните му описаха дълга пътека по цялото ми тяло. Зарових пръсти в меката му коса, а той се върна обратно, нахвърли се лакомо върху устата ми. Намести се отгоре ми и усетих, че ерекцията му се опира в бедрото ми.

Сърцето ми пропусна един удар, после препусна.

Тялото му се разтърси от могъща тръпка, а може би тръпката бе предизвикана от мен, понеже като че ли треперех. Не можех да преценя дали от възбуда, или от нещо друго. Ръцете ми намериха гърдите му, притиснаха се силно в кожата му.

— Сигурна ли си, че искаш? — гласът му пресекваше, отдръпна се леко назад.

— Да — прошепнах и си казах, че действително го искам. Наистина го исках.

Исках да премина тази последна стъпка с него.

Очите му срещнаха моите за миг, после наведе глава, целуна ме и отпусна тяло върху моето. Усетих го, усетих как върхът му се плъзга във влагата ми и тогава нещо, не знам какво, изригна в гърдите ми. Може би заради тежестта на тялото му върху моето или защото го чувствах между бедрата си. В продължение на една ужасяваща секунда вече не бях в собствената си спалня с Кам, а там, на дивана, с притисната в грубата дамаска буза. Опитах се да изтикам спомена от мислите си, да се съсредоточа върху това, което се случваше в момента, но веднъж пропълзяла в главата ми, картината отказваше да изчезне.

Всички мускули в тялото ми се сковаха и тревогата, която бях усетила по-рано, се завърна с пълна сила. Имах чувството, че ме връхлита смразяващ вятър.

Вледених се и отвън, и отвътре. Паниката ме сграбчи с остри като ножове нокти.

Извъртях глава настрани, откъснах устни и забутах гърдите му.

— Не. Спри. Моля те, спри.

Кам замръзна над мен, гърдите му се надигаха мъчително.

— Ейвъри? Какво за…?

— Махни се — кожата ми настръхна, а гърдите ми се свиха от напрежението. — Слез. Моля те. Слез от мен.

Той мигом се претърколи и аз припълзях към другия край на леглото, дръпнах завивката и я увих около себе си. Скочих на крака и запристъпвах заднешком, докато не се блъснах в тоалетката. Шишетата с лосион изтракаха заплашително. Няколко изпопадаха на пода с глухо тупване и това най-после ме изтръгна от транса, в който бях изпаднала. Сърцето ми препускаше с такава скорост, че не беше изключено да повърна.

— О, господи — прошепнах дрезгаво. Имаше огромна вероятност да избълвам геврека, който си бяхме поделили преди малко.

Светлината от коридора хвърляше странни сенки върху едната половина от пребледнялото му лице. Очите му се бяха разширили. Гледаше ме изпод сключени от тревога вежди.

— Нараних ли те? Нали не…

— Не. Не! — Стиснах очи. — Не си ме наранил. Дори не… Не знам. Съжалявам… — Млъкнах, понеже не ми хрумваше какво да кажа.

Той вдиша няколко пъти дълбоко, облегнал ръце на леглото.

— Обясни ми, Ейвъри. Какво се случи?

— Нищо — гласът ми пресекна. — Нищо не се е случило. Помислих, че…

— Какво си помисли?

Поклатих глава.

— Не знам. Нищо особено не е станало…

— Нищо особено ли? — Веждите му хвръкнаха нагоре. — Ейвъри, изкара ми акъла.

Изпадна в паника, сякаш съм те наранил или… сякаш те насилвам.

Ужасена, усетих как стомахът ми се свива.

— Не си ме насилвал, Кам. Беше прекрасно.

Минаха няколко секунди, преди да проговори.

— Знаеш, че никога не бих те наранил, нали?

— Да — усетих как сълзите се надигат в гърлото ми.

— И никога не бих те карал да направиш нещо, което не искаш — говореше бавно, отчетливо. — Нали разбираш? За мен не е проблем, ако не се чувстваш готова, но трябва да ми кажеш. Трябва да ми кажеш, преди да се стигне до това.

Кимнах, стискайки одеялото.

Отново настъпи мълчание. Гледаше ме съсредоточено. По лицето му пробяга някаква емоция, като че ли започваше да се досеща нещо, да навързва това и онова и аз прехапах устна. Копнеех да разбера какво си мисли, но същевременно не исках да знам.

— Какво не ми казваш? — попита ме, както стори и онази вечер на паркинга.

Не отговорих.

Челюстта му се изопна.

— Какво се е случило с теб?

— Нищо! — изригнах като вулкан. — И няма какво повече да обсъждаме, по дяволите! Стига!

— Лъжеш.

Ето. Каза го. Обвини ме.

Той си пое дълбоко въздух.

— Лъжеш ме. Нещо се е случило, защото това, което стана… — той посочи леглото, върху което само допреди минути извивахме тела, — не е защото не си готова. Става дума за нещо друго, защото знаеш, знаеш, че съм готов да чакам, Ейвъри. Кълна ти се, но трябва да ми кажеш какво се случва.

Гърдите ми се свиха при тези думи, но не можех да отвърна нищо.

— Моля те, Ейвъри. Трябва да си честна с мен. Нали каза, че ми вярваш. Докажи ми го, понеже знам, че криеш нещо. Не съм нито глупав, нито сляп. Помня как се държеше, когато се запознахме, и определено не съм забравил какво каза онзи път, когато се напи.

О, господи! Подът се разклати под краката ми. Кам не спираше.

— Ами онова съобщение? Да не искаш да ми кажеш, че и то няма нищо общо?

Ако действително ми вярваш, щеше да ми кажеш какво, по дяволите, се случва.

— Но аз наистина ти вярвам — сълзите избиха в очите ми и всичко се размаза.

Кам ме гледа в продължение на една секунда, после се изправи и си грабна дънките от пода, нахлузи ги, дръпна ципа, но така и не закопча копчето. Сетне отново се обърна към мен с изопнато лице.

— Не знам какво друго да направя, Ейвъри. Споделих ти неща, с които не се гордея. Неща, които почти никой друг на света не знае, а ти продължаваш да криеш нещо от мен. Криеш всичко от мен. И не ми вярваш.

— Не, напротив. — Понечих да се приближа, но спрях разколебана, когато видях изражението му. — Бих ти доверила живота си.

— Но не и истината? Та това са пълни глупости, Ейвъри. Това не е доверие. — Той ме подмина и тръгна към хола.

Последвах го с разтреперани ръце.

— Кам.

— Престани. — Той вдигна пуловера си от земята и ме погледна. — Не знам какво друго да направя и не твърдя, че разбирам от всичко, но една връзка не може да съществува по този начин.

Страхът ме прониза като нож в гърдите.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво мислиш, че казвам, Ейвъри? Очевидно имаш някакви проблеми и не, не ме гледай така, сякаш съм ти сритал кученцето! Нима мислиш, че ще скъсам с теб заради онова, което ти се е случило? Както беше решила, че ще си променя мнението, след като ти видях белега? Знам, че точно това си мислиш, но е абсурдно. — В гласа му се долавяше и болка, и гняв. — Как можем да имаме някакво бъдеще, ако отказваш да си искрена с мен? Ако не вярваш, че чувствата ми са достатъчно силни, значи, нещата са загубени. Именно такива неща погубват връзките. Не миналото, Ейвъри, а настоящето.

Дъхът ми секна.

— Кам, моля те…

— Стига толкова, Ейвъри. Вече ти казах. Единственото, което искам от теб, е да ми вярваш и да не ме изолираш. — Той се обърна към вратата. — А ето че отново не ми вярваш и пак ме отхвърляш.

И той си тръгна, като затръшна вратата след себе си. Успях да се добера до канапето, преди краката ми да поддадат. Седнах и притиснах колене към гърдите си. Там, вътре, нещо се пропукваше, сърцето ми се раздираше и болката бе непоносима.

Отворих уста, но звук така и не излезе. Просто нищо не излезе.