Джей Лин
Ще те чакам (18)

Осемнайсета глава

Кам очевидно бе наследил сините очи на баща си, чувството му за хумор… както и таланта му да навързва възможно най-объркващата логика на света — умение, което вероятно помагаше на Ричард Хамилтън в адвокатската му практика. Само за няколко часа почти ме беше убедил да опитам пастърма от еленско месо.

Почти.

Ако не беше Кам, който не спираше да шепне „Бамби“ в ухото ми на всеки две-три минути, вероятно щях да поддам. Но не бих могла да хапна от Бамби, нищо че господин Хамилтън описваше месото с такива суперлативи.

Останахме в просторната кухня, насядали край ожулената дъбова маса с идеалния размер за четирима-петима души, и пихме кафе, приготвено от майката на Кам. В един момент ме заболя коремът от смях, понеже Кам и баща му отказваха да млъкнат. Двамата си приличаха като две капки вода. Вълниста, непокорна коса, яркосини очи, които светеха палаво, и рядката дарба да обръщат всяка реплика наопаки.

— Татко, ама сериозно, не се ли смущаваш да говориш такива глупости?

Баща му ме погледна с вдигнати вежди, досущ като Кам.

— Изглеждам ли ти смутен, Ейвъри?

Стиснала устни, за да не прихна, поклатих отрицателно глава.

Кам ме стрелна с поглед, за да ми намекне, че никак не му помагам.

— Седиш си тук и се опитваш да убедиш мен, мама, Ейвъри и бебето Исус, че щом съществуват човекоподобни маймуни, значи, съществува и Голямата стъпка.

— Точно така! — викна по-възрастният Хамилтън. — Нарича се еволюция, моето момче. Нищо ли не ви учат в тоя университет?

Кам завъртя очи.

— Не, татко, в университета не ни учат за Голямата стъпка.

— Всъщност — прокашлях се — липсва цяло едно звено в теорията за приматите.

— Харесва ми това момиче — господин Хамилтън ми намигна.

— Хич не помагаш — изръмжа Кам.

— Казвам само, че като пообиколиш горите и чуеш нещата, дето съм чувал аз — продължи баща му, — ще повярваш и в Голямата стъпка, и в чупакабра^[1].

— Чупакабра? — Устата на Кам съвсем висна. — О, стига, татко! Госпожа Хамилтън поклати ласкаво глава.

— Ето това са моите момчета. Толкова се гордея с тях.

Ухилих се и отпих от ароматното кафе.

— Определено надминават себе си, когато са заедно.

— Надминават себе си, а? — изсумтя тя, изправи се и взе празната чаша на съпруга си. — Доста любезен начин да кажеш, че са луди за връзване.

— Хей! — главата на господин Хамилтън рязко се извърна, а очите му блеснаха развеселено. — Я слушай, жено!

— Ти слушай как ще ти сритам задника, ако ме наречеш „жено“ още веднъж. — Госпожа Хамилтън напълни чашата и се пресегна за захарта. — Пък после, ако искаш, ме съди.

Кам въздъхна и сведе глава.

А аз заглуших кикота си с длан.

Семейството му беше… прекрасно. Дружелюбни и сърдечни. Нищо общо с нашите. Съмнявах се, че майка ми знаеше как да използва кафеварка, нито пък че би се унижила да сервира някому, пък било то и на баща ми.

Госпожа Хамилтън остави чашата пред мъжа си.

— Вие двамата нямаше ли да ходите на кино довечера?

— Да — потвърди Кам и се изправи. Вдигна саковете ни. — И не е зле да вървим, за да си намерим хубаво местенце.

— Да си вземете дебели одеяла — посъветва го тя. — Напоследък нощно време става страшно студено.

Направо не ми се искаше да ставам, въпреки че разговорът бе доста странен. Изправих се и благодарих на майка му за кафето.

— Няма защо, миличка — отвърна госпожа Хамилтън и се обърна към сина си. — Приготвила съм й жълтата стая. Бъди така добър да й покажеш къде е.

Някакво странно изражение пробяга по лицето на Кам, но когато излязохме във фоайето, то вече беше изчезнало.

— Харесват ми вашите. Много са мили.

— Готини са, да — той прокара пръсти по дървените перила. — И твоят баща ли вярва в Голямата стъпка?

Разсмях се.

— Не.

— А в чупакабра?

Поклатих глава, смеейки се.

— Определено не.

Кам тръгна по коридора към втория етаж.

— Стаята на нашите е на горния етаж, а на сестра ми е в началото на коридора.

— Той спря пред една врата и я бутна с хълбок. — А това е жълтата стая… понеже е жълта.

Стаята действително беше боядисана в жълто, но в хубаво, меко жълто, а не като това на училищен автобус. Кам остави сака ми на леглото, а аз се спрях пред прозореца, който гледаше към някаква странична градина отдолу. Обърнах се, доловила свежия аромат на ванилия.

— Много е хубава. Надявам се да не съм създала неудобства на майка ти.

— Не си — той протегна ръце над главата си и гърбът му изпука. — Ще се оправиш ли за трийсетина минути?

Приседнах на ръба на леглото.

— Да.

Кам тръгна заднешком към вратата с все така вдигнати ръце. Почука в горната част на касата.

— Познай какво?

— Какво?

На устните му заигра лека усмивчица.

— Моята стая е точно отсреща.

Стомахът ми се преобърна.

— Добре.

Усмивката се разшири, вече съвсем лукава.

— Реших, че ще се радваш да го знаеш.

— Много съм развълнувана — измърморих.

Той се подсмихна и излезе, като затвори вратата след себе си. Поседях около секунда и се излегнах по гръб. Кам щеше да бъде от другата страна на коридора, тоест ситуацията всъщност не се различаваше особено от обичайната, нали така? Напротив. Довечера и утре вечерта той щеше да бъде до мен по-близо от всякога.

* * *

Около час и половина по-късно стоях до пикапа, докато той наместваше две дълги възглавници в задната част на каросерията. Вкарал го беше на заден ход в паркинга на киното, та да можем да седнем отзад и да разполагаме с много повече пространство. Не бяхме единствените, които се канеха да се опълчат срещу ниските температури. Наоколо имаше още няколко пикапа, наредени с възглавници и одеяла. В единия даже се виждаше и надуваем дюшек.

Кам се приближи до задната падаща врата и протегна ръка към мен.

— Готова ли си?

Пъхнах ръце в шепите му и той ме вдигна нагоре. За миг залитна под тежестта ми и ръцете му инстинктивно обгърнаха ханша ми, за да си възвърне равновесието. В корема ми мигом се надигна гореща вълна.

Гъстите му вежди прикриваха очите му и ми се стори, че ръцете му треперят. Устните му се разтвориха и тялото ми настръхна в очакване. Тук, под звездното небе, сцената бе идеална за целувка. Буквално усещах устните му върху своите.

Но Кам ме пусна и се наведе към двете торби, оставени до купчината одеяла и възглавници. Приклекна долу, докато аз се борех с разочарованието си. Защо не ме целуна?

По дяволите, защо не ме беше целунал нито веднъж от срещата насам? — Ето — той се изправи.

— Донесъл съм нещо, за да ти е по-топло.

И ми подаде една от шапките си. Усетих аромата на шампоана му. Нахлупи я на главата ми и внимателно подпъхна косата ми зад ушите.

— Благодаря.

Усмихна ми се, грабна другата торба и се настани на възглавниците. Като внимавах къде стъпвам, седнах до него. Той измъкна кофата с пържено пиле и кутийките с безалкохолно, които бяхме купили по пътя насам.

Филмът започна. Очевидно бе стар и явно го пускаха всяка година, понеже още при първата сцена, тук-там се разнесоха доволни възгласи.

— „Сам вкъщи“? — погледнах към Кам.

Той се подсмихна.

— Нещо като традиция за Деня на благодарността по тия части.

Ухилих се.

— Не съм го гледала от цяла вечност.

Още щом Кевин Макалистър се появи на екрана, нацупен и сърдит на цялото си семейство, двамата се насочихме към пилето, оставяйки цяла купчина смачкани салфетки. А когато стигнахме до сцената в самолета, в която майка му осъзнава, че се е изгубил, коремът ми вече беше пълен, а Кам, бях сигурна, бе излапал цяло пиле.

Одеялото около раменете ми уж ме предпазваше от студения въздух, но от време на време все пак потрепервах, особено когато вятърът се усилеше.

— Я ела насам — обади се Кам и аз го погледнах с повдигнати вежди. — Май ти е студено.

Присламчих се по-близо, но и това не свърши работа. Той смъкна одеялото от раменете ми и се облегна назад. После ме вдигна и ме намести между разкрачените си крака.

Имах чувството, че очите ми ще паднат от изненада.

Той разгъна одеялото отгоре ми, като внимателно нагъна краищата около врата ми. Известно време седях с изопнат гръб, втренчена невиждащо в екрана. После ръцете му се промъкнаха под одеялото и се увиха около талията ми. Придърпа ме назад така, че да се облегна на гърдите му.

Без да мога да се отпусна, се насилих да си поема няколко бавни, дълбоки глътки въздух. И почти бях успокоила дишането си, когато ръцете му се плъзнаха към корема ми.

— Така по-топло ли ти е? — Дъхът му раздвижи косата около ухото ми. Кимнах мълчаливо, тъй като гърлото ми съвсем се беше стегнало.

Едната му ръка се премести по-нагоре и се настани под гърдите ми, другата се спря малко под пъпа… върху колана на дънките ми. Имах чувството, че дланта му пламти. Кожата ми мигом се стопли.

— Чудесно — промърмори той. — Нали обещах да те топля. Определено ме топлеше. — Вярно.

Палецът на ръката му под гърдите ми започна да се движи, да чертае малки, небрежни кръгове. А после, няколко секунди по-късно, другата ръка започна да се движи нагоре-надолу, бавно, непрекъснато движение, от което дишането ми се ускори.

Всеки път, когато пръстите му минаваха над капачето върху ципа, това лекичко изопваше дънките ми, при което шевът на бикините ми плътно прилепваше към тялото ми. Нямаше как да знам дали Кам бе наясно какво се случваше.

Доколкото го познавах обаче, бих допуснала, че знаеше. Само след минути кожата ми пулсираше.

Облегнах глава назад върху гърдите му и затворих очи. Интензивното усещане ме побъркваше.

— Ейвъри?

— Мм?

Пауза.

— Внимаваш ли?

— Аха — размърдах се неспокойно.

Кам се подсмихна и ми стана пределно ясно, че напълно съзнаваше какво прави.

— Чудесно. Не бих искал да пропуснеш нещо.

Нямаше опасност да пропусна и една секунда.

* * *

Очакваше ме поредната безсънна нощ. След като се върнахме от киното, се мятах в леглото часове наред, защото тялото ми се измъчваше по същия начин, както и в нощта след срещата ни. Някъде към два сутринта се предадох и плъзнах ръка под ластика на шортите си. Струваше ми се донякъде мръснишко да го правя в чужд дом, в чуждо легло, при положение че Кам бе само на няколко метра от мен. Облекчението дойде само след няколко мига, което може би не говореше много добре за мен.

Успях да дремна два-три часа и се събудих малко преди шест. Нямаше начин да заспя отново, така че си взех душ и се облякох, преди да събера смелост да изляза от стаята. Спрях се пред вратата на Кам като пълна откачалка. Как ли щеше да реагира, ако го събудя? Ако се покатеря в леглото му…

Решително се спрях, преди въображението ми да се развихри съвсем. Пък и си знаех, че ако действително опитах нещо такова, най-вероятно или щях да се ударя, или да се нараня в старанието си да се държа като обиграна изкусителка.

Обърнах гръб на вратата му и тръгнах към долния етаж, като се надявах да не събудя никого. Струваше ми се, че подът скърца отвратително при всяка моя крачка. Но щом стигнах фоайето, долових аромата на кафе и ми стана ясно, че и друг бе буден.

Спрях се нерешително в подножието на стълбите и закърших ръце, докато се чудех дали да се върна горе, или все пак да издам присъствието си. Сетих се за всички онези пъти, в които се бе случвало да се събудя посред нощ, обикновено от кошмар, да сляза на долния етаж и да заваря майка ми да пие тайно.

Никак не оставаше доволна, че съм я хванала.

Честно казано, не беше редно да се разхождам из чужда къща. Имах чувството, че нарушавам добрия тон. И тъкмо тръгнах да се връщам горе, когато госпожа Хамилтън надникна от кухнята.

По дяволите!

На лицето й се изписа топла усмивка.

— Нали не те събудих аз? Обичам да ставам рано, особено в Деня на благодарността. — Тя размаха една кухненска кърпа. — Правя плънката за пуйката.

— Сама се събудих — приближих се по-близо, изумена от факта, че е станала толкова рано, за да прави плънка. — Имате ли нужда от помощ?

— В кухнята винаги има нужда от още някой чифт ръце — отвърна тя и ми направи жест да вляза. — Освен това съм направила кафе.

Не можех да устоя на изкушението на кафето. Последвах я в кухнята и ококорих очи при вида на огромното количество храна, пръсната върху масата. В един поднос се мъдреше пуйката, която чакаше да й се обърне внимание.

— Със захар и сметана, нали така? — попита ме тя.

Усмихнах се.

— Запомнили сте.

— Убедена съм, че ако искаш да общуваш с някого с лекота, непременно трябва да запомниш как си пие кафето.

— А Кам не обича кафе — изтърсих и мигом се изчервих. Майка му се престори, че не забелязва.

— Така е, не си пада по кафето. Но пък прясно мляко…

— Пие го даже и с китайска храна — потреперих. — Отвратително. Тя се разсмя и ми подаде чашата.

— Наследил го е от баща си. И Тереса е същата. А като стана дума, след два-три часа ще можеш да се запознаеш и с нея.

Стомахът ми се сви. По някаква причина се притеснявах от срещата със сестрата.

— Друг път правила ли си плънка? — попита ме тя и се премести към кухненския остров.

— Не — приближих се и огледах подозрително хлябовете, главите лук, млякото и яйцата.

— Обикновено сутрин ми помага Тереса — обясни тя и остави кърпата на плота. — Изобщо не е трудно, така че си добре дошла да ми помогнеш или просто да ми правиш компания.

— Предпочитам да помогна. Какво да направя?

Госпожа Хамилтън се усмихна широко.

— Ако можеш да се захванеш с хляба, ще е чудесно. Трябва само да натрошиш всичко в ето тази купа — тя ми посочи една грамадна синя купа. — А като приключиш, ще преминем на следващата стъпка.

— Добре. — Усуках косата си на опашка и запретнах ръкави, после набързо измих ръце.

— Хубава гривна — отбеляза тя и започна да кълца лука на малки парченца.

— Благодаря. — Заех се да късам хляба, може би малко по-ожесточено, отколкото бе необходимо. — Кам ми каза, че сестра му е на рецитал.

— В Питсбърг — поясни тя с ясно доловима гордост. — Със специални покани.

Двамата с Ричард се канехме да отидем, но предпочетохме да си останем у дома заради Камерън. Но Тереса не се сърди. Рядко пропускаме изявите й.

Приключих с хляба.

— Какво следва?

— Лук, масло, мляко и подправки. Трябва да размачкаш всичко с ръце.

Изчаках я да приготви съставките. Обясни ми колко да добавя в купата и аз зарових ръце в лепкавата смес. Ухилих се.

— Много странно усещане.

— Вярно. Но поне не я ядеш.

— Как? Сурова?

— Ами да, Камерън и Тереса винаги си хапват по малко.

Направих гримаса и продължих да размесвам, така че млякото и маслото да се разпределят равномерно в натрошения хляб. Избърсах си ръцете и преминах на следващия хляб.

— И аз танцувах — обадих се в един момент.

— Камерън спомена нещо такова.

Ръцете ми неволно застинаха. Нима е споделил такова нещо с родителите си? Не знаех какво да мисля.

— Но щях да позная дори и да не ми беше казвал — продължи тя и добави малко лук в купата ми. — Все още се движиш като танцьорка. — Усмихна ми се тя. — Аз самата танцувах навремето, а и от толкова години гледам Тереса, та мога да разпозная походката.

— Радвам се да го чуя. Аз самата не усещам да съм съхранила каквото и да било.

— О, напротив.

Захванах се отново да размесвам и реших, че това ми е най-приятната част от подготовката. Ама че бях особена.

— Никога ли с майка ти не сте правили плънка?

Въпросът бе съвсем невинен, но въпреки това остра болка проряза гърдите ми. Двете с майка ми не бяхме особено близки и преди инцидента, но след това вече почти не общувахме.

— Не съм сигурна, че майка ми знае да готви — отвърнах накрая.

— Не си сигурна?

Поклатих глава.

— Нашите нямат навика да приготвят вечеря. Настъпи кратка пауза.

— Камерън спомена, че обичат да пътуват през ваканциите.

— Да. И предпочитат да се съобразяват само със себе си, така де, да не влачат дъщеря си — засмях се насила, уж не ми пукаше. — Но нямам нищо против. Не умея да карам ски, а не ми е интересно и да съм вързана на някой кораб насред океана.

Госпожа Хамилтън не каза нищо, докато добавяхме и последните съставки. Зарових пръсти в сместа, наслаждавайки се на това как се процеждаше между пръстите ми.

— А какво правиш, като си останеш у дома?

Вдигнах рамене.

— Не съм сама през цялото време. Нашите имат помощница, която обикновено ми приготвя вечеря, преди да си тръгне. Което е много мило от нейна страна, понеже по принцип не работи на празници.

— Ами за Коледа?

— Същото — признах, с което сама изненадах себе си. — Вдигнах глава и забелязах, че ме гледа. — Не е толкова страшно. Не сме особено близки, та може би така е по-добре. — Чак след като го казах, ми хрумна, че може би трябваше да си премълча. — Както и да е, май приключих с бъркането. Какво следва?

— Пъхаме плънката в пуйката — усмихна ми се тя, макар да изглеждаше малко смутена. — Склонна ли си да се нагърбиш с тази тежка задача?

— С удоволствие.

Изчаках я да обърне пуйката, после пристъпих към донякъде неприятната задача да натикам цялата смес в издълбаната кухина.

Когато приключих, се преместих при двойната мивка, а тя уви пуйката във фолио и я пъхна в една дълбока тава.

— Благодаря за помощта, Ейвъри.

— Няма защо — отвърнах. — Радвам се, че помогнах. — Което беше самата истина.

— Приятно ми беше.

Госпожа Хамилтън ми се усмихна, макар и с посърнал поглед.

— Е, миличка, винаги си добре дошла за празниците. Рядко ми достигат помощници в кухнята.

Измърморих няколко думи в знак на благодарност и си измих ръцете. Когато се обърнах, видях Кам пред вратата на кухнята. Нямах представа от колко време стърчеше там, нито каква част от разговора бе дочул, но по мекото изражение на съненото му лице можех да се досетя, че бе доловил достатъчно.