Джей Лин
Ще те чакам (15)

Петнайсета глава

След онази сутрин в кафенето Брит така и не повдигна въпроса повече, а на следващия ден Джейкъб, както бе обещал, бе извънредно развълнуван — подскачаше, пляскаше и изпълняваше сложни танцувални стъпки — заради предстоящата ми среща с Кам. Човек би решил, че той самият се канеше да излезе с него.

Опитвах се да не мисля непрекъснато за срещата, макар да бе невъзможно. А още по-невъзможно бе да не мисля, когато бях с Кам. Уж нищо не се беше променило между нас, а всъщност всичко бе ново. Остро усещах присъствието му в часовете. Всеки път, когато се размърдаше, когато кракът или ръката му се докоснеха в мен, цялото ми тяло настръхваше и не можех да се успокоя до края на часа. Не бях сигурна дали го забелязваше и се молех на бога да бе в неведение.

През следващата седмица над северната част на Западна Вирджиния нахлу студен фронт. Дърветата, съвсем оголени, пукаха под напора на вятъра, носещ се откъм река Потомак, като кухи, сухи кости. Отдавна не бях преживявала такъв студ. Колкото и да се навличах, всеки път, когато тръгнех на лекция, имах чувството, че съм в Аляска.

В петъка, точно преди „големия ден“, Кам бе в особено настроение и дори го хванах да си води бележки в час.

— Я гледай — измърморих, докато професор Дрейдж ни показваше снимки на Млечния път с прожектора. — Та ти слушаш.

Кам ме стрелна с поглед.

— Че аз винаги слушам.

— Да бе.

Той завъртя химикалката между пръстите си, без да откъсва очи от Дрейдж.

— А ти щеше да редиш двойка след двойка, ако не бях аз.

Ъгълчетата на устните ми неволно се извиха нагоре.

— Ако не беше ти, щях да се концентрирам много по-успешно.

— Така ли? — Той се наклони към мен, така че рамото му опря в моето. За миг се загледа към предната част на стаята, после се обърна към мен. Устните му докоснаха слепоочието ми и кожата ми пламна. — А защо така те разсейвам, скъпа?

— Съвсем не поради причините, за които си мислиш — отвърнах, което, естествено, бе пълна лъжа.

— Продължавай да си го повтаряш.

— Някой ден главата ти ще се пръсне заради огромното ти его.

— Съмнявам се, че ще настъпи такъв ден — отвърна Кам, после прокара връхчето на химикалката си по опакото на дясната ми ръка чак до ръба на ръкава. — Така разсейвам ли те?

Напълно загубила дар слово, стиснах здраво собствената си химикалка.

— А така? — химикалката му се върна обратно, този път през кокалчетата. — Чу ли колко звезди има в пояса на Орион? Не? — Химикалката отново запълзя. Никога не ми бе хрумвало, че подобен допир можеше да бъде толкова… толкова чувствен. — Три.

Прехапах устна.

От гърдите му се откъсна тихо ръмжене.

— На мен пък ето това ми действа разсейващо — прошепна той. — Когато прехапеш устна по този начин.

Опулих очи и въздухът рязко изсвистя от дробовете ми. Той се подсмихна и по гръбнака ми пробяга тръпка.

— Знаеш ли какво?

— Какво? — измърморих.

Той се намести по-близо до мен, уж се протягаше. Тялото ми цялото се скова, понеже нямах представа какво се канеше да направи. Ръката му ме обгърна през гърба и в следващия миг усетих топлите му твърди устни върху кожата си, точно зад ухото. Разтърси ме силна тръпка, едновременно плашеща и вълнуваща.

Устните му се разтвориха върху кожата ми и аз потреперих.

— Нямам търпение да дойде утре вечер.

Бавно си поех въздух и затворих очи. Кам отново се подсмихна и се облегна назад, загледан съсредоточено към предната част на стаята, докато химикалката му летеше по тетрадката. Напълно изгубих интерес към лекцията. Нищо не можеше да пробие мъглата, която се настани в главата ми, и усещах, че напълно и безвъзвратно хлътвах по Кам.

* * *

Двете с Брит посветихме следобеда на маникюра си. От толкова отдавна не бях ходила да ми направят маникюр и педикюр, че бях забравила колко много се отегчавах от процедурата и как още щом мокрият лак покриеше ноктите ми, мигом закопнявах да докосна всичко, което ми попаднеше.

— Притесняваш ли се? — обади се Брит и размърда пръстите си на краката, които бяха лакирани в розово.

Устоявайки на желанието да измъкна ръцете си изпод лампата и да прокарам пръсти през косата си, кимнах енергично.

— Да, доста. Това означава ли, че съм адски загубена? Защото, ако е така, в момента съм най-голямата загубенячка на света.

Тя се разкикоти.

— Не мисля. Ако се притесняваш, значи, се вълнуваш. Дявол го взел, та аз самата се вълнувам! Все едно аз ще излизам с него. Довечера трябва веднага да ми се обадиш. — Лицето й се изкриви в лукава физиономия. — Освен ако довечера не премине в утре…

Устата ми се отвори от смайване.

Тя отново се разкикоти и се облегна назад в стола.

— Добре де. Съмнявам се, че ще стане така, но трябва незабавно да ми се обадиш. Държа да разбера дали се целува добре.

— А откъде си толкова сигурна, че ще се целуваме?

— Ти сериозно ли ме питаш? — Тя буквално зяпна. — Естествено, че ще те целуне.

Стомахът ми отново се сгърчи.

— Не виждам нищо естествено.

— О, напротив, със сигурност ще те целуне. Вероятно ще му се искат и всякакви други неща, но непременно ще те целуне. Знам си. — И тя изписка доволно, а аз се усмихнах смутено. — Обзалагам се, че се целува страхотно.

Ако трябваше да преценя целуваческите му умения въз основа на досегашния си опит с него, то бих казала, че вероятно се целуваше изключително добре, щом бе в състояние да ме накара да се гърча на стола, прокарвайки химикалка по ръката ми. Беше нещо като любовна игра… с химикалка.

Неволно се изкикотих.

След маникюра Брит ме накара още веднъж да й обещая, че ще й се обадя веднага щом мога, а после си тръгнах към къщи. Като гледах да опазя лъскавите си тъмночервени нокти, си взех най-дългия душ в живота ми, а после прерових целия си дрешник. При всяко поглеждане на часовника, с приближаването на седем часа, сърцето ми се мяташе в ребрата ми така, сякаш се канеше да изскочи от гърдите ми.

Нахвърлях всички дрехи по леглото и пода. Струваше ми се ужасно глупаво, дето не можех да реша какво да облека, но действително нямах представа. Накрая, след като за малко не се поддадох на паниката и не се обадих на Брит за съвет, се спрях на чифт тесни дънки, които смятах да напъхам в черните си ботуши, и тъмнозелена блуза със съвсем къс ръкав — донякъде официална и доста закачлива.

Вложих еднакво количество време за грима и за прическата си, което се оказа точно толкова трудно, колкото и онзи път, когато той бе дошъл да гледаме филми. И докато нанасях спиралата, ми стана смешно, че полагам такива усилия за външността си, при положение че всяка неделя, когато идваше да ми приготви закуска, ме заварваше в най-небрежния ми вид.

О, господи, та утре бе неделя, което беше нормално и естествено, предвид факта, че след събота неизменно идваше неделята, но утре щеше да е съвсем различна неделя. Първата след официалната ни среща. Дали пак щеше да дойде да ми пържи яйца? Ами ако срещата ни действително продължеше до следващата сутрин? Не бях наивна. Напълно бе възможно Кам да очаква срещата ни да доведе до нещо повече.

Очите ми в огледалото бяха неестествено ококорени, а четчицата на спиралата потреперваше в опасна близост до зениците ми.

Всъщност срещата в никакъв случай не биваше да приключва в спалнята ми, понеже вътре всичко изглеждаше така, сякаш бе взривен магазин за дрехи.

Добре де. Стига съм се държала като пълна глупачка. Утрешният ден нямаше по нищо да се различава от днешния. А днешният нямаше да премине в наситена със сексуални подвизи нощ поради ред причини. Освен това бе напълно излишно да се държа така, сякаш нямам представа, че след съботата идва неделя.

След този кратък, но строг разговор със себе си си наредих да изляза от банята. Нервното вълнение, което бучеше във вените ми, съвсем не беше неприятно. Беше… различно, донякъде като тревога, но положителна. Буквално бях на косъм да изтанцувам една бърза джига насред хола, когато Кам пристигна.

Влезе и ме огледа бавно, от главата до острите върхове на ботушите. Интересно как нечий поглед може да въздейства като докосване. Ефектът от това значително задмина досегашното ми безпокойство.

Кам се прокашля многозначително.

— Изглеждаш… доста добре.

Изчервих се.

— Благодаря. Ти също.

Което бе самата истина. Облечен в най-обикновени тъмни дънки, черен пуловер с шпиц деколте, опънат по широките му рамене, с паднала над челото тъмна коса и лека усмивка върху устните… беше зашеметяващ. Толкова зашеметяващ, че се почудих от къде на къде точно аз бях тръгнала на среща с него.

— Готова ли си? Няма ли да си вземеш някаква връхна дреха?

Изтиках тази долна мисъл от съзнанието си и хукнах към спалнята, като за малко щях да се пльосна по лице на пода, понеже токчето ми се заплете в някакъв пуловер. Грабнах си палтото и го нахлузих по пътя към хола. Кам дръпна чантата ми от облегалката на канапето и ми я подаде с развеселено пламъче в очите. Благодарих му, чувствайки се безкрайно смутена.

— Готова съм — обявих, останала без дъх.

— Не съвсем — той се пресегна и се захвана да закопчава едрите копчета на палтото ми. — Навън е ужасно студено.

Застинах безпомощно, омагьосана от този простичък жест. Кам започна от долу, но колкото по-нагоре се местеха пръстите му, толкова по-бързо думкаше сърцето ми. Когато стигна гърдите ми, неволно затаих дъх. Ръбът на дланите му бегло докосна предната част на палтото ми и аз съвсем настръхнах. Пластовете дрехи сякаш се стопиха под топлината, която се стрелна към върховете на гърдите ми.

— Идеално — измърмори той. Под миглите му очите му светеха като разтопен кобалт. — Вече сме готови.

Известно време го гледах втренчено, а после с мъка насилих краката си да се размърдат, макар коленете ми да се подгъваха. В момента, в който излязохме в коридора, вратата на апартамента му се отвори широко.

Отвътре се показа Оли с телефон в едната ръка и с гърчещия се Рафаел в другата.

— Зеле! — викна той и щракна една снимка с телефона. — Ох, имам чувството, че родните ми деца отиват на абитуриентски бал.

Двамата с Кам онемяхме от смайване.

Оли се ухили доволно.

— Ще си я сложа в албумчето. Приятно изкарване! — И той се шмугна обратно в апартамента, като затръшна вратата зад гърба си.

— Ъ…

Кам прихна да се смее.

— Господи, това не го очаквах.

— Обикновено не се ли държи така?

— Не — той отново се изсмя, после ме побутна с ръка върху кръста ми. — Давай да вървим, преди да му е хрумнало да дойде с нас.

Ухилих се.

— Заедно с Рафаел?

— Рафаел е добре дошъл. Но не и Оли. — Тръгнахме по стълбите. — Никак не бих искал да се разсейваш точно тази вечер.

Не искаше да се разсейвам? Твърде късно.