Кърк Мичъл
Взрив (6)

6.

Дъв поръча на рецепцията да му извикат такси и изтича навън с надеждата, че някое чака на Бойстън стрийт. Нищо. Само светлината на уличната лампа с цвят на шампанско и тъмнината на Бостън. От югозапад се приближаваше виеща сирена, сигналните светлини хвърляха отблясъци върху фасадите на зданията по Чарлс стрийт.

Тъй като наоколо не се виждаше такси, той се хвърли към кръстовището.

Шофьорът наду клаксона.

Дъв стоеше твърдо, размахвайки ръце, което принуди пожарната да намали съвсем, преди да завие наляво. После скочи до водните оръдия.

— Ей, гъз такъв! — излая един от пожарникарите. — Тази вечер молби не приемаме! — Той вдигна обутия си в гумен ботуш крак, за да го изрита.

Дъв успя да покаже значката си точно навреме.

— Сапьорски отдел. Към моста на Ривър стрийт ли отивате?

— Да.

— Има ли жертви между полицаите?

Пожарникарят не пожела да отговори. Но шофьорът се извърна и каза, че има най-малко един.

— Влизай вътре — каза пожарникарят и му подаде ръката си, облечена в ръкавица.

— Какво?

— Влизай вътре, дяволите да го вземат!

Дъв се сви на пода, гледайки как Пруденшъл Сентър прелита отстрани. Светлините на града се отразяваха размътени от настилката. Беше валяло на разсъмване. Усети, че нещо го гъделичка по врата. Папийонката му, развързана, но все още залепнала за яката. Той я изхвърли.

По уредбата над главата му изпращя глас — някой санитар викаше главния диспечер.

— Докарайте съдебния лекар тук за един.

— Съжалявам, приятел — тихо каза пожарникарят.

Дъв отпусна глава на стоманената преграда. Запита се кой, чия загуба би била най-безболезнена. Но отначало чувството бе почти едно и също. Само понякога продължаваше да боли и след десетилетия. „Не се цупи такъв де — беше казала тя и го беше целунала по носа, както Кейт тази вечер. — Отивам до Кросмаглен съвсем за мъничко. Трябва да свърша някои семейни работи и се връщам при теб…“

Когато машината намали при моста, той изскочи навън. Централната част на конструкцията си беше на място, което значеше, че силата на взрива не е била насочена към пътното платно.

Пожарникарските поделения, които вече бяха пристигнали, осветяваха на сапьорския отдел изкривената черна стомана до мястото на експлозията.

Дъв видя капитан Рорк. И Бама. Къде бяха Рита и Бланкет? Франклин?

Камионът на екипа беше паркиран до една линейка на южната страна на моста. Дъв си проправи път през редицата полицаи, като размахваше значката си, и се втурна към Рита. Тя пушеше и гледаше с безжизнен поглед надолу, между камиона и линейката. Там имаше чувал.

Дъв се вкопчи в ръката й.

— Кой, мила? — Но видя, че Франклин седи зашеметен на парапета.

Очите на Рита бяха широко отворени и празни.

— О, Джими.

— Какво стана?

— Не знам. Никой не знае.

— Къде беше той?

— Под моста. С пушката, за да взриви устройството. Беше нещо обикновено, Джим. Защо…

Дъв се приближи до чувала, коленичи и започна да го разкопчава.

— Не прави това, скъпи — помоли го Рита. — Той не би искал да го запомнят така.

— Остави го — каза ядосано Бама отзад. — Нека да види и да знае. Като всички нас. — Дрънчащ удар накара Дъв да се обърне. Мейнър беше ударил една от стоманените подпори с юмрук и размахваше във въздуха окървавените си кокалчета. — Червеи и смотаняци! — Направи го пак. — Червеи и шибани смотаняци!

Рита се приближи до него и те застанаха неподвижно, прегънати на светлината на пожарните коли.

Дъв разтвори чувала до гърдите.

Мъртви стъклени очи го гледаха през отворите на черна качулка. Изведнъж Дъв почувства, че пропада в празно пространство. Въпреки това виждаше собствените си ръце да вдигат маската, откривайки обгореното, обезобразено лице на момиче. „Отивам до Кросмаглен съвсем за мъничко… и се връщам при теб“.

Той бързо дръпна ципа на чувала и се изправи.

 

 

Герити минаваше покрай малка зарзаватчийница, чийто собственик тъкмо затваряше за през нощта. В задушния въздух все още се виеше дим, въпреки че магазинчето беше през две пресечки от Мемориъл Драйв. Герити спря и се обърна.

— Прекрасни ябълки.

— Благодаря. — Италиански акцент.

— Имате ли нещо против да си избера една?

— Ако побързате.

Герити се приближи до сандъка с ябълките и започна внимателно да ги опипва.

— Всички са толкова твърди. Как е възможно да са толкова пресни по това време на годината?

— От Нова Зеландия са.

— Каква е тази красавица? — Червени ивици върху наситено жълт фон.

— Гравенщайн. — Продавачът спря на средата, докато спускаше брезентовото чергило. — Май е станала някаква експлозия, а? Сигурно е изтичане на газ.

— Ами това приятелче със странната форма?

— Ъъъ… Червен Астрахан.

— Как е на вкус?

— Какви предпочитате — кисели или сладки?

— О, колкото по-кисели, толкова по-добре.

— Ще ви хареса.

Герити понечи да бръкне в джоба си, но човекът махна с ръка.

— Няма нужда… Благодаря ви, господине. Приятна вечер.

Герити захапа ябълката. Страхотна. Трябва да запомни името. Червен Астрахан. Той се насочи с небрежна походка към Мемориъл Драйв, където голяма тълпа се блъскаше в жълтата лента, опъната от полицията. Глутници полицаи. И повече пожарни, отколкото Герити някога беше виждал накуп. Съвсем различно от Белфаст или Лондондери. Там британската армия още щеше да води парада, а кралските сапьори щяха неистово да търсят задължителното второ устройство.

Той се мушна в шумното стълпотворение.

Разгърдено момче подскачаше на пръсти, развълнувано от голямото бум. Ах, първичната радост, която дарявам. Преди много време, наблюдавайки същата реакция у децата в Белфаст, Герити беше достатъчно глупав да повярва, че причините са политически. Но това бе нещо много по-дълбоко от политиката. Светът искаше огън и сяра. Не двеста канала на кабелната телевизия. Не видеостени и увеселителни паркове колкото Люксембург. Искаха да видят как всичко се срутва, знаейки, че ще се почувстват облекчени след колапса.

Някаква матрона с украсена с пайети рокля захласнато се взираше през оперен бинокъл. Жената на харвардски професор на връщане от „Симфони Хол“, предположи Герити.

— Извинете, госпожо — каза той.

— Да? — Продължаваше да се усмихва. Можеше да познае джентълмена, когато го срещне. Дори и на бомбен атентат.

— Бихте ли били така любезна да ми позволите да хвърля един поглед през бинокъла ви? Ще ви бъда вечно признателен.

— Разбира се.

Герити фокусира погледа си върху сапьорския екип, който пресяваше отломките в търсене на улики.

— О, да — рязко произнесе той.

— Нещо не е наред ли? — попита жената.

Герити не беше сигурен. Чувстваше любопитна смесица от облекчение и разочарование. Джеймс Дъв беше жив. Цивилното му облекло се открояваше на фона на сините униформи на колегите му.

— Не, госпожо — каза той накрая. — Вероятно не. — Върна й бинокъла и се отдалечи, замислено дъвчейки ябълката.

Не беше лесно да постигнеш пълен контрол върху ситуация като тази. Прекалено много променливи величини. Прекалено много случайности, трагични и непредвидими. Но Герити знаеше какво иска най-много. Ако е възможно. Искаше Лиам Макгивни да моли да умре накрая. Искаше крайният акт да бъде убийство от милосърдие, неочаквана милост, която да затвори кръга на прекъснатото им приятелство. Само тогава Герити щеше да бъде свободен.

А как да постигне това?

Като измъчва Лиам, като убива и осакатява най-близките му. Като направи живота му толкова ужасен, че смъртта да бъде празник.

Цивилни детективи се вряха из тълпата, извадили белезници, задаващи лишени от смисъл въпроси, изслушващи безполезни отговори.

— Ей ти — каза един от тях и сграбчи Герити за ръкава. Еднакво очарователни по цял свят. — Видя ли нещо?

— Нищо, полицай — отвърна той с американски акцент, отскубна се и отмина. — Нищо, освен пътеката пред мен.

 

 

Дъв изтощено вдигна глава и погледна обгорената кула на моста през слабия дъжд. Косата и раменете на смокинга му бяха подгизнали, ръцете му бяха почернели от саждите. Опита се да се концентрира върху атентата, да прецени какво точно е станало. Но където и да погледнеше, виждаше Бланкет Макнолти. Виждаше го да хвърля буца хайвер от сьомга в едно езеро горе в Мейн, когато половината екип отидоха заедно на риба. Всички се почерпиха с „маргаритки“^[1] и бира „Дос Еквис“ и през нощта Бланкет, който вече веднъж си беше губил зъбите при друго пиянско изпълнение, пусна изкуствената си челюст в хладилната чанта. Смяташе да си я вземе на сутринта, преди да направи каквото и да е друго, дори преди да посети лагерната тоалетна. Само че Бама го изпревари, бръкна вътре със затворени очи и крещейки, извади ръката си, в която стискаше човешки зъби. „Кого сме убили?“ — викаше той.

Дъв се усмихна при спомена за Бланкет, който се смееше със сълзи и наричаше Бама невеж малоумник, а половината му предни зъби липсваха.

Усмивката му бързо угасна.

Кучето се дръпна нетърпеливо на каишката си. Дъв почти беше забравил, че го държи.

— Какво има, момчето ми?

Лабрадорът завря носа си в безредна купчина отломки. Дъв бръкна вътре и извади обгоряло парче бетон. Прекара пръста си отгоре. Леко мазно усещане. Той го подуши, издавайки същите звуци като кучето преди малко. Беше трудно да се определи по този начин. Носът му беше запушен от дъжда. Той допря крайчето на езика си до бетона. Познат вкус… но откъде? Картотеката му, базираща се на личен опит и документираща експертизите му в съда, включваше повече от четиристотин случая.

Той прибра парчето в джоба си в момента, когато Бама дойде за кучето. Лицето му, както на всички останали, изглеждаше измъчено и изпито.

— Намери ли нещо, лейт?

Бама никога не го беше наричал така преди. Това беше обръщението на Бланкет към него.

— Може би някакъв остатък. Помниш ли цвета на пламъка?

Бама поклати глава.

— Съжалявам, бях в камиона. Стана по-бързо, отколкото мислех.

Рита като че ли си спомняше жълто-оранжев пламък. Може би черен барут. Рорк смяташе, че е доловил зелен оттенък в оранжевото. C-4. Но Дъв мислеше, че е забелязал оранжево-червено в последните секунди на взрива от балкона на „Четирите сезона“. АНФО^[2]. Амониев нитрат и дизелово гориво. Мазното на пипане парче, което беше намерил, като че ли потвърждаваше това. Но още беше много рано да се твърди със сигурност.

— Ето ти песа — каза Дъв, протегна се и почеса кучето между ушите за довиждане. Застанал неловко с пъхнати в джобовете ръце, той въздъхна и каза:

— Мислех си за онзи път, когато отидохме на риба в Мейн… И целият ти улов бяха зъбите на Бланкет.

— Това шибано копеле — изръмжа Бама и отклони погледа си.

— Да, това шибано копеле. — Дъв не знаеше какво повече да добави. — Виж какво, трябва да се обадя по телефона. А, моля те, погрижи се никой да не използва мобифон на моста, докато не сме абсолютно сигурни, че е чист. Не искам да задействаме второ устройство със собствените си предавания.

— Ще предам, лейт.

— Ако ти потрябвам, ще съм в тази кабина. — Дъв закрачи изтощено към кръстовището на Мемориъл Драйв и Ривър стрийт. Бама щеше да се оправи. Но Рорк беше в много лоша форма. Той хващаше всеки за слушател и започваше да обяснява защо не се е опитал да обезвреди устройството. Всяка минута излизаше с нови възможни взриватели. Дъв се опита да му каже, че понякога късметът си е късмет и никой не би се съгласил с това повече от Макнолти. Но капитанът само плесна с ръце и измисли още една причина, поради която е трябвало да се използва пушката.

Дъв влезе в телефонната кабина и за момент се загледа в моста през напръсканото от дъжда стъкло. Вкусът му беше натрапчиво познат — като откраднато от олтара вино. Гориво, изкуствен тор, но и още нещо.

Той набра номера на хотела. Изчака да го свържат със стаята, притиснал чело до хладното стъкло.

— Да? — каза Кейт.

— Бланкет е мъртъв.

Гласът й се смекчи. Съвсем малко.

— Какво се е случило?

— Не знам. Още проверяват… — И тогава за първи път осъзна, че Бланкет го няма. Завинаги. Бързо сложи ръка върху слушалката.

— Джим?

Той захапа разраненото място от вътрешната страна на бузата си и махна ръката си.

— Ъъъ, ще се забавя тук — каза той. — Снощи беше прекалено тъмно, за да открием нещо.

Тишина.

— Можеш ли да се оправиш със стаята? — попита той.

— Предполагам.

— Искам да кажа, не се предполагаше меденият ни месец да е такъв. Коста Рика, нали?

Пак тишина, после тя каза:

— Какви са плановете ти, Дъв?

— Да приключа тук колкото мога по-бързо. Да се върна вкъщи и да се натопя в горещата вана.

— Имам предвид екипа.

Той замълча, като се опитваше да измисли начин да я накара да разбере защо днес трябва да бъде с екипа. Но не знаеше откъде да започне. Може би всичко започваше от първата сутрин, когато се появи в сградата на сапьорския отдел, и хората, които щеше да обикне, се държаха с него като с лайно. Печелеше любовта им с всяко повикване.

— Нищо не се е променило, Кейт — каза той накрая. — Утре подавам молба за преподавателска работа.

— Сигурно.

— Недей така. Толкова съм уморен, че едва се крепя.

Чу я да въздъхва.

— Окей. Ако не съм си вкъщи, когато се прибереш — сърцето му прескочи удар, докато тя завърши изречението си, — ще бъда с Лизи в „Св. Себастиан“. Има разпродажба, а след това ще хапнем по нещо. Леля ми щеше да ме отмени, но сега мога и аз да отида.

— Може би ще можем да вечеряме заедно.

— Може би. — После тя добави: — Съжалявам за Бланкет.

— Аз също. — Изведнъж разбра защо лицето на Бланкет изглеждаше толкова различно снощи. Изкуствената му челюст липсваше. — Доскоро, Кейти — беше всичко, което успя да каже, преди да затвори.