Кърк Мичъл
Взрив (4)

4.

Мароканският товарен кораб бе спрял в залива Масачузетс. Двигателите му работеха на празен ход. Капитанът чакаше да се появи пристанищният лоцман. Засега малкия съд никакъв го нямаше. Герити стоеше на носа на кораба, хванат за спасителното въже. Нямаше и намек за бриз. Осветено от залязващото слънце, морето изглеждаше като лист мед. Само повърхността се вълнуваше леко. Отстрани Бостън се очертаваше на фона на небето, стърчащ от жълто-зелен смог. Харесваше му този мъглив здрач — изглеждаше, като че ли Бостън тлее и всеки момент ще се запали.

Беше му трудно да повярва, че Касъл Глей е вече почти на четиринайсет месеца в миналото. Че му бе отнело толкова време да дойде тук, където се намираше сега, когато не повече от два часа го деляха от стъпването на сушата в Бостън. Но бягството и наемането на гемията от Донегол бяха изтощили ресурсите, оставени настрана, преди да влезе в затвора. Плячка от ограбени ълстърски банки в началото на седемдесетте. Но това беше начинание, в което не би могъл да се впусне през деветдесетте — не и след като физиономията му беше разлепена из цялото Обединено кралство.

Така че Герити се обади на старите си приятели за временна работа. Либийците. Те наистина имаха за него едно-две неща. Атентат срещу умерен египетски политик в Кайро. Един лиърджет на американска петролна компания, който мистериозно изчезна от радара над Чад. Нищо повече от няколко ангажимента, които да го снабдят с начален капитал за Америкай^[1].

— Господин Котън…

Герити се обърна незабавно. Отработен трик. Не показвай колебание, когато използваш псевдоним.

— Да?

Капитанът, либиец по националност, се приближаваше към него. Чудесни хора са това либийците. Взети поотделно.

— Драги господин Котън. — Той се ухили, докосвайки козирката на зацапаната си със сол фуражка. — Ще ви замоля да не стоите на палубата, докато акостираме.

— Разбира се, капитане — каза Герити. — Просто се наслаждавах на гледката. Имате ли нещо против да остана още малко?

— Моля. Не съм имал намерение да ви нареждам.

От гледна точка на дисциплината либийците бяха гола вода. Пречеше им естествената учтивост.

— За пръв път ли сте в Бостън?

— Не. За съжаление достигнал съм онзи незавиден момент в живота на човека, когато е правил всичко поне по два пъти.

— Разбирам какво точно имате предвид, господин Котън.

Не, не разбираше. Съвсем не. Крайно време беше старият свят да бъде смазан и от отломките да се изгради нов това имаше предвид.

— Изглежда, нямате търпение да стъпите на брега — продължи капитанът.

Герити погледна водата. Гадост. Отстрани се носеха гирлянди от полуразтворена тоалетна хартия.

— Така е, капитане. Надявам се да се оправя тук.

— Болниците са превъзходни. Така съм чувал.

Герити само се усмихна. Имаше един-единствен човек в целия свят, на когото би могъл да се открие. Една също толкова измъчена душа, която можеше да го разбере. Надяваше се, че ще има време да се види с този човек, преди да го убие.

— Надявам се, че не се чувствате зле, господин Котън.

— О, не, чувствам се чудесно. И смятам да извлека удоволствие от всяка минута от терапията си… — Всъщност тя бе предписана от един радикален психиатър в Хайделберг на пациентите му, предимно членове на фракция „Червена армия“, но също и на Герити, който се криеше на континента. Всички те бяха насърчени да излекуват личните си натрапчиви импулси и мании чрез терапевтични атаки срещу мъчителите си. Не се учете да се справяте с източника на безпокойство. Атакувайте го. Унищожете го. При тази мисъл Герити пое въздух с пълни гърди.

— Свободата, капитане. Усещам свободата във въздуха.

— Страхувам се, че не споделям мита за американската свобода, господин Котън. — Решително, но и внимателно, да не го обиди. Дяволските либийци.

— Нито пък аз.

— Така си и мислех. — Усмивката на капитана беше мимолетна. — Трябва да отплаваме обратно на пети юли — със или без вас, драги господин Котън.

 

 

Горещата, неподвижна атмосфера като че ли усилваше рева на реактивните самолети, излитащи от „Логан Интернешънъл“ на по-малко от три километра разстояние. Оркестърът тъкмо се бе впуснал в триптиха „Нова Англия“, когато един особено шумен, вероятно „Боинг-747“ се стрелна в мрака. Диригентът запокити палката си през сцената и мелодията се разпадна.

Кейт свали цигулката и използва момента да си повее. Какво ли щеше да бъде през август? Не обичаше горещината. Ирландската кръв беше прекалено гъста.

Диригентът отиде до кулисите и си взе палката. Върна се и с мрачно лице отново застана на подиума.

— Ще опитаме ли отново? — запита той със слаба усмивка.

— Защо не, мамка му? — измърмори някой откъм ударните, явно смятайки, че гласът му няма да стигне по-напред от флейтите.

Умът на Кейт беше в първите няколко такта, но тя се почуди къде е отишъл Дъв. Струваше й се да си спомня как той казва, че ще се върне вкъщи веднага щом свърши историята в Кеймбридж. Може би не го беше направил. Може би всички обещания се сливаха в една голяма, безнадеждна каша.

Диригентът отново хвърли палката си по кулисите.

Някой ден копелето ще извади нечие око. И тогава струнните ще го обсипят с лъковете си. Дъжд от лъкове. Шърудската гора.

Този път не се нахвърли веднага върху струнните. Вместо това той се обърна към първите цигулки:

— Мис О’Брейди…

Тя застина. След всички тези години чувството все още беше, като да те извикат в директорския кабинет.

— Изглеждате, като че ли сте тук — продължи той. — Но не звучите така.

— Съжалявам.

— Да, наистина. — За щастие той се обърна и към останалите: — Малко повече от две седмици, хора. Това е всичко, с което разполагаме. Ще разочароваме ли отците основатели?

Последва едно измърморено „не“.

Слабият отговор доведе диригента до върховите възможности на дробовете му.

— Ще разочароваме ли отците основатели?

— Не!

Кейт се обърна към виолистката зад нея, дребна еврейка, която оценяваше шегите й.

— Естествено, че не — всички от Джон Ханкок до Пол Ривър са на шест стъпки под земята в гробището „Гренъри“. Къде му е било на тоя последното изпълнение? В Оркестъра на флота?

— Млъквай, преди да съм се разхълцала, О’Брейди.

Още един пищящ самолет се издигна над „Логан“.

— Отгоре ще има фойерверки — продължи патетично диригентът, когато шумът заглъхна. — Искам да чуя как излитат и от вас! А сега всички отначало!

Бяха на средата на парчето, когато отново нещо разсея Кейт.

Джеймс Дъв. От плът и кръв.

Той се бе разположил на последния ред, голите му ръце лежаха върху облегалките на съседните столове. Изглеждаше по-спокоен, отколкото го бе виждала някога. И за първи път, откакто го познаваше, не носеше палто или яке. Като всички цивилни агенти той слагаше едно от двете дори и в най-големите жеги, за да прикрива револвера и белезниците.

Тази вечер Дъв не носеше оръжие.

Кейт тръсна глава и се опита да се съсредоточи върху репетицията. В противен случай всички щяха да седят до полунощ.

Обаче не можеше да отмести погледа си от него.

Беше взел решение. Личеше си. Но осъзнаването на този факт я караше да се чувства неспокойна. Той скъсваше с нещо. Ако не със сапьорския отдел, с нея.

Отново я обхвана изненада, че не носи оръжие. С това правеше изявление. Вече я нямаше параноята, която го караше да гледа на всяко човешко същество като на потенциална мишена.

След двайсет минути диригентът ги освободи със скептично свиване на рамене.

Кейт се чудеше какво да каже на Дъв, докато прибираше цигулката си в калъфа. Той беше дошъл до авансцената и я чакаше усмихнат, с ръце, издуващи джобовете на панталоните му в цвят каки. Може би си беше купил кобур за глезена. Веднъж бе споменал, че смята да си намери, за да може да се облича по-обикновено.

Сърцето й биеше лудо, докато слизаше към него по страничните стълби.

— Здрасти — каза той. Погледът му бе ясен и уверен.

— Здрасти. — Не можа да се удържи: — Носиш ли си желязото?

— Не. Гладна ли си?

— Умирам.

 

 

Дъв седеше сам в затъмнено ъглово сепаре в „Ресторанта на Бернардо“ на Флийт стрийт. Беше уморен, с леко понижено настроение, не съвсем сигурен относно решението, взето в задния двор на О’Банън. Преди да се срещне с Кейт, се чувстваше свободен, почти се рееше. Но нейното настроение съсипа и неговото собствено. Въпреки четирите чаши кианти тя продължаваше да бъде на тръни. Единственият ефект от алкохола, който забеляза, бе лекото й залитане, когато се отправи към тоалетната преди няколко минути.

Тя се плъзна в сепарето.

— Как са мидите?

Той изви дясната си ръка и я раздвижи. На него самия не му се стори особено смешно, но тя се разсмя и спаси ситуацията.

— Изглеждаше добре и по телевизията. — Погледът й се спря върху чинията макарони с фрути ди маре. — По този повод…

— Мм?

— Капитанът беше ли там? Как се казваше?

— Рорк. Да, беше.

— А останалите от екипа? Макнолти, Мейнър, всички други?

— Да, обичайните типове.

Тя потопи пръста си в чашата и го прекара по ръба, издавайки приличащ на стенание звук.

— Тогава защо те извикаха в почивния ти ден?

— Кейт…

— Просто попитах.

Той нямаше никакво намерение отново да минава през това. Но се усети, че й дава обяснение:

— Защото не беше обичайно повикване. Не просто поредната бомбичка в сметището зад търговския център.

— Тоест това, че са извикали именно теб, е комплимент, така ли?

— Така мисля.

Кейт кимна, отпи и подаде празната бутилка на келнерката.

— Още малко вино, ако обичате. — Лицето й леко се поклащаше. Може би беше малко пияна.

— Винаги трябва да си отпред на бял кон, нали, Джими Дъв?

— Кейти…

— Защо… Ще ми кажеш ли поне веднъж защо?

— Моля те — каза той. Осъзна грешката си. Бе загубил вдъхновението, с което тръгна към концертната зала. Трябваше да си разкаже урока там. Вместо това се мота около темата и сега чувствителните й антени долавяха колебанието му. Изведнъж разбра — сега или никога. Да я спечели или да я загуби.

— Няма вече бял кон, Кейт. Току-що се спеших.

Тя помълча.

— Кога?

— Днес. Искам да кажа, че реших този следобед.

— Глупости, Дъв.

Наоколо започнаха да се обръщат, но Дъв не им обърна внимание и каза:

— В понеделник сутринта, точно в осем, подавам молба да ме прехвърлят на преподавателска работа.

— Къде?

— В отдела за подготовка. И преди са ми предлагали. Ще работя извън академията. От осем до пет. Без извънработно време. Ще уча курсантите да разпознават устройствата и новите членове на екипа да ги обезвреждат. Три години и съм готов за предсрочна пенсия. Окей?

Тя го гледаше с подозрително присвити очи.

— Мигни — каза той. — Направи нещо, за бога.

Тя му каза да си го начука.

— Хайде, Кейти — каза Дъв, понижавайки глас, — какво правиш? Защо насилваш нещата по този начин? Ти печелиш. — Грешка. Усети се в момента, когато го изрече.

— Аз ли печеля?

— Забрави, че го казах. И двамата печелим.

Тя се облегна назад.

— С тази грешка на езика каза много, Джеймс Дъв.

— Кейт.

— Go-wan. Ти си добър в това, което правиш. И двамата знаем, че искаш да го правиш. И ще продължиш. Независимо от цената за теб и за хората, на които им пука за теб. — Тя мрачно захапа едно хлебче. — Подай ми сиренето.

— Майната му на сиренето. — Той събори чинията с ордьовъра на пода с опакото на ръката си. — Слушате ли ме изобщо, госпожо? Казах, че се захващам с преподавателска работа!

— Сериозно? А после?

— Ще преподавам! — Дъв се обърна към възрастната двойка в сепарето отзад. — Прощавайте, нали това, което излиза от устата ми, е английски? — Отново се обърна към Кейт, преди шокът им да премине: — Аз ще преподавам!

— И ще бъдеш нещастен през остатъка на живота си, Джеймс Дъв. Познай у кого остава контрата.

Дъв понижи тон:

— Слушай, не знам как точно да ти го обясня, но не го нравя заради теб!

Това я накара да млъкне за момент.

— Какви ги приказваш?

Той хвърли салфетката си върху чинията, сплете ръце и облегна чело на тях. Откъде да започне? И което е още по-важно, къде да спре? Вдигна глава и се насили да й се усмихне.

— Спорим за нищо, Кейт. Факт е, че вече не ставам за тази работа… окей?

Тя не каза нищо, само го гледаше.

— Не мога да спя нормално. Всеки път, когато обезвредя устройство, ще си издрайфам червата. Ти си мислиш, че ми харесва. Е, не е така. И никога не ми е харесвало. Може би просто съм чувствал, че трябва да го правя. Един вид морално задължение. Дотук обаче. Животът ми вече е различен. Искам той да бъде различен… Разбирате ли ме, госпожо?

Очите й искряха.

— Кажи нещо, Кейт.

— Мисля, че съм като теб — каза тя, след като още веднъж го погледна изпитателно.

— Горката жена… и как?

— Исках да нагазя в това само веднъж. И никога да не се връщам към него. Искам да се разберем веднъж завинаги.

Той поклати глава, смеейки се тихо.

— Е, Кейт О’Брейди, смятам, че има и по-лоши поводи за кавга. — След това каза на помощник-келнера, който събираше останките от ордьовъра: — Остави го, синко. Това е годежното ни парти, така че до края със сигурност ще има още доста натрошен порцелан.

— Какво говориш, Дъв?

Той измъкна от задния джоб на панталоните си покрита с плюш кутийка, отвори я и й показа диамантена гривна.

— Go-wan — каза той. Но тя плачеше.

 

 

Герити седеше начело на дълга маса с американски падита и пееше толкова силно, колкото и най-пияният от тях. От момента, в който се запъти към бара, акцентът му ги привлече и оттогава непрекъснато го черпеха.

… тъмни чувства и страсти дребни и напразни…

Той блъсна чашата си в масата така, че пяната се разхвърча.

Нация отново, нация отново.

Достатъчно Ирландия провинция била е…

Химнът завърши с възторжени възгласи и потупване по гърба. Беше доста забавно това пиянско простодушие на далечните братовчеди.

— Господин Бари — запита един от тях Герити, — вие имате ли нещо общо с „проблемите“ у дома?

У дома, вика. Тоя пияница, който се беше представил като техник по поддръжката на кабелни системи, надали някога е бил по-близо до Ерин от крайната точка на Кейп Код.

— Не бих казал — отвърна Герити с престорена скромност. — Аз съм от графството Керн, което, както знаете, е толкова отдалечено от Белфаст, колкото изобщо можеш да стигнеш, без да си намокриш краката. — Той замълча, после намигна широко и добави: — Но си имам мнение по въпроса.

— И то е? — настоя някакъв глупак.

— Господа, моля ви, на английската кралица и без това не й е леко, след като Чарлс разправя по телефона; че искал да бъде дамската превръзка на някаква курва с кралско потекло.

Те се разсмяха гръмогласно и чашата му веднага бе долята от една кана.

Герити погледна часовника си.

— Къде, по дяволите, е Лиам?

— Братовчед ви? — попита техникът.

— Да, далечен братовчед ми е. Първо трябваше да ме вземе от летището. Когато му се обадих, той реши да се срещнем тук. Преди два часа. Не, три. Явно ще се окаже още по-далечен, отколкото мислех.

— Как му е фамилията? — попита някой.

— Макгивни. Лиам Макгивни. Може би сте го чували?

Те заклатиха глави.

— Не е от редовните посетители.

— Понякога използва по̀ английско фамилно име. Казва, че го прави от бизнес съображения. Само че какво беше то, да му се не види?

— Да не е Софърд? Има един Лиам Софърд, който идва чат-пат.

— Колко е възрастен?

— Гони шейсетте.

— Не, Лиам още няма четирийсет — каза Герити и въздъхна. — Е, страшно много работи можеш да поискаш от роднина. Легло, закуска и ключа от барчето.

Един мъж с хлътнали бузи дръпна силно от цигарата си и каза:

— Човек, който обръща гръб на семейството и родината си, е жалък кучи син.

— Хайде, момчета — великодушно рече Герити, — сигурен съм, че Лиам си има причини. Ще се оправя по някакъв начин.

— Какви са възможностите ви, господин Бари? — попита техникът. Връзката ключове на колана му издрънча, когато той се наведе по-наблизо.

— Моля?

— Как сте с парите?

— О — отвърна Герити, обвивайки за момент ръката си около кръста му, — слава богу, за момент си помислих, че питате дали хирургът не се е пробвал върху парчето ми. — Последва пиянски кикот. — Ще се оправя. Доколкото съм чувал, в тази страна има безплатен обяд.

— Вече не. — Техникът тръсна бейзболната си шапка от „Ред Сокс“ на масата и тя бързо се напълни с банкноти по десет и двайсет долара.

— Момчета, момчета… — опита се да протестира Герити. — Не мога да приема вашата щедрост.

— Ще ни обидиш, Бари — каза мъжът с хлътналите бузи. — Няма ирландец да е дошъл в Бостън и да е спал на улицата.

— Всички сте страшно мили. А и бирата ми натежа на мехура. Ще ме извините ли за минутка? — Герити се отправи с несигурна стъпка към дъното на пъба, но се обърна, споходен от внезапна мисъл, и се върна за чашата си.

— Дълъг е пътят до Ципърери^[2].

Те изреваха от смях.

След като отново се обърна обаче, лицето му се стегна. Надяваше се слабо, че Макгивни е запазил името си. Ако не и двете, поне първото. Някои от новодошлите го намираха по-лесно, отколкото да свикват да отговарят на Боб или Бил, които не пасваха добре.

Само че проверката в бостънските бели страници не доведе до нищо.

Останал сам в тоалетната, Герити изля пълната чаша бира в писоара и се изпика.

Знаеше със сигурност, че Макгивни е отишъл в Бостън през 1972. А преди две години един съкафезник от Касъл Глей беше убеден, че е видял Лиам на улицата в Съмървил, предградие на Бостън. Не говорили и Макгивни внезапно изчезнал. Но човек, който е прекарал повече от десет години в един град, създава връзки, лични и професионални, които биха могли да го задържат цял живот.

Герити се закопча и излезе отвън, където бе паркиран камионът на техника.

В търсенето си на Лиам Макгивни Герити не можеше да използва бостънската връзка на ИРА. На личните инициативи се гледаше с неодобрение, а братството имаше нагледни начини да изрази неудоволствието си, като най-лекият беше да се осакати прегрешилият с изстрел в коляното. Или и двете. Или в мозъка, при второ предупреждение. А Герити вече бе предупреден да се снишава, докато бягството му поизбледнее в паметта на различните британски служби.

Той извади от джоба си ключовете на техника и се качи и камиона през двойната задна врата. Точно според очакванията вътре имаше чанта с фини инструменти.

Герити ги хвърли в една кофа за боклук, докато се върне, и се прибра вътре.

— Как е в Ципърери? — попита техникът, хилейки се глупаво.

— Топло и влажно по това време на годината. — Герити седна до него. Малко по-късно, докато разговаряше с един от мъжете, той пусна ключовете на пода. Те издрънчаха и техникът потупа колана си, след което започна да ги търси пипнешком в полумрака под масата. Докопа ги, няколко пъти опита клипса с палец и в крайна сметка се върна към бирата си.

— Не забравяй това. — Мъжът с хлътналите бузи му набута в ръцете снопче банкноти.

— Както казах, страшно мило… просто много… — Гласът на Герити заглъхна, очите му се приковаха в телевизора, монтиран на тавана над бара. Звукът се заглушаваше напълно от посетителите, но той стана като в транс.

— Господин Бари? — обади се някой отзад.

Герити използва един празен стол за стъпало, качи се върху барплота и остана там, предизвиквайки истеричен смях на масата, която току-що беше напуснал. Той обхвана телевизора с длани, като че ли държейки лицето, което трептеше на екрана.

— … в Кеймбридж тази сутрин. Лейтенант Джеймс Дъв, от Бостънския сапьорски отдел, когото виждате да излиза от сградата заедно с двадесет и две годишната жертва на опит за убийство, последван от самоубийство, бе награден с…

— Господи, момчета! — изрева Герити към масата. — Адски грешите — има безплатен обяд!