Кърк Мичъл
Взрив (2)

2.

— Заповядайте, господин Дъв — каза възрастният собственик на музикалния магазин. — Опакован за подарък, както си му е редът.

— Страхотно. — Джеймс Дъв пое пакета и го остави върху щанда, докато изравяше портфейла си. При отварянето му полицейската значка проблесна и привлече вниманието на собственика.

— А, защо не казахте, лейтенант Дъв? — Изведнъж в гласа на възрастния човек се прокрадна следа от ирландски акцент. — От управлението в Съмървил ли сте?

— Не, от другата страна на реката — отвърна Дъв.

— Няма значение. Отстъпката ми важи и за Бостънското полицейско управление. Десет процента. Правя я повече от четиридесет години за хората в синьо — при това с удоволствие.

— О, чудесно… — Дъв му подаде сто долара. — Оценявам го, но нали и вие трябва да живеете.

Касовият апарат иззвъня и собственикът намигна, връщайки му двайсетачка.

Дъв пъхна банкнотата в малка пластмасова касичка за Младежката католическа организация. Преди двайсет години тя щеше да бъде за НОРЕЙД, северноирландския комитет за събиране на помощи, който финансираше терористичната кампания на ИРА в Ълстър^[1]. Слава богу, Тед Кенеди и други американски падита^[2] сложиха край на тези дарения.

— Не сте местен, нали? — запита продавачът, когато Дъв се отправи към вратата. — Поначало, имам предвид.

— От Филаделфия съм.

— Аха. Е, това също е хубав град.

— Така е. Благодаря.

Отвън Дъв завърза шейсетсантиметровия пакет за седалката на своя „Харли Дейвидсън“. Поседя малко, преди да запали двигателя. Гледката надолу по улицата бе неестествено позната: компактната група търговски сгради, към които се числеше и Музикалният център на О’Фаръл, преминаваше в редици от тухлени къщи, простиращи се нататък в тежката мараня. Възрастни жени се връщаха на двойки от съботната сутрешна литургия. Деца играеха стикбол между паркираните коли. Познато до болка. Но в тукашния живот на ирландските католици имаше една спокойна нормалност, която липсваше в собственото му детство.

Дъв нежно запали харлито, направи обратен завой и подкара към Чарлс Ривър.

Беше едва средата на юни, но знойният въздух можеше с нож да се реже. Въздушната струя охлаждаше навлажнената му от пот кожа. Вятър в косите му. Това бе причината да си купи мотоциклета, който бе в излишък на пътната полиция — да се носи с грохот през целия континент със стокилометров вятър в косите. И с буболечки по зъбите без съмнение. Преди година и половина беше решил да използва най-после натрупаните четири месеца отпуски и да запраши към Калифорния. Нямаше представа точно колко голяма е страната и с нетърпение очакваше да бъде завладян от огромните разстояния.

Но тогава срещна Кейт О’Брейди — благодарение на президента на Съединените щати, който бе приел поканата на „Бостън Попс“^[3] за Деня на загиналите в Гражданската война. Сутринта, докато оркестърът репетираше, Дъв помагаше на тайните служби в двете прочиствания на концертната зала. Всеки път, когато минаваше покрай първите цигулки, една умопомрачителна червенокоса жена с лятна, дълбоко изрязана рокля прошепваше:

— Какво търсиш, пади?

Отначало Дъв просто й се усмихваше. Беше невъзможно да спомене думата „устройство“, да не говорим за „бомба“. Щеше да последва паническо бягство към изходите.

Тя обаче не го оставяше на мира.

— Намери ли го, пади?

— Какво те кара да мислиш, че съм пади? — попита Дъв и извинително вдигна рамене, когато диригентът, Джон Уилямс, му хвърли убийствен поглед.

Тя изчака ударните да влязат, преди да му отговори:

— Силни келтски черти. Лешникови очи, което значи, че някой викинг се е търкалял в шубраците с една от тъмнооките ти прапрабаби. Малко спукани капиляри, едва започващи да оцветяват в червено върха на носа ти. Ако нямаш ирландски произход, и аз нямам.

После отново настоя:

— Все пак какво търсиш?

— Автомат за презервативи.

— Go-wan^[4] — каза тя. Явно беше южнячка. От Южен Бостън. — Е, и как е, намери ли?

— Не.

— У нас имам. — След това вдигна цигулката до брадичката си и засвири като ангел.

Сега, пресичайки калната Чарлс Ривър, Дъв се изкиска при спомена за лекия шок, който изпита онази сутрин — а и силното влечение към цапнатата в устата южнячка.

След представлението в къщата на Кейт го очакваше изненада — съвсем не неприятна. Това беше седемгодишната й дъщеря Лизи, резултат от неуспешен брак с джазмузикант. Тогава Дъв си тръгна само с три чашки безкофеиново кафе в стомаха и обещание за закуска на върха на пъпа на вселената^[5] на следващия ден. Оглеждайки Кеймбридж от петдесет и втория етаж на Пруденшъл Тауър, Кейт внезапно отмести погледа си от пейзажа и попита:

— Откъде, по дяволите, си, Дъв?

— Какво искаш да кажеш?

— Не звучиш като човек от Масачузетс.

— А като какъв звуча?

Тя го погледна, подпряла лице на леко луничавите си длани.

— Ами… Не знам.

— Роден съм във Филаделфия — призна той. — Прекарах по-голямата част от греховната си младост в Съмървил. Слава богу, досието ми на малолетен е запечатано със съдебно нареждане.

— Вашите живи ли са още?

— Не, умряха.

— Как?

Добрите стари южняци. Не точно плахи и свенливи, както би потвърдил и всеки събирач на данъци.

— В пожар — най-накрая отвърна Дъв. — Старецът ми пушеше в леглото.

Намали скоростта по улицата на Кейт, като се оглеждаше за Бумър, своето куче квартална превъзходна, което вече живееше при нея и прекарваше времето си в копаене на дупки под оградата на задния двор. Около апартамента на Дъв нямаше никаква зеленина. Кейт се страхуваше от крадци и имаше нужда от куче пазач. Освен това Дъв разбираше значимостта на факта, че Бумър е тук, както и опасността, ако нещата между него и Кейт не потръгнеха. Лизи бе привързана към Бумър, така че — сбогом, куче.

Както и се очакваше, Бумър се изстреля на улицата точно когато Дъв наближаваше къщата.

— Боже всемогъщи, някой ден ще си направя от теб килимче, куче проклето — каза той, докато паркираше зад джипа „Ранглър“ на Кейт.

Слезе от мотоциклета, почеса кучето и огледа ранглъра. Калниците бяха силно корозирали, дори и оста бе ръждясала. Вероятно това щеше да бъде следващото му решение, ако реши да заседне тук — нова кола.

Чуваше деца, които пееха отзад.

Забързано грабна пакета и се втурна към вратата. Когато стигна до оградата, реши да не разваля големия миг на Лизи с късното си влизане. Надникна над дъските. Кейт дирижираше дузина деца, пеещи „Хепи бъртдей“, тънките й ръце отмерваха темпото. Дъв се усмихна доволно. Типично за нея.

Забеляза, че боята на къщата се лющи. Най-добре да извика тенекеджии и да постави алуминиева обшивка. Мразеше да боядисва.

Песента свърши и Кейт каза:

— Пожелай си нещо, буболече.

Чу се как Лизи духа свещите, пръскайки слюнки. След това тя сниши глас и каза на майка си:

— Искам Джими Дъв да ми бъде татко.

Кейт отвърна остро:

— Не изричай на глас желанията си, ако искаш да се сбъднат. — Това са ирландските майки. Суеверието е разтворено в млякото им. Само това обясняваше всички глупости, в които самият Дъв вярваше донякъде.

Той се отдръпна безшумно няколко крачки назад, после изтрополи по чакълената алея и извика:

— Честит рожден ден, госпожице Лизи О’Брейди!

— Джими Дъв!

Докато влизаше през вратата, той каза:

— Рожденичке, изглеждаш като мечта. — Грабна я със свободната си ръка и й залепи голяма целувка. — Това роклята ти за първото причастие ли е?

— Не. — Тя изхихика. — Мама ми я купи за осемнайсет долара.

Лизи проточи шия над рамото му, за да разгледа пакета, който криеше зад гърба си.

— Какво е това?

Дъв й връчи пакета и я пусна на земята. Тя се справи набързо с опаковката и се обърна към майка си, стиснала щастливо синтезатора „Касио“.

— Виж, мамо — малко пиано!

Дъв го включи и Лизи хищно се нахвърли върху клавиатурата, изтръгвайки вопъл от синтезатора.

— Звучи като ветеринарна клиника, в която са свършили упойката — извинително каза Дъв на Кейт. — Мога да й давам уроци, ако ти не искаш.

— Добре — у вас.

— У нас е тясно и съм заобиколен от хора в напреднала възраст. Възстановяващи се сърдечноболни.

— У вас — настоя тя.

Той я целуна. Обичаше да чувства тялото й в ръцете си. Бяха минали няколко дни от последния път.

— Закъсня — каза тя, щом устните им се разделиха.

— Много си красива.

Тя въпросително го погледна в очите. Дъв знаеше, че очаква отговор. Той нямаше такъв. Все още не. Тя се намръщи и го плесна по задника, после извади превръзка и му завърза очите. Дъв усети как нещо подобно на перо се пъха в дясната му ръка.

— Какво е това? Ох! — усети кабарчето.

— Би трябвало да знаеш, Дъв — магарешка опашка.

С възторжени викове децата се хвърлиха към него и започнаха да го въртят. Зави му се свят и той се олюля.

— Къде е това животно без опашка? — Това съм аз^[6], разбра той. От четиридесет и осем часа заради безпочвеното й твърдоглавие.

Децата се заливаха от смях, докато той трамбоваше из двора.

— Само да извадиш окото на някое дете, и родителите ще те дадат под съд — предупреди го Кейт. После токчетата й затропаха нагоре по външните стълби към кухнята. Отсечени, ядосани стъпки.

Дъв свали превръзката от очите си, подаде я на Лизи и последва Кейт.

Тя пълнеше каната за кафе на мивката.

Дъв мълчаливо метна якето си върху облегалката на стола и седна. Точно в центъра на покривката бе поставена ваза с цветя. До нея имаше съдче за захарина или каквото там се използваше в днешно време. Всичко бе поставено точно на мястото си. Но той харесваше у нея именно това. Харесваше му, че винаги държи вселената под контрол. Нейният свят никога не се беше разпадал на парчета. Единственото близко до нещастие нещо, което й се беше случвало — разводът й, — бе извършено с хладната ефикасност на пролетно почистване.

— Е, Джеймс Дъв — каза тя, все още с гръб към него, — ще говориш ли с някого?

— Да. — Добави почти срамежливо: — С теб.

Тя наклони глава. На пряката слънчева светлина, влизаща през прозореца, косата й изглеждаше като талази от медни нишки.

— Не е достатъчно. — Водата преливаше от стъклената кана. — Просто не знам какво да правя с нещо такова. — Тя най-после завъртя крана и се обърна. — Не го прехвърляй върху мен. Ще направя всичко, което мога, но не постъпвай така с мен.

— Не знаех, че съм такова бреме.

Тя раздразнено поклати глава.

— Не го приемай по този начин, Джим.

Той кимна, прикривайки облекчението си.

— Не знам откъде да започна пред чужд човек, Кейт. — Прекалено много неща за разбулване, дори пред нея. Би отнело години да обясниш нещо подобно — и да накараш другия наистина да разбере.

— Може би и двамата грешим. Може би има друг начин. Нали знаеш, дори да опитам да елиминирам източника на проблема…

Сигналното му устройство иззвъня. Дъв посегна към колана си, изключи пейджъра и извади ултралекия си мобифон от джоба на якето.

Кейт шумно изпухтя.

Дъв натисна бутона за експресно набиране и се опита да й се усмихне, но тя отклони погледа си.

Още при първия сигнал отсреща отговориха:

— Сапьорски отдел.

— Дъв. Къде?

— МТИ, лейтенант… — Диспечерът му даде местонахождението на сградата и подчерта, че обаждането е спешно.

— На път ми е. — Той стана, навлече якето си и провери дали скрива револвера и белезниците. — Кажи на Лизи, че ще й се реванширам.

— Не се тревожи — каза Кейт.

— Виж, това е съвсем наблизо — в Кеймбридж.

— Те нямат ли си хора да се оправят?

— Не, градът е прекалено малък. Използват ни за братска взаимопомощ. — Дъв прекара пръсти по вътрешната страна на голата й ръка. — Сигурно няма нищо.

— Да, знам. Просто шега. На това му викаш фалшива тревога, нали?

— Да. — Той отново я целуна. — Ако знаеш как мразя шегите.

Най-после тя му отпусна бегла усмивка. И съблазнителна.

— Ще ти запазя парче торта.

 

 

Дъв опита да се придвижи по авеню „Масачузетс“, но обедният трафик през уикенда го накара да прибегне към маршрутите, които беше научил като патрул и не можеше да забрави дори и да искаше. С глава, наведена над кормилото, той се носеше напред, като се доближаваше до осевата линия всеки път, когато на пътя му се изпречеше кола, независимо от посоката й. Близо до реката за него се залепи патрулна кола, но полицаят го позна и отби с прощално изквичаване на сирената.

Кошмари.

Това бе проблемът между него и Кейт, въпреки че психиатърът в управлението ги наричаше нощни страхове. Скачаше в леглото си, крещеше и се бореше с господ знае какво. Дъв знаеше, че страда от класическа стресова реакция, но не виждаше смисъл да се консултира с лекар, както го караше Кейт. Тя си беше втълпила, че причината е в работата му. Това обаче не бе така, поне не напълно. Ако случаят беше такъв, би потърсил помощ моментално. Няма нищо срамно в това да си човешко същество. Но онова, което преживяваше отново и отново почти всяка нощ, нямаше нищо общо с Бостън.

Започваше да му се натрапва и когато беше буден. Обезпокоително. Заплашваше да погълне цялото му внимание.

Профуча над Чарлс Ривър по Харвардския мост и сви в първата пресечка отдясно, към района на Масачузетския технологичен институт. Няколко местни малоумници, брадати и анемични, се хилеха безсмислено на полицейския хеликоптер, кръжащ над сградата, към която бързаше Дъв. Охраната на МТИ се опита да го спре, но той просто размаха значката си, вряза се в кордона и паркира зад камион с надпис „Бостънско полицейско управление — сапьорски отдел“. Двама от екипа, Мейнър и Макнолти, седяха на една маса за пикник и правеха последна проверка на инструментите си.

— Какво има? — запита Дъв.

— Ами, лейтенант — провлече Дейл „Бама“ Мейнър, чешейки елвисовските си бакенбарди, — някакъв проклет смотаняк току-що измислил съвсем нов начин да се сбогува.

За бившата гордост на пътната полиция всички известни форми на живот се подразделяха на два вида — смотаняци и червеи. Дъв не беше сигурен кой от тях заема по-високо положение на еволюционната стълбица. Спорен въпрос. Мейнър се числеше към редиците на пуританите фундаменталисти и вероятно беше креационист^[7]. Той запали едно „Марлборо“ и потупа завързания за крака на масата лабрадор — едно от кучетата, които се използваха за откриване на взривни устройства.

— Накъде е тръгнал този скапан свят?

— На майната си — отговори Едуард „Бланкет“^[8] Макнолти — склонен към самоанализ преждевременно побеляващ чернокож. Прякора си беше получил още първия ден в екипа. Някой беше подхвърлил колко е удобно да си имаш голям колкото противобомбен заслон новобранец, зад който да се скриеш.

— Къде е капитанът? — попита Дъв.

Макнолти посочи задната врата на бронирания камион.

— Следи екрана.

Макнолти делеше всичко живо на пушачи и непушачи. Беше успял да ги откаже и сега изпитваше презрението на прероден към изкусителите. Сбърчи нос, когато Бама всмукна силно.

— Ще разкараш ли това шибано нещо? Влизаме в място, където има устройство бе!

Дъв измъкна цигарата от пръстите на Бама и се отправи към камиона.

— Не разхищавай, за да не изпаднеш в нужда — произнесе той, надвиквайки шума на бензиновия генератор, който задвижваше климатичната инсталация. Не че от нея имаше голяма полза. В претъпканата вътрешност на камиона продължаваше да е задушно като в турска баня. Рита Дърджин, талисманът на екипа — но не и талисман на всеки, който си поиска, а просто жилав човек със стабилна ръка, — му се ухили, докато той се промъкваше между апаратурата, разкривайки собствената си цигара, забучена между зъбите й.

— Хей, капитане — каза тя. — Можеш да си починеш. Експертът се появи на сцената.

— Не наливай масло в огъня, госпожо — прошепна й Дъв на минаване и кимна за поздрав на шефа си, капитан Фред Рорк, който седеше на командния модул. Той му отправи предпазлива, но облекчена усмивка, която изразяваше смесените му чувства към лейтенанта. Дъв го разбираше. Сигурно е трудно да харесваш човека, който един ден ще те замести. Не че Дъв искаше да е начело на екипа. В това се криеше иронията на положението. Но колкото повече го твърдеше, толкова по-малко Рорк бе склонен да му вярва.

Той погледна екрана.

Картината се предаваше от видеокамерата на Манфред — робота с дистанционно управление. Тя показваше млада жена средна хубост, която диво чукаше по клавиатурата на компютъра пред нея.

— Манфред сам ли е вътре?

— Не — промърмори капитанът, търкайки патладжанестия си нос. — В момента Кортес е с него.

Кортес беше техникът на екипа. Кубинец по произход. Улиците на Малката Хавана в Маями го бяха снабдили с речник от мръсни испански думи, способни да подпалят брадата на Фидел.

— Стой малко, Джим. Опитваме се да изобретим нещо.

Не да измислим нещо. Да изобретим. Интересно.

Микрофонът на Манфред предаваше чукането на клавишите, после гласа на младата жена.

— Започвам да се уморявам — каза тя изтощено и отчаяно.

— Продължавай да пишеш, по дяволите — нареди й Кортес, който не се виждаше.

Тя изписваше на екрана на компютъра „обичам те обичам те обичам те обичам те обичам те…“ Дъв се умори само да гледа. Забеляза, че дигиталният брояч с надпис „Свободни байтове“ върви надолу: 0340, 0339, 0338…

Полуобезумелият Рорк, който се моткаше с джойстика, управляващ ръцете на Манфред, а и доста други работи, каза тихо:

— Съжалявам, че те повиках в свободния ти ден, Джим.

— Няма проблем, Фред — излъга Дъв. — Просто ще си намеря друга разкошна цигуларка, която е в състояние да ме накара да заскимтя само с поглед.

— Кучетата подушиха C-4 — продължи капитанът, имайки предвид експлозива на въоръжение в армията. — Половин фунт от тая гадост е насипана в компютъра на момичето. Тя е вързана за него.

Той завъртя джойстика и дясната ръка на Манфред се вмъкна в кадър.

— Вързана ли? — попита Дъв.

— Ами вманиаченият й приятел от ревност направил така, че тя трябва да пише непрекъснато. Ако спре, сградата ще се приземи някъде в Конкорд.

— Тоест тя ще пише, докато се справим.

— Не точно. Гаджето й е сложило брояч. Когато харддискът се запълни…

Нямаше нужда Рорк да продължава.

— Къде е този гъз? — попита Дъв.

С помощта на джойстика Рорк накара Манфред да покаже пода от едната страна на жената. Млад мъж се бе прострял на земята в малка локва кръв. Дулото на пистолет четиридесет и пети калибър още беше завряно в устата му. Камерата даде едър план. Изходният отвор на тила му изглеждаше голям като купа за пунш.

— Прекрасно — сподавено каза Дъв.

— В момента се опитвам да науча Манфред да пише. — Рорк погледна лейтенанта, очаквайки морална подкрепа.

Дъв започна да клати глава със съмнение, но престана.

Рорк натисна бутона на микрофона, задействайки монтирания в главата на Манфред говорител.

— Окей, Мери, почти сме готови.

— Казвам се Нанси — натъртено произнесе тя. Като човек, които държи да бъде запомнен правилно.

— Добре… Нанси.

Със залепени за монитора очи Дъв наблюдаваше как един от приличните на нокти пръсти на Манфред напечата „обичам“, после отривисто се насочи към клавишите Т и Е и ги натисна.

Рорк шумно въздъхна.

— Исусе, страхотно. — След това каза в микрофона: — Готови сме да минем на автопилот, приятели. Кортес, направи го и двамата с Мери изчезвайте оттам.

Показа се техникът с изцъклен поглед зад защитните очила. Около отворите за ръцете и главата защитното му облекло беше мокро. Той бутна някакво щифтче върху робота и излезе от обхвата на камерата.

Манфред продължи да пише.

Дъв вече не виждаше лицето на Нанси на екрана, но забеляза как ръцете й нерешително се откъснаха от клавиатурата и се дръпнаха назад.

— Изчезваме, кеп — чу се гласът на Кортес. Последва го трополене, когато Нанси стана от въртящия се стол.

Дъв се бе разсеял за момент, когато юмрукът на Рорк се стовари върху ръката му и събори пепелта от цигарата, която беше измуфтил от Бама.

— Това парче желязо доказа, че си струва парите, а, Джимбо?

Дъв обаче се хвърли напред през стреснатия капитан и сграбчи джойстика.

— Кажи й да седне обратно на клавиатурата, Кортес! — извика той, натискайки бутона на микрофона с двата си палеца едновременно.

Манфред стоеше неподвижен. Задачата се беше оказала прекалено сложна за вградения му компютър.

— Какво? — простена Нанси, явно вече прекосила цялата стая.

— Пиши, Нанси!

— Как…

— Пиши! Кортес, върни на ръчно!

Два чифта човешки ръце трескаво се задвижиха пред обектива на Манфред. Нанси издаде слаб стон, но пръстите й се извиха над клавиатурата и започнаха отново да изписват „обичам те обичам те обичам те…“

— Какво не беше наред? — Въпросът на Рорк не беше отправен конкретно към някого.

— Имаш ли време да ти обясня? — промърмори Рита отзад.

Кортес се опитваше да свали ръката на Манфред. Металният крайник вибрираше безполезно във въздуха.

— Se caga en mi^[9]! — изсъска техникът и прасна Манфред по главата така, че картината се разклати.

Дъв тръгна към задната врата.

Рита издърпа фаса от ъгълчето на устата му и му подаде чантата с инструментите.

— Късмет!

Бама и Бланкет, и двамата екипирани, все още чакаха отвън. В качеството си на помощно звено те щяха да влязат едва след като устройството бъде обезвредено. Ако има време да бъде обезвредено. В противен случай щяха да преравят отломките за веществени доказателства и телесни части.

— Кво става? — попита Бама.

Дъв рязко посочи с палец назад към командния модул.

— Идете да видите сами, момчета.

Той изтича към зданието.

Евакуацията беше завършена. Опустелите алеи и пътеки около сградата създаваха атмосфера на следядрен холокост. Топъл ветрец разклащаше клоните на старите брястове и дъбове. Хартии се подмятаха пред фасадата на безличната сграда, която всеки момент можеше да се превърне в бетонен прах.

Късмет.

Произнесената от Рита дума беше колкото пожелание, толкова и констатация. Тя, както и останалите, много добре знаеше, че рискът може да бъде овладян, но не и елиминиран. Колко ли сапьори по света бяха загинали само приближавайки се към устройството? Превърнати в атоми още преди да успеят да разопаковат уредите си.

Наложи се да изчака във фоайето, докато асансьорът дойде от третия етаж. Всъщност паузата бе добре дошла. Щеше малко да намали темпото. Щеше да си каже, че има време за една чевръста акция. Не прибързана. Чевръста.

Той се прозя.

Звънецът издрънча, вратите се разтвориха и Дъв влезе в асансьора. Зачете се в надписите, изчегъртани върху алуминиевите стени. Нищо интересно. Освен може би: „Не мога да повярвам, че господ си играе на зарове с вселената — Алберт Айнщайн“. И номера на Студентското християнско сдружение.

— Не — прошепна Дъв, — но бомбаджиите със сигурност го вярват.

Десет секунди по-късно той прекрачи прага на горещото помещение — местонахождението на идентифицирано устройство. Пристъпи зад Нанси и погледна брояча. 151, 150, 149…

— Кой, по дяволите, сте вие? — запита тя, без да се обръща.

— Дъв — отвърна той звучно. — Джеймс Дъв.

На лицето й се появи следа от усмивка. Но гласът й се бе превърнал в сух грак, беше се прегърбила от писане и тънката й памучна дреха бе подгизнала от пот.

— Кой беше това? Мур или Конъри?^[10]

— Не мисля, че има значение. — Дъв погледна Кортес. — Слез долу и направи едно питие на Манфред — каза той, потупвайки робота по надписа. — Май има нужда.

Техникът не чака втора покана. Здравият разум го изискваше. Би стоял, докато има какво полезно да свърши. Да остава след това си беше чиста лудост.

Дъв затвори вратата след Кортес. Щракването на бравата стресна Нанси и тя попита настойчиво:

— Какво правиш?

— Заключвам.

— Защо?

— За да не ни разсейва нищо от сега нататък. Трябва да се справим сами, Нанси. Само ти и аз.

Той коленичи зад нея и се ослуша.

— Ти си резервният вариант, нали? — запита тя почти плачейки. — Дотам ли съм го докарала? До резервния вариант?

— Тихо, моля те. — Той изключи компютъра на Манфред, като остави само камерата и микрофона. После се съсредоточи върху шума, който продължаваше да се чува. Той идваше откъм дисковото устройство на Нанси. Тонът беше прекалено нисък, за да е нормален.

— Какво не е наред? — запита тя.

— Звукът от устройството ти е някак странен. Нещо го забавя.

Дъв отново погледна брояча. 115, 114… Извади от чантата си фенерче и го насочи към устройството. Тънка червена жица го свързваше с вътрешността на компютъра.

Тъкмо посягаше към триончето си, когато забеляза, че жената се олюлява на стола си. Освен това за последните няколко минути беше пребледняла видимо.

— Стой изправена. Нанси.

— А?

— Не се свивай така — ще притиснеш диафрагмата си и ще припаднеш.

— Откъде знаеш?

— Гаджето ми е цигуларка в „Бостън Попс“. Диригентът непрекъснато повтаря това на духачите.

Дъв включи триончето.

— Ще трябва да застана между коленете ти, Нанс.

Тя разтвори краката си и Дъв легна по гръб, за да се плъзне под бюрото. Вече започваше да реже, когато погледът му се спря върху мъртвото лице, което му се хилеше насреща.

Той замръзна.

За една разтърсваща секунда видя очи и зинала уста, показващи се през процепите на черна качулка. Наоколо беше пълно с кръв.

Дъв здраво захапа вътрешната страна на бузата си и лицето отново стана това на младежа.

Бързо, като примижаваше заради хвърчащите стружки, той проряза плота на бюрото, а после, по-внимателно, и долната част на компютъра.

Нанси явно забеляза, че Дъв гледа приятеля й.

— В началото не беше такъв — високо, почти истерично простена тя. — Последният семестър почна да пие здраво. После се заредиха обвиненията. Смяташе, че му изневерявам. Със съседа му по стая…

Дъв светна с фенерчето си в компютъра. Дисковото устройство беше покрито с мръснобял маджун. C-4. При други обстоятелства би потърсил заровената някъде вътре капсула. Сега обаче нямаше време да тършува.

Бръкна в чантата си за клещи.

— Никой не можеше да го убеди, че не е прав — продължаваше Нанси, — особено аз. Само го вбесявах още повече, когато се опитвах да отрека. Водеше си списък в една счетоводна книга. Всички случаи, в които мислеше, че съм го правила с други момчета. С датите и местата. Като че ли наистина се е случило, нали разбираш? Беше лудост. Една нощ просто стана и ми удари шамар…

— За нас, Нанси! — излая Дъв. — Мисли за нас! Помогни ми.

Той опипа с клещите едно кълбо жици и сниши гласа си:

— Колко байта имаме?

— Двайсет и четири. Не искам да умра.

— Нанс!

Тя беше спряла да пише.

Клавишите отново започнаха да чукат, но тя вече хлипаше, забила пети в линолеума.

— Вярвай ми — каза Дъв.

— Единадесет — прошепна тя.

— Спокойно.

— Десет!

Дъв откри една червена жица, по-тънка от другите, и беше готов да я среже, когато внезапно забеляза още една със същата дебелина. Само че бяла. Всяка от тях би могла да е свързана с енергийния източник на устройството. Всяка би могла да е част от спусков механизъм, чрез който прерязването на едната жица автоматично да включва втори енергиен източник.

Докато се колебаеше, клещите се изплъзнаха от ръцете му и издрънчаха на пода.

— Какво беше това?

Дъв ги вдигна.

— Червено вино ли предпочиташ или бяло?

— На кой му пука! Направи нещо!

Петдесет на петдесет. Червено или черно. Чифт или тек. Жената или тигъра. Бум или няма бум. Кейт беше права. Това е лайнена работа.

Дъв избра червената и инстинктивно се стегна.