Бърнард Корнуел
Бледият конник (7)

Глава шеста

Стеапа успя да се окопити преди мен. Изгледа с отворена уста датчаните, стичащи се откъм моста и след това просто се затича към своя господар, Ода Младия, който крещеше да му доведат коня. Нападателите прииждаха край брега, препускаха в галоп по тревата с извадени мечове и насочени копия. Облачният небосклон посивя от пушеците на града. Горяха и някои от сградите на кралския дворец. Един кон без ездач премина покрай мен с развети стремена, после Леофрик ме сграбчи за лакътя и ме задърпа на север по течението на реката. Натам действително изглеждаше по-безопасно, защото повечето хора се бяха устремили на юг и датчаните ги следваха. Исеулт държеше ризницата ми и аз я грабнах от ръцете й, оставяйки я да носи Жилеща оса. Зад нас писъците на паникьосаната тълпа се усилваха. Онези, които имаха коне, препускаха накъдето им видят очите, хвърляйки във въздуха чимове влажна трева. Видях Ода Младия да се устремява в нашата посока заедно с още трима ездачи. Един от тях бе неговият рийв Харалд, но Стеапа не се мяркаше никъде и за момент се уплаших, че гигантът може да търси мен. После напълно го забравих, защото група датчани също се впуснаха на север, преследвайки Ода.

— Къде са ни конете? — викнах на Леофрик, а той само ме изгледа и аз се досетих, че бяхме пристигнали в Сипанхам поотделно. Моите животни сигурно още стояха в двора на странноприемницата, което означаваше, че са загубени безвъзвратно.

Край реката имаше стара паднала върба, зад чийто дънер се скрихме да си поемем дъх. Аз надянах ризницата, препасах оръжията си и взех щита от Леофрик.

— Къде е Хестен? — попитах.

— Избяга — отвърна троснато Леофрик. Същото важеше и за остатъка от хората ми, повлечени от ужасената тълпа. — Ето ти още неприятности — добави той и посочи на север, откъдето се задаваше друг отряд датчани, отрязвайки пътя ни за бягство. Те обаче се намираха далеч, а преследвачите на Ода се бяха изгубили от погледа, затова прекосихме една мочурлива ливада и навлязохме в гъсталака и копривата край самата вода. Тук имаше вехта колиба, вероятно служила за подслон на някой пастир. Макар и полусъборена, тя предлагаше много по-добро скривалище от върбата, затова тримата се вмъкнахме вътре и се притаихме зад преплетените й пръти.

В града биеше камбана, бавно и монотонно, като за погребение. Звънът изведнъж спря, после се поднови за кратко и замря окончателно. Прозвуча боен рог. Дузина конници преминаха в галоп недалеч от скривалището ни, всичките с черни наметки и боядисани в черно щитове — отличителният знак на воините на Гутрум.

Гутрум Злощастният. Той се наричаше крал на Източна Англия, но всъщност жадуваше за трона на Уесекс. Това бе третият му опит да го превземе и изглеждаше, че този път късметът ще му се усмихне. Докато Алфред бе празнувал Рождество, а Уитанът бе обсъждал как да се поддържат мостове и наказват злодеи като мен, Гутрум бе напредвал към Сипанхам. Сега градът бе в ръцете му, датската армия вилнееше из Уесекс, а големците на кралството, заварени неподготвени, бягаха панически и падаха от нейните мечове. Рогът прозвуча отново и облечените в черно конници свърнаха по посока на звука.

— Трябваше да знаем, че датчаните ще дойдат — казах гневно.

— Та ти открай време знаеш, че ще дойдат — отвърна Леофрик.

— Алфред не е ли имал шпиони в Глевесестър?

— За какво са му, след като разполага със свещеници тук. И с клетвата на Гутрум, че няма да го напада.

Докоснах чука на Тор на врата си. Бях го взел от едно момче в Йоферуик още като малък. Тогава наскоро бях пленен от датчаните и то ме нападна с порой юмруци и ритници, а аз го съборих на земята край брега и му откъснах амулета. Имам го и до днес и често го докосвам, за да напомням на бога, че още съм жив, но тогава го докоснах с мисълта за Рагнар. Заложниците сега щяха да бъдат умъртвени — дали това не бе причината Улфхер да напусне града още по тъмно? Но откъде е можел да знае за пристигането на врага? И ако е разбрал, защо не е предупредил Алфред да подготви западносаксонската войска? Не разбирах нищо, освен че Гутрум отново напада по време на примирие, а предния път, когато го стори, с очите си се убедих, че е напълно готов да жертва заложниците, държани с цел да го гарантират. Което означаваше, че Рагнар ще изгуби живота си, а моят свят отново ще се смали.

Толкова много мъртъвци. Крайречната ливада бе цялата осеяна с трупове, а клането продължаваше. Някои от саксонците бяха потърсили спасение в града, само за да открият, че мостът се охранява и сега се връщаха обратно, пресрещани от врага. Трима мъже опитаха да окажат съпротива, стоейки плътно един до друг, но някакъв датчанин нададе гръмък вик и се устреми насреща им с коня си. Копието му прониза ризницата на единия и раздроби гръдния му кош, докато другите бяха отхвърлени встрани от туловището на животното. Още датчани се нахвърлиха връз тях като оси, сечейки с брадвите и мечовете си. Едно момиче тичаше напосоки, надавайки ужасени писъци, докато друг ездач, с развята руса коса, не се наведе от седлото и не запретна роклята върху главата му, оставяйки го заслепено и полуголо. Девойката се запрепъва из влажната трева, съпровождана от смеховете на датчаните. Един от тях я шляпна по голия задник с плоското на меча, а друг я грабна и повлече със себе си, все така пищяща и омотана в роклята. Исеулт трепереше и аз я прегърнах през раменете с облечената си в ризница ръка.

Можех да се присъединя към датчаните на ливадата. Говорех езика им, а с дългата си коса и гривни по ръцете досущ приличах на тях. Но Хестен беше някъде в Сипанхам и можеше да ме издаде, а и Гутрум не питаеше особена привързаност към мен. При това дори да оцелеех, Леофрик и Исеулт нямаше да имат същия късмет. Нападателите бяха опиянени от битката и лесния успех и ако дузина от тях решаха, че желаят Исеулт, щяха да я получат, независимо дали съм един от тях, или не. Бяха като вълци, ловуващи на глутници и затова най-добре бе да останем в укритието си, докато лудостта отмине. Отвъд реката, навръх ниския хълм, върху който бе построен Сипанхам, се виждаше как най-голямата църква в града гори. Сламеният й покрив избухна в оранжеви пламъци и искри, примесени с гъсти ивици черен дим.

— Какво си мислеше, че правиш там? — попита ме Леофрик.

— Къде? — изгледах го, объркан от въпроса.

— На двубоя. Танцуваше около Стеапа като някакъв комар. Та той можеше да издържи така до вечерта!

— Поне го раних. Два пъти.

— Ранил си го? Мили боже, та той сигурно се ранява повече, докато се бръсне!

— Нямаш ли си други грижи сега? — отвърнах ядно. Стеапа вероятно вече бе мъртъв. Или пък избягал. Нямаше откъде да знам. Никой от нас не знаеше нищо, освен че датчаните са дошли. А Милдрит? Синът ми? Те бяха далеч оттук и навярно щяха да получат предупреждение за нашествието. Аз не се съмнявах, че то ще навлезе дълбоко в Уесекс, но не можех да сторя нищо, за да защитя Окстън. Не разполагах с хора, нито с коне и бе изключено да стигна южното крайбрежие преди армията на Гутрум. Изгледах подир един ездач, който мина недалеч от нас с преметнато върху седлото си момиче.

— Какво стана с онази девойка, датчанката, която пленихме край уелския бряг? — попитах Леофрик.

— Още е у дома, в Хамтун. И след като мен ме няма, сигурно се въргаля в леглото с някой друг.

— Бас държа, че е така.

— Да я взема, който иска. И без това постоянно ми реве.

— И Милдрит прави същото. Впрочем, знаеш ли, че Еанфлед ти е сърдита?

— Еанфлед? Че защо?

— Защото не си отишъл да я видиш.

— Как да отида, като бях окован във вериги — отвърна той, но явно беше доволен, че проститутката е питала за него. — Впрочем, Еанфлед никога не плаче, нали?

— Поне аз не съм я виждал.

— Добро момиче е тя. Сигурно би й харесало в Хамтун.

Ако Хамтун още съществуваше. Дали датският флот бе настъпил откъм Лундене? Дали Свейн нападаше откъм залива Сеферн? Не знаех нищо, освен че в Уесекс цари хаос и разруха. Дъждът отново започна да ръми, ситен и студен. Колибата течеше като решето и аз заслоних Исеулт с щита си. Повечето от хората, събрали се да гледат двубоя, бяха побягнали на юг, което означаваше, че покрай нашето скривалище почти нямаше датчани, а и онези, които се мяркаха по ливадата, бяха заети да събират плячка. Те сваляха от труповете оръжия, ризници, колани, дрехи, всичко, което имаше някаква стойност. Няколко саксонски мъже бяха оцелели и сега ги отвеждаха, за да ги продадат в робство заедно с жените и децата. Старите биваха убивани. Един ранен пълзеше на четири крака и дузина датчани си играеха с него като котки с мишка — ръчкаха го с копията и мечовете си, пускайки му кръв, докато умре от бавна смърт. Един от мъчителите беше Хестен.

— Винаги съм харесвал Хестен — казах тъжно.

— Той е датчанин — отвърна презрително Леофрик.

— И все пак го харесвах.

— Ти му спаси живота, а ето, че сега се върна при своите. По-добре да го беше убил.

Наблюдавах как Хестен рита ранения. Той пищеше от болка и молеше да го довършат, но групата младежи продължаваха да се забавляват с него, смеейки се. После долетяха първите гарвани. Често съм се чудил как надушват кръвта — те не се мяркат наоколо с дни, но стига на полето да има и един мъртвец, се появяват сякаш от нищото, размахали лъскавите си черни криле. Може би Один ги праща, защото те са негови птици. Сега се спускаха един подир друг, залавяйки се първо с очите и устните на труповете, които са предястието на всеки гарванов пир. Кучетата и лисиците скоро щяха да се присъединят към тях.

— Краят на Уесекс — отбеляза унило Леофрик.

— Краят на Англия — допълних аз.

— Какво ще правим сега? — попита Исеулт.

Не разполагах с отговор. Рагнар трябваше да е мъртъв, което означаваше, че вече нямам убежище сред датчаните, а Алфред, ако не беше убит, вероятно се спасяваше с бягство. Дългът ми сега бе преди всичко към моя син. Макар още бебе, той бе плът от плътта ми и носеше моето име. Един ден Бебанбург щеше да е негов, ако успеех да си го върна, а ако не успеех, тогава превземането му щеше да стане негова отговорност, за да може името Утред от Бебанбург да пребъде до свършека на света.

— Най-добре да се върнем в Хамтун и да намерим екипажа — предложи Леофрик.

Но дали датчаните не бяха вече там? Те добре знаеха къде са центровете на мощта на Уесекс, къде великите лордове имат своите замъци, къде са струпани войските, и Гутрум щеше да се погрижи да превземе тези места, за да прекърши последното саксонско кралство.

— Трябва да се стоплим и нахраним — казах.

— Запалим ли огън тук, сме мъртви — поклати глава Леофрик.

И ние зачакахме. Ситният дъжд се превърна в суграшица. Хестен и новите му другари зарязаха вече мъртвата си жертва и се отдалечиха, оставяйки поляната празна, като се изключат труповете и подскачащите край тях гарвани. Въпреки това продължихме да чакаме, но Исеулт, която бе тънка и слаба като Алфред, започна да трепери неудържимо. Най-сетне, в късния следобед, аз свалих шлема и пуснах свободно косата си.

— Какво правиш? — попита Леофрик.

— За момента ние сме датчани — отвърнах. — Само си дръжте устите затворени.

Предпочитах да изчакаме падането на нощта, но Исеулт бе твърде премръзнала, затова ги поведох към града с надеждата, че нашествениците вече са се усмирили. Вярно, че изглеждах като тях, но риск все пак имаше. Хестен можеше да ме види, а кажеше ли на останалите за засадата, която бях устроил на датския кораб край Дифед, ме очакваше единствено бавна смърт. Крачехме неспокойно по пътеката край реката, заобикаляйки окървавените тела. Гарваните грачеха протестиращо при приближаването ни, отлитайки с плясък по околните върби, за да се върнат към угощението си, веднага щом отминем. Пред моста бяха струпани повече трупове и датчаните бяха накарали мъжете, пленени за продажба в робство, да им изкопаят гроб. Пазачите им до един бяха пияни и никой не ни спря. Преминахме по дъсчената настилка на моста и под арката на градската порта, все още украсена с бръшлян и зеленика по случай Рождество.

Пожарите вече гаснеха, потушени било от дъжда, било от нашествениците, които претърсваха домовете и църквите. Навлязохме в тясна уличка, прокрадвайки се покрай една ковачница, следвана от кожарска работилница и грънчарница. Парчетата от разбитите грънци изхрущяха под подметките ни. Някакъв млад датчанин, повръщащ пред входа й, ми каза, че Гутрум бил в кралския дворец, където вечерта щяло да има пир. После се изправи, поемайки си конвулсивно дъх, но все пак достатъчно трезвен, за да ми предложи кесия сребро за Исеулт. В къщите наоколо пищяха и стенеха жени и звуците караха Леофрик да сумти гневно, но аз му казвах да стои мирен. Двамата не можехме да освободим Сипанхам, а и ако светът се обърнеше наопаки и западносаксонската армия превземеше някой датски град, звуците нямаше да бъдат по-различни.

— Алфред не би допуснал това — рече мрачно той.

— Но ти все пак щеше да го направиш. Правил си го и преди.

Трябваше ми информация, но никой от датчаните по улиците не можеше да ми я даде. Те бяха тръгнали от Глевесестър, напускайки града дълго преди изгрев-слънце, а сега бяха превзели Сипанхам и искаха да се насладят на плодовете от победата си. Голямата църква още гореше, но мъжете ровеха из тлеещите й греди, търсейки сребро. Понеже не знаехме накъде да се упътим, изкачихме хълма до таверната, в която често ходехме да пием. Там заварихме Еанфлед, червенокосата проститутка, просната на една маса. Двама датчани я държаха, докато трима други се изреждаха да я изнасилват. Никой от тях не беше на повече от седемнайсет или осемнайсет години. Около дузина други пиеха мирно наоколо, почти без да обръщат внимание на случващото се.

— Ако я искаш — подвикна ми един от младежите — ще трябва да изчакаш.

— Искам я сега — казах.

— Тогава иди да скочиш в нужника — озъби се той. Беше пиян, с рядка брадица и нагли очи. — Скочи в нужника — повтори, очевидно доволен от остроумието си — а докато се давиш, аз ще се забавлявам с ей тази тук — и посочи Исеулт.

Ударих го, при което носът му се счупи, а лицето му се опръска с кръв. Докато се олюляваше, го ритнах силно в чатала. Той се свлече със стон, а аз замахнах към втори от групата, докато Леофрик освободи целия си натрупан през деня гняв, нападайки зверски трети. Двамата, които държаха Еанфлед, я пуснаха и тя начаса сграбчи по-близкия за косата и впи остри нокти в очите му. Леофрик бе повалил противника си на земята и се мъчеше да строши гръкляна му с крак. В това време аз улових своя за яката и го изхвърлих навън, изкарах с юмрук въздуха на друг, обърнах младежа, когото Еанфлед беше изподрала и му строших челюстта, а накрая се върнах при онзи, който искаше да се забавлява с Исеулт. Откъснах от ухото му сребърна обица, взех също една от гривните му и кожена кесия, добре натъпкана с пари. Изсипах среброто в скута на Еанфлед, после го ритнах още един-два пъти между краката и го извлякох на улицата.

— Сега ти иди да скочиш в нужника — му заръчах и тръшнах вратата. Останалите датчани, продължаващи да се наливат в дъното на таверната, бяха гледали схватката с интерес и сега ни възнаградиха с иронични овации.

— Копелета — просъска Еанфлед, очевидно имайки предвид нашите опоненти. — Цялата ме натъртиха. Вие двамата какво правите тук?

— Те ни мислят за свои — поясних.

— И ни трябва храна — добави Леофрик.

— Мръсниците ометоха почти всичко — Еанфлед тръсна глава към насядалите датчани, докато оправяше дрехите си — но може и да е останало нещо в килера. Едулф е мъртъв, така че вече няма значение. — Едулф бе собственикът на таверната. — Какво зяпате, пияни свине такива! — Последната реплика бе отправена към датчаните, които не я разбраха и само се изсмяха в отговор. После тя понечи да излезе от помещението, но един от мъжете вдигна ръка да я спре.

— Къде отиваш? — попита на датски.

— Не ти влиза в работата — изръмжах му аз.

— Искам още пиене — каза той. — А ти кой си?

— Онзи, който ще ти пререже гърлото, ако не я оставиш да донесе храна.

— Тихо, тихо! — обади се един по-възрастен мъж, после ме изгледа смръщено. — Не те ли познавам отнякъде?

— Бих се с Гутрум при Редингум — отвърнах. — А също при Уерхам.

— Оттам ще да е. Този път той се справи по-добре, а?

— Много по-добре — съгласих се.

— Тази твоя ли е? — посочи мъжът към Исеулт.

— Да, и не е за продан.

— Просто питам, приятелю, просто питам.

Еанфлед ни донесе сух хляб, студено свинско, сбръчкани ябълки и твърдо като камък сирене, в което се гърчеха червеникави червеи. Моят събеседник се присъедини към нас, поставяйки на масата гърне пиво в знак на приятелство. От него узнах малко повече за случващото се. Гутрум бе нападнал Сипанхам с близо три хиляди души. Самият той сега се намираше в двореца на Алфред и щеше да остави половината си войска да охранява града, докато другата половина на сутринта щеше да поеме на юг или на запад.

— Не бива да оставяме англичаните да се окопитят, нали? — каза мъжът, после кимна свъсено към Леофрик. — Спътникът ти май не е от разговорливите.

— Той е ням — казах.

— А, ясно. Познавах един с няма жена. Нямаше по-доволен човек от него. — Той изгледа завистливо гривните ми. — И тъй, на кого служиш?

— На Свейн Белия кон.

— Свейн? Той не участваше при Редингум, нито при Уерхам.

— Да, тогава беше в Дифлин, но по онова време мой господар беше Рагнар Стария.

— А, Рагнар! Горкото копеле.

— Предполагам, че синът му вече е мъртъв?

— Че как иначе. Лоша работа е да си заложник. — Мъжът се замисли за момент, после пак смръщи вежди. — Но какво правят хора на Свейн тук? Мислех, че той ще нападне по море.

— Така е. Ние просто трябва да говорим с Гутрум.

— Свейн е пратил ням човек да говори с Гутрум?

— Пратил е мен, за да говоря, а него — посочих с палец към почервенелия Леофрик — да убива онези, които задават твърде много въпроси.

— Добре, добре! — вдигна ръка мъжът, за да възпре войнственото ми настроение.

Спахме в сеновала над конюшнята, а на сутринта потеглихме още преди разсъмване. Тогава и петдесет западносаксонци можеха да превземат обратно Сипанхам, защото датчаните спяха като талпи след пиянската нощ. Леофрик открадна меча, брадвата и щита на един от мъжете, хъркащи в таверната, след което необезпокоявани излязохме през западната порта. В полето отвън пасяха повече от сто коне, охранявани от двама часови, спящи под един навес. Можехме да вземем колкото искахме от тях, но нямахме седла, нито юзди, затова макар и неохотно, продължихме пеша. Вече бяхме четирима, защото Еанфлед реши да се присъедини към нас. Тя загърна Исеулт в две дебели наметала, но бритското момиче продължаваше да трепери.

Тръгнахме по пътя, виещ се сред ниските хълмове на югозапад. Целта ми беше да стигна Батум, откъдето да продължа на юг към Дефнашир и своя син, но скоро стана ясно, че датчаните са минали оттук преди нас. Още в първото село не се чуваше кукуригане на петли. Цареше мъртва тишина, а онова, което бях взел за утринна мъгла, се оказа димът от изгорените къщи. Напред се стелеше още по-гъст пушек, издавайки, че те са опожарили и Батум — град, който познаваха добре, защото едно от примирията бе договорено именно там. Същия следобед на пътя зад нас се показа цяло пълчище конници и ни принуди да се качим високо в хълмовете, търсейки укритие.

Бродихме в продължение на седмица, преспивайки в случайни селца и колиби. Някои бяха изоставени, докато в други още се срещаха уплашени хора. Денем напредвахме предпазливо през пепелищата на опустошения Уесекс. Един ден попаднахме на крава, останала залостена в обора на инак безлюдна ферма. Животното беше бременно и ревеше от глад. Тази вечер пирувахме с прясно месо, а на другия ден не можахме да продължим, защото сви страшен студ, придружен с дъжд и брулещ източен вятър. Дърветата се огъваха, заплашвайки да се прекършат, постройката, в която се бяхме подслонили, течеше, а огънят ни давеше с лютивия си дим. Исеулт седеше неподвижно, вперила празен поглед в играещите пламъци.

— Искаш ли да се върнеш в Корнуолум? — я попитах, а тя сякаш се сепна от гласа ми. Трябваха й няколко секунди да събере мислите си, след което сви рамене.

— Какво има там за мен?

— Дом — намеси се Еанфлед.

— Домът за мен е там, където е Утред.

— Утред е женен.

Исеулт не обърна внимание на язвителната забележка.

— Утред ще води мъже — каза, поклащайки се напред-назад. — Светло войнство от стотици мъже. Искам да видя това.

— За мъжете не знам, но теб няма да те доведе до нищо добро. Затова си върви вкъщи, момиче, кажи си молитвите и се надявай датчаните да не дойдат.

Мъчехме се да продължим на юг и всеки ден успявахме по малко, но мразовитите зимни дни бяха кратки, а датчаните сякаш бяха навсякъде. Дори когато се движехме през пущинака без път и пътека, често ги мярвахме в далечината и за да ги избягваме, трябваше постоянно да се отклоняваме на запад. Източно от нас преминаваше старият римски път, продължаващ от Батум чак до Ексансестър. Той беше основна артерия за придвижване в тази част на Уесекс и освен че го ползваха усилено, датчаните пращаха по него и патрули. Заради тях се отклонявахме все по-близо до залива Сеферн, но там също нямаше да намерим безопасност, защото Свейн положително вече бе пристигнал с флотата си от Уелс.

Чудех се дали Уесекс е паднал окончателно. Случваше се да срещнем бегълци, криещи се из горите, но те не носеха новини, а само слухове. Никой не беше виждал западносаксонски войници, нито бе чувал за Алфред. От време на време подминавахме разграбено село или опожарена църква. Виждахме ята от черни гарвани, които, ако ги следвахме, ни отвеждаха до гниещи трупове. Бяхме изгубени и аз вече дори не се стремях да се прибера в Окстън, защото предполагах, че Милдрит е избягала към хълмовете на запад, както хората от устието на Уиск правеха винаги, щом се зададяха датчани. Надявах се тя да е жива, надявах се синът ми да е жив, но онова, което му готвеше бъдещето, бе също така непрогледно както дългите зимни нощи.

— Може би трябва просто да се примирим — казах една вечер на Леофрик. Намирахме се в овчарска колиба, наклякали край малък огън, който изпълваше тясното помещение с повече дим, отколкото топлина. За вечеря разполагахме с няколко печени ребра, отрязани от полуоглозгания труп на една мъртва овца. Всички бяхме мръсни, мокри и премръзнали. — Да отидем при датчаните и да им се закълнем във вярност.

— И да станем техни роби? — попита горчиво Леофрик.

— Напротив, ще бъдем воини.

— Не ми се ще датчанин да ми заповядва. — Той сръчка огъня, вдигайки нов облак от пушек. — А и не може да са превзели целия Уесекс.

— Защо?

— Прекалено е голям. Все са останали мъже, които да им се съпротивляват. Трябва просто да ги открием.

Спомних си отдавнашните спорове между датчаните в Лундене. Тогава бях още момче, а техните водачи се препираха кой е най-добрият начин да се превземе Уесекс. Едни искаха да се нападне първо западната част, където бе основната му сила, а други — да се започне със старото кралство Кент, не така добре защитено, но криещо основния храм Контварабург и неговите богатства. В крайна сметка по-дръзките надделяха, но атаката, тръгнала от запад, се провали. За разлика от тогава, сега Гутрум беше успял, но в каква степен? Дали Кент беше още саксонски? А Дефнашир?

— И какво ще стане с Милдрит, ако се присъединиш към датчаните? — попита Леофрик.

— Тя трябва вече да се е скрила някъде — отговорих глухо и видях, че Еанфлед се засегна. Надявах се да си премълчи, но тя не го направи.

— Грижа ли те е изобщо за нея? — подхвърли предизвикателно.

— Да, грижа ме е.

Тя само изсумтя.

— Вече не ти се струва привлекателна, нали?

— Разбира се, че го е грижа — намеси се помирително Леофрик.

— Тя му е съпруга — отсече Еанфлед, без да откъсва поглед от мен — а съпругите омръзват. — Исеулт слушаше, местейки големите си черни очи между нея и мен.

— Ти пък какво знаеш за съпругите? — пробвах да се защитя.

— Била съм такава.

— Наистина? — учуди се Леофрик.

— Бях омъжена три години, за човек от гвардията на Улфхер. Той ми направи две деца, а после загина в същата битка, в която убиха крал Етелред.

— Две деца? — промълви Исеулт.

— Те умряха — каза сухо Еанфлед. — Това правят децата, умират.

— Беше ли щастлива с него? — поинтересува се Леофрик.

— Да, за около три дни. А през следващите три години научих, че мъжете са копелета.

— Всичките ли?

— Почти. — Тя се усмихна на Леофрик и го докосна по коляното. — Ти не влизаш в това число.

— А аз? — попитах.

— Ти? — Червенокоската ме изгледа за миг. — Твоята вярност не струва и колкото плюнката ми. — В гласа й имаше неподправена жлъч, която смути Леофрик и изненада мен самия. В живота рано или късно ни се налага да се погледнем през очите на другите. Предполагам, че това е част от съзряването, но усещането невинаги е приятно. Еанфлед съжали за остротата на думите си и опита да ги омекоти. — Впрочем, аз не знам много за теб, освен че си приятел на Леофрик.

— Утред е щедър — обади се в моя подкрепа Исеулт.

— О, те винаги са щедри, когато искат нещо.

— Аз искам само Бебанбург — казах.

— Все едно какво е — настоя Еанфлед — няма да се спреш пред нищо, за да го получиш. Пред нищо.

Настъпи тишина. През прокъсаното платнище на входа влетя една снежинка, потрепна в светлината над огъня, после падна и се стопи.

— Алфред е добър човек — наруши Леофрик неловката тишина.

— Мъчи се да бъде добър — каза Еанфлед.

— Само се мъчи? — попитах саркастично.

— Да, същият е като теб. Ще мине през трупове, за да постигне своето, но с една разлика. Той има съвест.

— Искаш да кажеш, че се бои от свещениците.

— Бои се от Господ. И с право. Всички трябва да се боим, защото един ден ще отговаряме пред него.

— Не и аз.

Еанфлед поклати глава, а Леофрик промени разговора, отбелязвайки, че е започнал да вали сняг. Скоро си легнахме и Исеулт се сгуши до мен, като трепваше и простенваше в съня си. Аз лежах в полубуден унес, мислейки си за думите й, че един ден ще водя светло войнство. Пророчеството ми се струваше малко вероятно, всъщност дори смятах, че е изгубила ясновидските способности заедно с девствеността си. Накрая също заспах, а когато се събудих, целият свят беше побелял. Клоните на дърветата бяха покрити с дантели от сняг, но той вече се топеше, капейки в мъгливото утро. Щом излязох навън, открих пред вратата мъртва птичка и трепнах, вземайки я за лоша поличба.

Леофрик се показа след мен, примигвайки на светлината.

— Не обръщай внимание на Еанфлед — каза.

— Добре.

— Все пак, целият й свят се срина.

— Тогава трябва да го изградим наново — отбелязах.

— Значи ли това, че си се отказал да ходиш при датчаните?

— Аз съм саксонец.

Леофрик се подсмихна, разкопча панталона си и започна да пикае.

— Ако приятелят ти Рагнар беше жив — попита, наблюдавайки вдигащата се над урината пара — пак ли щеше да бъдеш саксонец?

— Но той е мъртъв, нали? Пожертван заради амбициите на Гутрум.

— Значи сега си саксонец.

— Да, такъв съм — повторих с по-голяма увереност, отколкото изпитвах в действителност, защото нямах представа какво крие бъдещето. А и кой има? Може би Исеулт говореше истината, Алфред щеше да ме облече с власт и аз щях да водя светло войнство и да имам жена от злато, но започвах да се съмнявам в думите й. Не бе изключено Алфред вече да е загинал, кралството му изглеждаше обречено и аз виждах единствено земята, която се простираше до близкия заснежен рид и там свършваше в странна, ярка празнота, сякаш хоризонтът пропадаше в бездънна перлена пропаст. — Ще продължим на юг — казах. Не ни оставаше нищо друго, освен да вървим към светлината.

Така и направихме. Последвахме едва забележимата пътека до върха и оттам видяхме как хълмовете се спускат стръмно надолу, отстъпвайки на необятното, мочурливо морско крайбрежие. Пред нас се простираха големите блата, а сиянието, което бях видял, идваше от лъчите на зимното слънце, отразяващи се от повърхността на застоялата вода и виещите се ручеи.

— И сега какво? — попита Леофрик, а аз нямах отговор, затова седнахме под един отрупан с ярки плодчета тис и се загледахме към безкрая от кал, вода, трева и тръстика. Тези мочурища се простираха от залива Сеферн навътре в сушата и ако исках да стигна Дефнашир, трябваше или да ги заобиколя, или да ги прекося. Тръгнехме ли да ги заобикаляме, щяхме да се озовем на римския път, където бяха датчаните, докато прекосяването им криеше други опасности. Бях чувал стотици истории за пътници, изгубени във влажните им прегръдки. Говореше се, че ги населяват духове, които нощно време се явяват под формата на потрепващи светлинки, а също че има пътеки, водещи единствено до плаващи пясъци и кални ями. Но в тях имаше също и села, обитавани от хора, които се прехранваха от лов на риба и змиорки. Блатните жители бяха закриляни от духовете, както и от внезапните коварни приливи, способни да скрият пътеките докато мигнеш с око. Сега, с топенето на последните снегове, тези земи приличаха на огромно, обрасло с тръстика мочурище, прорязано от потоци и езерца, но когато приливът се надигнеше, щяха да се превърнат в същинско вътрешно море, изпъстрено с редки островчета. Можехме да видим едно от тези островчета недалеч от нас. Върху него бяха построени няколко колиби и вероятно там щяхме да намерим храна и топлина, стига да успеехме да го достигнем. В крайна сметка, преминавайки от остров на остров, можехме да преминем и цялото блато, но това щеше да отнеме дни, а и при всеки прилив трябваше да търсим убежище на някое издигнато място. Взирах се в дългите, студени водни ръкави, почти черни под тежките облаци, задаващи се откъм морето и се почувствах паднал духом, защото не знаех къде отиваме, с каква цел, нито какво ни готви бъдещето.

Докато седяхме студът сякаш се усили, а от мрачното небе започнаха да се сипят нови снежинки. Засега редки, но достатъчни, за да ни убедят, че скоро трябва да си намерим подслон. От най-близкото блатно селище се издигаше дим — доказателство, че там още живеят хора. Че колибите могат да предложат макар и оскъдна храна и топлина.

— Трябва да стигнем до онзи остров — посочих.

Но спътниците ми се взираха на запад, където ято подплашени гълъби излетя от гората в подножието на един хълм, издигна се високо и започна да кръжи.

— Там има някой — каза Леофрик. Изчакахме, докато птиците не започнаха да кацат обратно по дърветата, малко по-надалеч от мястото.

— Може да е диво прасе? — предположих.

— Гълъбите не бягат от диви прасета. Те ги плашат не повече от сърните. Това са хора.

Мисълта за елени и диви прасета ме накара да се зачудя какво ли се е случило с моите хрътки. Дали Милдрит ги бе изоставила? Аз дори не й бях казал къде съм скрил остатъка от съкровището, заграбено край уелския бряг. Бях заровил златото и среброто до крайъгълния камък на новата си зала за пиршества — не най-умното възможно място, защото ако в Окстън се появяха датчани, те положително щяха да копаят в ъглите на залата, особено ако ръчкайки с върховете на копията си откриеха, че земята е била разравяна. Над главите ни прелетя ято патици. Снегът започна да се сипе по-гъсто, замъглявайки далечната гледка над блатата.

— Свещеници — каза Леофрик.

От запад се задаваха половин дузина мъже, облечени в черни раса. Те излязоха от гората и поеха покрай мочурливия бряг, очевидно търсейки брод към малкото селце на острова. След като не успяха да открият такъв, продължиха напред към подножието на хълма, на който стояхме. Един от тях носеше дълга тояга и дори от това разстояние успях да забележа проблясващия й край. Това явно бе епископски жезъл, увенчан с масивен сребърен кръст. Други трима мъкнеха на гърбовете си тежки торби.

— Смяташ ли, че носят храна? — попита с копнеж Леофрик.

— Те са свещеници — отвърнах свирепо. — Вероятно са се натоварили със сребро.

— Или пък с книги — додаде Еанфлед. — Свещениците обичат книги.

— Може все пак да е храна — повтори не твърде убедено Леофрик.

Сега се появи и групичка от три жени и две деца. Една от жените бе загърната с дебела сребриста шуба, а друга носеше по-малкото дете на ръце. Мъжете спряха да ги изчакат и после всички заедно продължиха напред, докато не се оказаха точно под нас. Тук откриха някаква пътека, виеща се през блатото и петима от свещениците поведоха жените по нея, докато шестият, на вид по-млад от останалите, се върна бързешком обратно.

— Какво прави този? — зачуди се Леофрик.

Ново ято патици се спусна ниско над водната повърхност и се скри в тръстиките. Мрежи, помислих си. В тези селца трябваше да има мрежи за лов на риба и диви птици. Можехме да се храним добре няколко дни. Змиорки, риба, патици, гъски. Не бе изключено да уловим дори някоя сърна, ако я подгонехме към тях.

— Доникъде няма да стигнат така — кимна презрително Леофрик към свещениците, които бяха спрели на стотина крачки от брега. Пътеката бе измамна. Изглеждаше, че води към селото, но после свиваше рязко и се губеше в тресавището. Групичката под нас явно не искаше да се връща назад, но не знаеше и как да продължи, затова стоеше на едно място, изгубена, премръзнала и отчаяна. Мъжете ръкомахаха и се препираха.

— Трябва да им помогнем — каза Еанфлед и когато не отвърнах нищо, настоя, че не можем да оставим жена с малко дете.

Канех се да я смъмря, че последното, от което се нуждаем, са още гладни гърла за хранене, но си спомних резките й думи от предната вечер и реших да й покажа, че не съм чак такъв подлец, за какъвто ме мисли. Изправих се, нарамих щита и се заспусках надолу по хълма. Другите ме последваха, но още преди да преполовим склона, откъм гората се дочуха викове. Свещеникът, който бе отишъл натам, сега излизаше придружен от четирима войници, но всички те се обърнаха, когато измежду дърветата излязоха ездачи. Първо шестима, след тях осем, после още десет, докато накрая цяла конна колона не се изсипа на брега. Съдейки по черните щитове и наметала, това бяха хора на Гутрум. От бегълците, заседнали в блатото, се откъсна един мъж и с меч в ръка се затича да помага на спътниците си.

Смела постъпка като за сам човек, но напълно безполезна. Четиримата войници и свещеникът сега бяха обградени. Те застанаха гръб до гръб, но датчаните бяха навсякъде около тях и оръжията им скоро щяха да ги съсекат. После двама от конниците видяха самотния свещеник с меча и препуснаха към него.

— Тези двамата са наши — казах на Леофрик.

Това беше глупаво. Дори да успеехме да убием преследвачите на свещеника, той вероятно пак щеше да е обречен, а ние да се изправим пред превъзхождащи сили, но аз бях подтикван от презрението на Еанфлед, а също така гневен и уморен от безкрайното криене и промъкване. Затова се затичах надолу по склона, без да ме е грижа за шума, който вдигах, газейки сухите шубраци под краката си. Самотният свещеник сега беше с гръб към блатото, а датчаните тъкмо връхлитаха отгоре му, когато Леофрик и аз неочаквано изскочихме от лявата им страна. Блъснах коня на по-близкия с тежкия си щит, той се препъна и се строполи странично заедно с ездача, сред бъркотия от кални чимове трева, сняг и размахани копита. Аз също се озовах на земята, отхвърлен от хълбока му, но успях да стана първи, докато противникът ми все още бе омотан в юздите, а единият му крак бе притиснат под борещото се животно. Замахнах яростно със Змийски дъх. Улучих мъжа в шията, ритнах го в лицето, ударих повторно, подхлъзвайки се в рукналата кръв, после го оставих и отидох да помогна на Леофрик. Той се отбраняваше от втория конник, който все още бе на седлото. Датчанинът стовари меча си върху щита му, но после трябваше да се обърне, за да посрещне мен и Леофрик се възползва, забивайки секирата си в муцуната на коня. Жребецът се издигна с цвилене на задните си крака, ездачът се плъзна назад, а аз подложих острието на Змийски дъх, което го прониза между плешките.

Двама бяха вън от играта. Свещеникът стоеше на пет-шест крачки встрани и ни гледаше втрещено с меч в ръка.

— Връщай се обратно в блатото! — викнах му. — Бързо, бързо!

Исеулт и Еанфлед, вече ни бяха застигнали и сега го уловиха за ръце, повличайки го по пътеката. Тя може и да не водеше за никъде, но все пак беше за предпочитане пред датчаните в подножието на хълма. А те вече наближаваха. Бяха убили шепата войници, бяха видели гибелта на двамата си другари и сега идваха за отмъщение.

— Да вървим — изръмжах на Леофрик и като улових ранения кон за юздите, го поведох към мочурището.

— Конят няма да ти помогне там — отбеляза той.

Животното се дърпаше уплашено, а виещата се пътека бе хлъзгава, но някак успях да стигна до малкото късче земя, където се бяха скупчили бегълците. Датчаните вече слизаха от седлата и тръгваха към нас, но на места ивицата суша бе толкова тясна, че не повече от двама души можеха да вървят редом по нея. Именно на едно такова място спрях коня, подадох Змийски дъх на Леофрик и взех неговата брадва. Жребецът ме изгледа с влажното си, кафяво око.

— Това е за Один — извиках и замахнах. Острието разсече гривата, кожата и плътта, зад гърба ми се разнесе женски писък, а кръвта бликна високо и ярко в мрачния ден. Конят изцвили, опита да се вдигне на задни крака и аз ударих отново. Този път той се строполи, ритайки с копита в окървавената вода. Когато го съсякох за трети път, най-сетне притихна, а размекнатият сняг наоколо се обагри в червено. Сега неговият труп се превърна в препятствие, в барикада, която атакуващите трябваше да преодолеят.

— Ще ги убиваме един по един — казах на Леофрик, като поех обратно от него Змийски дъх.

— Колко дълго? — Той кимна на запад и аз видях по брега да се задават още датчани — петдесет души, а може би и повече, екипажът на цял един кораб. И все пак, те можеха да ни приближават само поединично и по двойки и трябваше да се бият срещу нас през тялото на мъртвия кон. Леофрик бе изгубил своята брадва, отнета при арестуването му, но тази, която бе откраднал от Сипанхам, изглежда му допадаше. Сега се прекръсти, докосна острието й, после вдигна щита и зачака идването на врага.

Първи налетяха двама младежи. Те бяха диви и яростни, нетърпеливи да си изградят репутация, но по-предният бе спрян от брадвата на Леофрик, стоварила се върху щита му. Аз замахнах ниско със Змийски дъх, разрязах глезена му и той падна с проклятия, препречвайки пътя на другаря си. Леофрик замахна повторно с тежкото острие и го довърши. Вторият се препъна в коня и мечът ми го улучи под брадичката, над кожената ризница. Бликна алена струя кръв и два датски трупа се добавиха към нашата барикада. Аз дразнех останалите нападатели, наричах ги жалки червеи, казвах им, че съм виждал деца да се бият по-добре от тях. Друг мъж нададе гневен вик и се засили да прескочи коня. Леофрик го блокира с щита си, а мечът му срещна Змийски дъх и се счупи с глух пукот. Още двама се опитваха да ни доближат отстрани, газейки във водата до колене. Забих меча си в корема на единия, пронизах ризницата и вътрешностите му и го оставих да умира, за да се заема с другия, който напираше отдясно. Разсякох с бърз замах лицето му и направих крачка към него, а той, затънал в тинята, не можеше да помръдне. Вторият удар попадна в гърлото му. Крещях от радост, защото спокойствието на битката се бе спуснало над мен — същото блажено упоение, което бях изпитал при Синуит. Това е безгранична наслада, сравнима единствено с удоволствието да бъдеш с жена.

Целият свят сякаш се забавя, врагът се движи като в гъста смола, докато ти си бърз като лястовица. Има ярост, но тя е контролирана ярост, има възторг, който възпяват поетите в своите героични балади и има увереност, че в този ден не ти е писано да умреш. В главата ми ехтеше песен, звънка, висока и пронизителна, химнът на смъртта. Единственото, което исках, бе още датчани да се нанижат върху Змийски дъх, който в подобни моменти сякаш сам оживяваше. Мисъл и действие се бяха слели в едно. Един мъж прескочи хълбока на коня и аз си помислих, че трябва да съсека крака му, за да смъкне щита надолу и да открие тялото си за атака — и още преди идеята да се е оформила напълно в съзнанието, това вече бе сторено и мечът ми извади едното му око. Беше профучал през краката, после през лицето му и сега се насочваше към следващия противник. Той се опитваше да заобиколи окървавеното тяло на жребеца и аз го оставих да го стори, после презрително го съборих във водата и застанах отгоре му, притискайки главата му с крак, за да го удавя. Крещях на датчаните, че съм пазачът на дверите на Валхала, докато те са закърмени като страхливци и могат единствено да намерят смъртта си под моето острие. Умолявах ги да дойдат, но наоколо вече се въргаляха шестима убити и останалите станаха предпазливи.

Изправих се върху трупа на коня и разперих ръце, вдигнал високо щита в лявата, а меча в дясната си ръка. Ризницата ми бе цялата оплискана с кръв, снегът се сипеше по увенчания ми с вълча глава шлем, а в гърдите ми бушуваше дивата радост на битката.

— Аз убих Уба Лотброксон! — извиках. — Със същия този меч! Елате и се присъединете към него! Вкусете от неговата смърт! Острието ми копнее за вас!

— Лодки — произнесе зад мен Леофрик, но аз не му обърнах внимание. Мъжът, когото смятах, че съм удавил, изведнъж се надигна от блатото, кашляйки и повръщайки вода. Скочих обратно и пак притиснах главата му с крак.

— Остави го да живее! — извика някой наблизо. — Трябва ми пленник!

Удавникът опита да се бори, но аз замахнах отвисоко със Змийски дъх, прекъснах гръбнака му и той притихна.

— Казах, че ми трябва пленник! — изпротестира гласът.

— Елате и умрете! — креснах на датчаните.

— Лодки — повтори Леофрик и аз се обърнах, за да видя, че към скупчените бегълци действително приближават три широки, плоски лодки, задвижвани от мъже с дълги пръти в ръце. Свещениците и жените припряно започнаха да се качват на борда им. Датчаните разбраха, че ако искаме да се присъединим към тях, ще трябва да напуснем барикадата и се приготвиха за атака. Аз им се усмихнах подканящо.

— Само една лодка остана — просъска Леофрик. — Има място за нас, но ще трябва да тичаме бързо.

— Аз оставам тук — извиках, но на датски. — Отдавна не съм се забавлявал така.

На пътеката настъпи раздвижване, защото един мъж излезе напред и останалите се отдръпнаха да му сторят път. Той носеше ризница и обкован със сребро шлем, украсен с гарваново крило, но щом приближи и го свали, видях позлатената кост в косите му. Това беше самият Гутрум. Костта бе едно от ребрата на майка му и той го носеше от уважение към паметта й. Сега се взря в мен с тъжното си, изпито лице, после сведе очи към мъжете, които бях погубил.

— Ще те преследвам като куче, Утред Рагнарсон — каза — и ще те убия като куче.

— Името ми е Утред Утредсон — отвърнах.

— Трябва да бягаме — подкани ме Леофрик.

Снегът се сипеше все по-гъсто над блатото, тъй че билото на хълма, откъдето бяхме видели кръжащите гълъби, вече едва се забелязваше.

— Ти си мъртвец, Утред — рече Гутрум.

— Не познавам майка ти — викнах в отговор — но ми се ще да я бях срещнал.

Чертите му веднага добиха благоговейното изражение, което споменаването на майка му винаги предизвикваше у него. Той сякаш съжали за резкия си тон, защото направи помирителен жест с думите:

— Тя беше велика жена.

Аз му се усмихнах. Връщайки се назад, си мисля, че в този момент лесно можех да премина в отсрещния лагер. Гутрум щеше да ме посрещне с отворени обятия, стига да бях отправил някакъв комплимент за майка му, но аз бях войнствен младеж и възторгът на битката още ме държеше.

— Бих се изхрачил в грозното й лице — заявих на Гутрум, — а сега пикая върху нейната душа и те уверявам, че изчадията на Нифлхайм^[1] се изреждат да чукат гранясалите й кости.

Той изрева от ярост и датчаните се устремиха вкупом напред, газейки в плитчините, жадуващи да отмъстят за нечуваната обида, но Леофрик и аз вече тичахме през тръстиките като подгонени глигани, стигнахме водата и се хвърлихме в последната лодка. Другите две бяха вече отплавали, но тази стоеше да ни чака. Щом се проснахме върху влажното й дъно, лодкарят тласна силно с пръта и тя се плъзна по тъмната вода. Нападателите опитаха да ни достигнат, но ние се движехме удивително бързо, отдалечавайки се сред гъстия снеговалеж. Гутрум не спираше да крещи и след нас полетя копие, но мъжът натисна пръта отново и то цопна безобидно в калта.

— Ще те открия! — викаше Гутрум.

— И какво ме е грижа? — отвърнах. — Твоите хора знаят само как да умират. — Вдигнах Змийски дъх и целунах лепкавото му острие. — А майка ти е курва на подземните джуджета!

— Трябваше да оставиш онзи мъж жив — произнесе глас до мен — защото исках да го разпитам.

Освен Леофрик и мен на борда имаше само още един пътник — отецът с меча, който сега седеше на носа и ме гледаше намръщено.

— Нямаше никаква нужда да го убиваш — продължи строго и аз го изгледах с такъв бяс, че той неволно се отдръпна. Проклети да са всички свещеници, мина ми през ума. Аз бях спасил живота на това копеле, а вместо благодарност получавах от него единствено упреци. И тогава видях, че всъщност не е никакъв свещеник. Беше Алфред.

 

 

Плоскодънната лодка се плъзгаше по черната вода на блатото, стържейки понякога по тревите и тръстиките в плитчините. Мъжът, който я управляваше, бе прегърбено, тъмнокожо създание с огромна брада, дрехи от кожи на видра и беззъба уста. Датчаните на Гутрум вече бяха далеч назад, заети да отнасят мъртъвците си на суха земя.

— Необходимо ми е да знам какви са плановете им — каза вече с по-кротък тон Алфред. — Пленникът можеше да ни каже. — Сега си давам сметка, че вероятно е бил уплашен от мен, защото цялата предница на ризницата ми бе покрита със засъхваща кръв, също както и шлемът и лицето ми.

— Плановете им са да довършат Уесекс — отвърнах троснато. — Не ти е нужен пленник, за да го разбереш.

— Милорд — поправи ме той и аз го изгледах. — Аз съм крал и държа да се отнасяш с мен подобаващо!

— Крал на какво? — попитах.

— Ранен ли си, господарю? — попита го Леофрик.

— Не, слава богу, не съм. — Алфред погледна меча в ръцете си. Едва сега забелязах, че всъщност не е облечен с расо, а с дълга черна мантия. Изпитото му лице беше восъчно бледо. — Благодаря ти, Леофрик — добави, сетне обърна очи към мен и като че ли потрепери. Вече настигахме другите две лодки. В едната от тях седеше бременната, загърната в кожа от сребърна лисица Елсуит, заедно с Исеулт и Еанфлед, докато свещениците се бяха натъпкали в другата. Сред тях различих и епископ Ейлуолд от Ексансестър.

— Какво се случи, господарю? — попита Леофрик.

Алфред въздъхна. Сега вече целият трепереше, но ни разправи историята за това как е потеглил от Сипанхам заедно със семейството си, двайсетина духовници и личната си гвардия да придружи монаха Асер в началото от пътуването му.

— Отслужихме заедно благодарствена литургия в църквата на Сопан Бирг. Тя е съвсем нова — обърна се убедително към Леофрик — и много хубава. Пяхме псалми, казахме молитви и брат Асер продължи с леко сърце пътя си. — Той се прекръсти. — Надявам се сега да е в безопасност.

— Аз пък се надявам лъжливият негодник да е мъртъв — изръмжах.

Алфред се престори, че не ме е чул. След литургията всички отишли да обядват в близкия манастир, където ги заварило идването на датчаните. Кралят и свитата му избягали и се укрили в близката гора, докато манастирът горял. После опитали да яздят на изток, към вътрешността на Уесекс, но постоянно трябвало да се пазят от вражеските патрули. Веднъж спрели да нощуват в някаква ферма, но датчаните ги изненадали, убили повечето войници и пленили всичките коне. Оттогава Алфред и придружителите му бродели пеша, изгубени също като нас, докато не стигнали блатото.

— Бог знае какво ще се случи сега — каза Алфред.

— Ще се бием — отговорих.

Кралят само ме погледна и аз разперих ръце.

— Какво друго да правим?

Той устреми взор над блатото.

— Или пък ще намерим кораб — промълви толкова тихо, че едва го чух. — Ще намерим кораб и ще отплаваме към Франкия. — После загърна по-плътно наметалото около мършавото си тяло. Снегът се сипеше на гъсти парцали, но се топеше, веднага щом докосне тъмната вода. Датчаните бяха изчезнали, изгубени в неговата белота.

— Това Гутрум ли беше? — попита ме Алфред.

— Да, това беше Гутрум. И мисля, че знаеше добре кого преследва.

— Предполагам.

— Какво иначе би го привлякло тук, ако не да убие или плени уесекския крал?

И все пак, за момента бяхме в безопасност. Островното селище се състоеше от двайсетина влажни колиби с тръстикови покриви и няколко складови постройки, издигнати на колове. Сградите имаха цвят на кал, пътеките бяха от кал, козите и хората бяха покрити с кал, но мястото, колкото и окаяно да изглеждаше, можеше да осигури храна, подслон и известна топлина. Мъжете от селото бяха забелязали бегълците и след дискусия помежду си бяха решили да ги спасят. Вероятно основната им цел е била да ограбят ценностите им, но Леофрик и аз изглеждахме достатъчно страховито, а след като местните разбраха, че им гостува самият крал, направиха каквото могат за удобството на него и семейството му. Един от тях, на едва разбираем диалект, се поинтересува за името му. Той дори не беше чувал за Алфред. Знаеше за датчаните, но каза, че те никога не са навлизали в блатата, за да тормозят селищата им. Обясни ни, че тук се прехранват със сърни, кози, риба, змиорки и пернат дивеч и че имат храна в изобилие, но им липсват дърва за горене.

Елсуит беше бременна с третото си дете, докато първите две бяха поверени на бавачки. Едуард, тригодишният син на Алфред и негов наследник, беше болен и кашляше. Елсуит се притесняваше за него, макар епископ Ейлуолд да я уверяваше, че това е просто обикновена настинка. Неговата по-голяма сестра, Етелфлед, вече беше на шест години, с буйни златисти къдри, умен поглед и подкупваща усмивка. Алфред я обожаваше и в първите дни сред блатата тя бе единственият му лъч на светлина и надежда. Веднъж след вечеря, докато седяхме край малкия огън, а Етелфлед спеше, положила глава в скута на баща си, той ме попита за моя син.

— Не знам къде е — казах, взирайки се през вратата към заскреженото блато, проблясващо в черно и сребристо под лунната светлина. Бяхме само двамата, всички останали се бяха оттеглили да почиват.

— Искаш ли да отидеш да го потърсиш? — попита съпричастно той.

— Наистина ли ми го предлагаш? — отвърнах, а той ме изгледа учудено. — Тези хора ви дават убежище — поясних — но всъщност с удоволствие биха ви прерязали гърлата. Само моето присъствие ги възпира.

Алфред понечи да възрази, но после осъзна, че вероятно съм прав. Ръката му погали златистата коса на дъщеря му. Откъм съседната колиба се чу кашлицата на Едуард. Тя се бе влошила и всички подозирахме, че е коклюш — болестта, която отнася малките деца. Алфред примигна при звука.

— Би ли се със Стеапа? — попита.

— Да, бихме се — отвърнах сухо. — Но така и не довършихме, защото датчаните дойдоха. Пуснах му кръв, а той на мен не.

— Пуснал си му кръв?

— Попитай Леофрик, той беше там.

— Аз все още съм крал — промълви тихо Алфред след продължителна пауза. — И предпочитам да разговаряш с мен като с такъв.

Крал на блатата, си помислих, но не казах нищо. Просто наблюдавах бледото му, изнурено лице на светлината на догарящия огън. Изглеждаше толкова сериозен, но също и уплашен, сякаш полагаше отчаяно усилие да удържи останките от своето разпадащо се достойнство. На Алфред никога не му бе липсвала смелост, но той не беше воин и не обичаше да общува с воини. В неговите очи аз бях звяр — опасен, безинтересен, но изведнъж станал незаменим. Явно си даде сметка, че няма да се обърна към него с „господарю“, затова и не настоя.

— Забелязваш ли нещо особено в това място? — попита.

— Да, мокро е.

— Нещо друго?

Потърсих във въпроса уловка, но не я открих.

— Може да се достигне само с плоскодънни лодки — казах — а датчаните нямат такива. Но щом се сдобият с тях, Леофрик и аз вече няма да сме достатъчни, за да ги отблъснем.

— Друго имах предвид. Тук няма църква.

— Чудех се защо ми харесва — подхвърлих, но той игнорира забележката.

— Толкова малко знаем за собственото си кралство — продължи. — Мислех, че църкви има навсякъде. — Алфред сведе за миг очи, сетне ме погледна жално. — Какво да правя?

Вече му бях предложил да се бие, но у него не се забелязваше желание за битка, само отчаяние.

— Защо не отидеш на юг — казах, предполагайки, че това е, което иска да чуе. — Отвъд морето.

— И да стана поредният саксонски крал в изгнание? — поклати горчиво глава той.

— Можем да се крием известно време тук, а после да се промъкнем до южното крайбрежие и да намерим кораб.

— Как ще се промъкнем? Датчаните знаят, че сме тук, а войските им са от двете страни на блатото.

Местните ни бяха казали, че датският флот е акостирал при Синуит, тоест в западния край на мочурищата. Предполагах, че се намира под командването на Свейн, който положително също искаше да открие Алфред. По всичко личеше, че кралят и близките му са обречени. Ако Етелфлед имаше късмет, можеше да я отгледа някое датско семейство, както бяха отгледали мен, но по-вероятно бе да ги избият до крак, за да не може никой саксонец отново да претендира за короната на Уесекс.

— Датчаните сигурно ще наблюдават южния бряг — продължи Алфред, взирайки се навън, където нощният вятър повяваше над водата, къдрейки дългото отражение на зимната луна.

— Така е — съгласих се.

— Но няма как да са превзели целия Уесекс. — Той трепна, защото откъм съседната колиба отново се разнесе мъчителната кашлица на Едуард.

— Вероятно не са.

— И ако успеем да съберем мъже…

— Какво ще правим с тях?

— Ще нападнем флота. — Алфред посочи на запад, към Синуит. — Ще се отървем от Свейн, ако наистина той го командва, а после ще завладеем хълмовете на Дефнашир. Удържим ли една победа, към нас ще се присъединят още хора. Ще станем по-силни и един ден ще се опълчим на Гутрум.

Размислих върху думите му. Те бяха изречени унило, сякаш и той самият не вярваше в тях, но все пак не бяха напълно лишени от смисъл. В Уесекс действително имаше мъже, които сега бяха лишени от водач, но желаеха такъв. Мъже, които щяха да се бият и с чиято помощ можехме да напуснем блатото, после да победим Свейн, да завладеем Дефнашир и така, част по част, да си върнем Уесекс. После обаче си дадох сметка, че всичко това са просто мечти. Датчаните бяха спечелили. Ние бяхме бегълци.

— Скоро ще дойдат да ни търсят, нали? — попита той, галейки косите на дъщеря си.

— Да.

— Можеш ли да ни защитиш?

— Само с помощта на Леофрик?

— Ти си воин, нали? Говори се, че всъщност ти си победил Уба.

— Знаеше ли, че аз го убих?

— Можеш ли да ни защитиш? — попита отново той, но аз не му позволих да се измъкне.

— Знаеше ли, че аз ти донесох победата при Синуит?

— Да — бе краткият му отговор.

— И за награда ме унижи? Накара ме да пълзя до олтара ти? — Гневът ме накара да повиша глас, при което Етелфлед се събуди и ме загледа сепнато.

— Допускал съм грешки — каза Алфред — но когато всичко това приключи и Господ върне Уесекс на западносаксонците, ще сторя същото. Ще надяна робата за покаяние и ще се посветя на Бога.

В този миг ми се искаше да му извия врата, но Етелфлед се взираше в мен с големите си очи. Тя не бе помръднала и баща й не знаеше, че е будна, но аз знаех, затова вместо да дам воля на гнева си, положих усилие да го обуздая.

— Всъщност, покаянието ми помогна.

— Наистина ли? — оживи се той.

— Да, изпълни ме с омраза и ярост. А това е добре.

— Не може да говориш сериозно.

Аз изтеглих наполовина Змийски дъх и очите на малката Етелфлед се разшириха.

— Това тук убива — казах, плъзгайки острието обратно в обточената с овча кожа ножница. — Но яростта и омразата са тези, които го движат. Влезеш ли в битка без ярост и омраза, ще умреш. Затова трябва да съберем всички мечове и цялата ярост и омраза, които можем, ако искаме да оцелеем.

— Но ти ще можеш ли да ни защитиш, докато сме тук? Достатъчно дълго, за да убегнем на датчаните, докато решим какво да правим?

— Да — отговорих. — Нямах представа дали наистина е така, дори силно се съмнявах, но имах гордостта на боец, затова и дадох отговор на боец. Очите на Етелфлед не се откъсваха от мен. Тя бе едва на шест години, но можех да се закълна, че разбира всяка дума от разговора ни.

— Тогава ти възлагам тази задача — каза Алфред. — Тук и сега те назначавам за защитник на моето семейство. Поемаш ли отговорността?

Той ме предизвикваше, разбира се, и осъзнаваше какво прави много по-добре от мен. Но тогава аз бях, а и още съм, арогантен по природа, затова се наежих като петел.

— Разбира се, че я поемам. Да.

— Да, какво?

Поколебах се, но той ме беше поласкал, беше ме натоварил с воинска отговорност, затова му дадох онова, което искаше и което се бях зарекъл да не му давам.

— Да, господарю — казах.

Алфред обаче искаше още и протегна ръка. Не бях имал ни най-малко намерение да удовлетворявам това негово желание, но вече го бях нарекъл „господарю“, затова коленичих, пресегнах се през тялото на Етелфлед и поех ръката му между дланите си.

— Кажи го — настоя той и постави върху ръцете ни разпятието, което висеше на врата му.

— Заклевам се да ти служа — произнесох, взирайки се в бледите му очи — докато семейството ти не се озове в безопасност.

Той се поколеба. Бях му дал обет, но с уговорка. Бях му дал да разбере, че няма да остана негов слуга завинаги, но все пак реши да приеме условията ми. Трябваше да ме целуне по двете бузи, но щеше да обезпокои Етелфлед, затова само вдигна дясната ми ръка до устните си и целуна кокалчетата й, а после и разпятието.

— Благодаря ти.

Истината естествено беше, че с Алфред е свършено, но в младежката си самонадеяност и глупост аз току-що бях положил клетва, бях се зарекъл да се бия за него. И всичко това защото едно шестгодишно момиче се взираше в мен. А то имаше коси от злато.