Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последното кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pale Horseman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2020 г.)

Издание:

Автор: Бърнард Корнуел

Заглавие: Бледият конник

Преводач: Деян Кючуков

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Алианс АД

Излязла от печат: 21.07.2015

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Станимир Цветков

ISBN: 978-954-28-1780-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9889

История

  1. — Добавяне

Част втора
Кралят на блатата

Глава четвърта

Аз обичам морето. Израсъл съм край него, макар повечето ми спомени от крайбрежието на Бебанбург да не са слънчеви, а по-скоро сиви и мрачни, напълно различни от гледката на могъщите вълни, прииждащи откъм Островите на мъртвите, за да се разбият с грохот в скалистия западен бряг на Британия. Тук водите се надигат така, сякаш самите морски богове напрягат мишци, белите чайки крещят безспир, а вятърът носи порой от солени пръски. Същият този свеж вятър тласкаше „Фирдрака“ напред, зад кърмата ни оставаше широка бяла диря, а рулевото весло се бореше и трептеше като живо в ръцете ми, пулсиращо от възторга на пътуването. Исеулт ме гледаше, поразена от моето щастие, докато не й подадох веслото. Тогава цялото й тънко тяло се напрегна от усилие, тя усети мощта на водата, а когато успя да промени посоката на кораба, дори се разсмя.

— Бих живял в морето — й казах, макар тя да не можеше да ме разбере. Бях й дал една гривна от съкровището на Передур, а също сребърен пръстен и огърлица от зъби на чудовище, остри, дълги и бели, нанизани върху сребърна тел.

Обърнах се и загледах „Белия кон“ на Свейн, плаващ подир нас. Понякога носът му се издигаше високо, целият лъщящ и покрит със зелен мъх, а конската глава се зъбеше към слънцето, за да се стовари после обратно сред експлозия от бяла пяна. Греблата му бяха прибрани, подобно на нашите, а отверстията им — затъкнати със запушалки. Двата кораба плаваха на платна, а „Фирдрака“ беше по-бързият не защото бе построен по-добре, а защото имаше по-дълъг корпус.

Истинска радост е да плаваш на добър кораб, особено когато търбухът му е натъпкан с чуждо сребро. Това е викингската радост — да пориш морето на увенчания с драконова глава съд към бъдеще, изпълнено със смях и пиршества. Датчаните ме бяха научили на нея и аз ги обичах заради това, пък били те и стадо езически свине. В този миг, носейки се пред „Белия кон“ на Свейн, бях толкова щастлив, колкото може да бъде човек, свободен от всякакви свещеници, закони и задължения към Алфред и Уесекс. Но накрая дадох заповед да се спусне платното, дузина мъже освободиха въжетата и дългата рея изстърга надолу по мачтата. Бяхме стигнали края на Британия и трябваше да се връщаме обратно. „Белият кон“ прелетя покрай нас, яздейки дългите океански вълни. Помахах с ръка на Свейн и той ми махна в отговор.

— Е, нагледа ли се вече? — подвикна ми Леофрик. Аз още не можех да откъсна очи от издадения край на сушата, където скалите удържаха неспирния щурм на морето.

— Пенуит — каза Исеулт, назовавайки бритското име на носа.

— Искаш ли да се прибираме у дома? — попитах Леофрик, а той сви рамене.

Екипажът прибра реята върху стойките й и привърза здраво платното, за да не се развие от вятъра. Греблата се спуснаха, готови да ни понесат на изток, докато „Белият кон“ се смаляваше на хоризонта, навлизайки в залива Сеферн. Гледах със завист подир него.

— Трябва да стана богат — казах на Леофрик.

Той се засмя на думите ми.

— Трябва да следвам своя път — продължих — който води на север. На север, към Бебанбург. А Бебанбург никога не е бил превземан, затова се нуждая от множество добри бойци и множество остри мечове.

— Имаме сребро — посочи той към дъното на кораба.

— Не е достатъчно — отвърнах кисело. — Враговете ми бяха могъщи, Алфред твърдеше, че дължа на църквата му пари, а съдилищата в Дефнашир щяха да ме гонят за вергелд. Можех да се прибера у дома само ако разполагах с достатъчно сребро, за да платя на църквата, да подкупя съдилищата и да привлека мъже под знамето си. Гледайки подир кораба на Свейн, изпитах старото изкушение да се присъединя към датчаните. Да изчакам, докато Рагнар бъде свободен, и да му предложа меча си. Но тогава щях да се бия срещу Леофрик и пак щях да имам нужда да натрупам нари, да събера хора, да отида на север и да върна отнетото си наследство. Докоснах чука на Тор, молейки се за някакъв знак.

Исеулт се изхрачи. Или по-точно не, издаде звук като човек, който прочиства гърлото си, плюейки и кашляйки едновременно, и посочи зад борда, където над водата се подаваше извитият гръб на някаква риба. Тя беше голяма колкото хрътка за лов на елени и имаше триъгълен плавник.

— Делфин — каза Леофрик. — Те носят на моряците късмет.

— Ламхидид — произнесе отново Исеулт, което явно беше бритското име на рибата.

Никога по-рано не бях виждал делфин, но сега изведнъж се оказахме заобиколени от дузина от тези създания. Те бяха сиви на цвят, гърбовете им блестяха на слънцето и всички отиваха на север.

— Вдигай отново платното — викнах на Леофрик, а той ме зяпна в почуда, защото греблата тъкмо бяха извадени. — Отиваме на север — поясних му. — Помолих Тор да ми даде знак и той ми изпрати делфините.

— Но нагоре е заливът Сеферн, а Свейн ти каза, че там няма нищо.

— Свейн ми каза, че няма плячка, защото датчаните са отмъкнали всичко. А това означава, че плячката е у тях. — Усетих прилив на възторг, толкова силен, че ударих Леофрик с юмрук по рамото и прегърнах Исеулт. — Каза също, че ще срещна кораби, плаващи от Ирландия.

— Е, и? — попита той, потривайки рамото си.

— Мъже от Ирландия! Датчани, идващи от Ирландия, за да превземат Уесекс. Ако ти водеше подобни екипажи, какво щяхте да вземете със себе си?

— Всичко, което притежаваме — отвърна с равен глас Леофрик.

— А те дори не знаят, че сме тук! Те са овце, а ние — огнен дракон.

— Знаеш ли, може и да си прав — ухили се той.

— Разбира се, че съм нрав! Аз съм лорд! Прав съм, а скоро ще бъда и богат! Всички ще бъдем богати! Ще ядем от златни чинии, ще пикаем в гърлата на враговете си и ще направим жените им свои курви. — Редях тези глупости на висок глас, като същевременно крачех през средата на кораба и развързвах ремъците на платното. — Ще ходим в сребърни ботуши, със златни шлемове на главите. Ще сме по-богати от крале! Ще се въргаляме в сребро, ще обсипваме курвите си със злато и ще серем буци от кехлибар! Прибирайте греблата! Поемаме на север и ще станем богати като епископи, всички до един!

Екипажът се оживи, защото хората обичат да ги водят, а и шумният ми ентусиазъм бе заразителен. Все пак мнозина имаха опасения да продължим на север, в открито море. Аз също се боях, понеже никога не се бях отдалечавал толкова от брега, а Рагнар Стария ми бе разправял истории за моряци, изкушили се да навлязат далеч на запад, в необятната водна пустош. Според него там имаше земи, намиращи се отвъд Островите на мъртвите, земи, обитавани от привидения, но аз не бях сигурен, че говореше истината. Добре помнех обаче, че по неговите думи много от тези кораби никога не се завръщали. Продължавали да плават по посока на умиращото слънце, не можейки да понесат мисълта да се върнат назад, докато не намирали гибелта си в мрака там, където свършва светът.

И все пак, светът не свършваше на север. Знаех го, макар да не бях сигурен какво има по тези краища. Там някъде беше Дифед, а също Ирландия, както и други места с варварски имена и диво население, което водеше кучешко съществуване по бреговете, но имаше също обширни морета, по които „Фирдрака“ да плава на воля. Затова, след като платното бе вдигнато и се изду от вятъра, носейки ни на север, аз наблегнах на руля и леко отклоних носа на изток, от страх да не се изгубим в безбрежността на океана.

— Знаеш ли накъде отиваш? — попита ме Леофрик.

— Не.

— И не те е грижа?

Ухилих му се вместо отговор. Вятърът, който доскоро духаше от юг, постепенно се обърна от запад, приливът също ни носеше в тази посока и още същия следобед видяхме в далечината суша. Отначало я взех за земята на бритите от северната страна на Сеферн, но щом приближихме, се оказа, че всъщност е остров. По-късно разбрах, че това е мястото, наричано от датчаните Лунди, което е тяхната дума за кайра. Стръмните му скали са целите покрити от тези птици, които вдигнаха невъобразима врява при появата ни. Отначало не намерихме подходящо място за нощуване и се наложи да свалим платното, да спуснем греблата и да заобиколим острова откъм източната му страна, където влязохме в по-спокоен залив.

Двамата с Исеулт слязохме на брега и разровихме няколко гнезда в търсене на яйца, но малките вече се бяха излюпили, затова се задоволихме да убием две кози за вечеря. Тук не живееха никакви хора, макар да попаднахме на останки от малка църква с гробище към нея. Датчаните бяха опожарили всичко, а също бяха изкопали гробовете в търсене на злато. Изкачих се на една височина и огледах смрачаващото се море за кораби. Такива не се забелязваха, но ми се стори, че на юг виждам земя. Нямаше как да съм сигурен, защото хоризонтът бе забулен от облаци, но сред тях имаше тъмна ивица, за която допуснах, че може да е Корнуолум или западното крайбрежие на Уесекс.

Загледах Исеулт, която си тананикаше, кормейки една от козите. Справяше се несръчно, защото не бе привикнала на такава работа. Беше толкова тънка и слаба, че приличаше на горски елф, но беше щастлива. С времето щях да разбера колко много е мразила Передур. Той я бе ценил и я бе направил своя кралица, но също така я бе държал като затворничка в дома си, за да може единствен да се ползва от нейните способности. Хората му плащали, за да чуят пророчествата й, а една от причините Калин да се опълчи на съседа си била, че искал Исеулт за себе си. Тъмните кралици се ценяха сред бритите, защото бяха част от древните мистерии, от силите, витали над земите им преди идването на монасите — а Исеулт бе една от тях. Прекарала целия си живот в мрак и потисничество, сега най-сетне беше свободна и нейната душа, дива като ястреб, ликуваше. Милдрит, бедната Милдрит искаше ред и спокойствие. Къщата да е пометена, дрехите изпрани, кравите издоени, слънцето да изгрява, после да залязва и нищо да не се променя, докато Исеулт беше различна. Странна, родена в сенките, изпълнена с тайнственост. В онези първи дни още не можехме да си кажем нищо, защото не говорехме общ език, но на острова, докато слънцето залязваше, аз се заех да довърша почистването на козата, а тя събра няколко клонки и изплете малка клетка. Показа ми я, после я счупи и с дългите си, тънки пръсти имитира птица, излитаща на свобода. Посочи към себе си, хвърли остатъците от клонките настрани и се засмя.

На следващата сутрин, още преди да отплаваме, видяхме два кораба, които заобикаляха острова от западната му страна, насочвайки се на север. Бяха малки, вероятно търговски съдове от Корнуолум, и се носеха на югозападния вятър към скритите брегове, където най-вероятно бе отишъл и Свейн.

Решихме да ги последваме. Докато се качим на „Фирдрака“, вдигнем котва и излезем от плитчините, те почти се изгубиха от погледа ни, но след като се озовахме в открито море, започнахме бързо да ги застигаме. Те трябва да са били ужасени от гледката на викингския кораб, изскочил внезапно иззад острова, но аз наредих леко да спуснат платното, за да забавим ход и така плавахме след тях през целия ден, докато накрая над ръба на хоризонта не се подаде сивкава ивица. Земя. Вдигнахме платното докрай и се стрелнахме покрай двете тумбести корабчета. Така за първи път стигнах бреговете на Уелс. Бритите имат за него друго название, но ние го наричаме просто Уелс, което означава „чужденци“. Едва по-късно разбрах, че сме стъпили на сушата в Дифед — най-западното уелско кралство, кръстено на името на свещеника, обърнал жителите му в християни.

Намерихме подслон в малък, дълбок залив. Входът му бе препречен от скали, но веднъж озовали се вътре, бяхме защитени от вятъра и вълните. Обърнахме „Фирдрака“ с носа към морето и убежището ни бе толкова тясно, че кърмата изстърга в плитчините. Спахме на борда, проснати по палубата и под пейките на гребците. С нас имаше дузина жени, пленени от селото на Передур, и една от тях успя да избяга през нощта. Исеулт и аз спяхме в тъмната ниша под рулевата платформа, закрити от едно наметало. Тук бях разбуден призори от Леофрик, който бе притеснен, че бегълката може да разбуни местните срещу нас.

— И без това няма да стоим дълго — махнах с ръка.

Всъщност, останахме в заливчето през целия ден. Исках да устроя засада на някой преминаващ кораб и два наистина минаха, но пътуваха заедно и нямаше как да ги нападнем. Бяха датски или норвежки и пътуваха с вдигнати платна, натоварени с воини. Навярно идваха от Ирландия или източния бряг на Нортумбрия и несъмнено щяха да се присъединят към Свейн, подмамени от възможността да завладеят богати западносаксонски земи.

— Бургеверд трябваше да стои тук с цялата си флота — казах. — Щеше да разпердушини тези копелета.

Следобед двама конници се появиха да ни огледат, но не слязоха до брега. Единият носеше блестяща верига около врата, предполагаща, че е от знатно потекло. След като постояха известно време в края на тясната долина, спускаща се към залива, обърнаха конете и си отидоха.

— Дано не доведат още хора със себе си — измърмори Леофрик.

Огледах стръмните скали, които ни обграждаха. Врагът можеше да ни засипе с камъни оттам, смазвайки „Фирдрака“ като орехова черупка.

— Можем да поставим стражи — започнах, но не довърших мисълта си, защото точно тогава Еадрик, началникът на гребците, нададе предупредителен вик. Изтичах към носа и видях задаващия се кораб.

Перфектната плячка.

Беше голям, макар и не колкото „Фирдрака“ и газеше дълбоко заради тежкия си товар. Всъщност, возеше толкова много хора, че екипажът дори не беше вдигнал платното от страх, че вятърът може да наклони борда опасно близо до водата. Сега се придвижваше с гребане недалеч от брега, търсещ място за нощувка и явно бе примамен от нашия удобен залив. В последния момент един мъж, застанал на носа му, ни забеляза и започна да ни сочи с пръст. Междувременно ние вече се въоръжавахме и аз викнах на Хестен да поеме руля. Той знаеше какво да прави и бях сигурен, че ще го направи добре, дори това да донесеше гибел на неговите сънародници. Прерязахме въжетата, които ни държаха за брега, а Леофрик ми донесе ризницата, шлема и щита. Надянах ги припряно, докато веслата вече се потапяха във водата.

— Напред! — извиках и „Фирдрака“ изскочи от укритието си, разминавайки се на косъм със скалите край входа му. Корабът пред нас вече бе съвсем близо и можех ясно да различа фигурата на озъбен вълк на носа. Мъжете и жените на борда ни гледаха, не вярвайки на очите си. Бяха ни взели за датчани, за свои, а ето, че ние бяхме въоръжени до зъби и се носехме стремглаво срещу тях. Разнесе се команда и те започнаха трескаво да търсят оръжията си. Леофрик извика на нашите гребци да напрегнат всички сили и те го послушаха, карайки „Фирдрака“ да подскочи над малките вълни. Масивният ни нос се вряза в редицата от весла на врага, чупейки ги като клечки.

Хестен се беше справил добре. Бях му заръчал да се насочи към средата на кораба, там, където бордът се издигаше най-ниско над водата. Сега ние го притиснахме под себе си, потапяйки го още по-дълбоко. Нашият корпус също се разтресе от удара, но в следващия миг аз вече бях скочил на вражеската палуба, следван по петите от Сенулф и хората му. И клането започна.

Датският кораб бе толкова претоварен с мъже, че бройката им вероятно надхвърляше нашата, но те бяха капнали от целодневното гребане и изненадани от атаката, докато ние бяхме жадни за плячка. Вече го бяхме правили и преди и мечовете и брадвите на добре обучения ни екипаж свистяха, проправяйки си път напред. През борда нахлуваше вода и трябваше да газим из нея, прескачайки пейките на гребците, докато тя бързо се оцветяваше в червено. Някои от жертвите ни се мъчеха да се спасят, като скачаха в морето и се ловяха за плаващите отломки от весла. Един мъж, с разрошена брада и подивял поглед, се нахвърли срещу нас с огромен меч. Еадрик заби копие в гърдите му, докато Леофрик то удари с брадва по главата — веднъж, два пъти и кръвта пръсна нагоре чак до платното, навито върху реята. Мъжът падна на колене и Еадрик заби копието си още по-дълбоко, за да го довърши. Аз почти паднах, когато една вълна наклони полупотопения кораб. Някакъв датчанин изкрещя и запрати копие по мен. Посрещнах го с щита си, отбих го встрани и намушках датчанина със Змийски дъх в лицето. Той се олюля и аз го блъснах през борда с тежката главина на щита си. Усетих движение отляво и замахнах широко като с коса, посичайки една жена. Тя се срина като заклано теле, с меч в ръката. Ритнах оръжието встрани и стъпих върху корема й. Разпищя се малко момиченце, аз я подминах и продължих към мъж в кожена туника. Вдигнах щита, за да парирам удара на брадвата му, после го нанизах на Змийски дъх. Острието влезе толкова дълбоко в корема му, че заседна в гръбнака и трябваше да стъпя върху него, за да го освободя. Сенулф премина покрай мен, с размахан меч и озверяло, покрито с кръв лице. Водата вече стигаше до коленете ми, когато корабът изведнъж се разтресе с такава сила, че едва не паднах. Разбрах, че вълните са ни отнесли върху крайбрежните скали. За мачтата бяха завързани два коня, които цвилеха неистово от мириса на кръв. Единият скъса повода си, скочи през борда и заплува с облещени очи към открито море.

— Избийте ги! Избийте ги! — чувах собствения си глас. Това беше единственият начин да се превземе кораб — да се опразни от всички мъже, които могат да се сражават. Но той вече се опразваше и сам, защото оцелелите скачаха в плиткото и газеха към брега през ниските, оцветени в розово вълни. Половин дузина мъже бяха останали на „Фирдрака“ и с помощта на греблата го държаха по-далеч от скалите. Нечие острие се заби в глезена ми отзад. Обърнах се и видях ранен мъж, опитващ се да пререже сухожилието ми с къс нож. Забих отвесно меча, доубивайки го в плискащата се до коленете вода и мисля, че той беше последният, който загина на палубата, макар че отстрани за корпуса се държаха още неколцина датчани, които също посякохме.

Сега „Фирдрака“ се намираше по-навътре в морето и аз викнах на екипажа да го приближи. Той се зададе, надигайки се върху вълните, много по-висок от полупотопения кораб, и ние започнахме да хвърляме плячката през борда му. Имаше чували, сандъци и бурета, много от които тежки, а някои подрънкващи от монети. Свалихме всичко по-ценно от труповете, сдобивайки се с шест ризници и дузина шлемове. Още три ризници открихме в наводнения трюм, а аз измъкнах осем гривни от ръцете на убитите. Качихме оръжията на „Фирдрака“, прерязахме такелажа на пленения кораб и взехме реята и платното му. Вторият кон продължаваше да стои разтреперан до мачтата и аз прерязах повода му. Оцелелите през цялото време ни наблюдаваха, намерили несигурно убежище по заливаните от вълните крайбрежни скали. Надникнах в нишата под рулевата платформа и открих там великолепен боен шлем, украсен с инкрустации и сребърна вълча глава. Метнах стария си шлем на „Фирдрака“ и надянах новия, след което започнах да измъквам торби с монети. Под тях имаше нещо, което взех за малък щит, увит в черен плат. Почти ми мина през ум да го оставя там, където е, но в крайна сметка взех и него. Бяхме богати.

— Кой си ти? — викна един мъж от брега.

— Утред — извиках в отговор.

Той ме заплю и аз се изсмях. Нашите хора вече се връщаха на „Фирдрака“. Някои събираха паднали весла от водата, други го оттласваха по-далеч от опасно стърчащите скали.

— Хайде, качвай се! — махна ми Леофрик и аз видях, че съм останал последен. Улових се за кърмата, стъпих върху едно гребло и се преметнах през борда. — Гребете! — изкомандва той и ние полека се отделихме от останките на опустошения кораб.

Заедно с плячката на „Фирдрака“ бяха натоварени и две млади жени, които заварих да плачат край мачтата. Едната не говореше на никакъв познат език и по-късно разбрахме, че е от Ирландия, но другата беше датчанка и щом приклекнах до нея, замахна да ме удари и се изплю в лицето ми. Беше високо и силно момиче, с буйни, разчорлени руси коси и блестящи сини очи. Зашлевих я, но тя ми се нахвърли отново, мъчейки се да забие пръсти в очните отверстия на новия ми шлем. Наложи се да я зашлевя отново, което силно развесели екипажа. Някои започнаха да й подвикват да продължава да се бие, но тя вместо това внезапно избухна в сълзи и рухна в подножието на мачтата. Свалих шлема и я попитах как се казва. В отговор тя започна да вие, че искала да умре, но когато й казах, че е свободна да се хвърли в морето, не помръдна от мястото си. Оказа се, че нейното име е Фрейя, че е на петнайсет години и баща й е бил собственик на кораба — същият едър мъж, който се бе завтекъл насреща ни с меча си. Той се казвал Ивар и имал земи край Дифлин, където и да се намираше това. Тук Фрейя погледна шлема ми, който бе принадлежал на нейния баща, и се разрида отново.

— Той умря, без да си изреже ноктите — ми каза с обвинителен тон, сякаш аз бях виновен за това. А то наистина бе лош късмет, защото сега мрачните същества на подземния свят щяха да използват ноктите на Ивар за строежа на кораба, който щеше да донесе хаоса при свършека на света.

— Накъде отивахте? — попитах.

Естествено, бяха се запътили към Свейн. Ивар не бил щастлив в Дифлин, който се намирал в Ирландия. Командвал повече норвежци, отколкото датчани, а земите му били населени от диви, враждебни местни племена. Затова, примамен от перспективата да се засели в Уесекс, напуснал ирландските си имоти, качил цялото си богатство на корабите и отплавал на изток.

— Значи е имало и още кораби? — учудих се.

— Да — каза Фрейя. — Бяха общо три, но изгубихме от поглед другите два през нощта.

Предположих, че това са съдовете, които бяхме видели по-рано, но все пак боговете бяха благосклонни към мен, защото тя потвърди, че баща й натоварил най-ценните си притежания именно на онзи, който бяхме превзели. Те включваха цели бурета с монети и сандъци със сребро, а също кехлибар и слонова кост, брони и оръжия. Докато „Фирдрака“ се поклащаше върху вълните, направихме груба сметка и едва можахме да повярваме на късмета си. Един сандък съдържаше малки късове злато, оформени на груби слитъци, но най-хубавото от всичко бе вързопът, който бях взел за малък щит. Когато развихме плата, отвътре се показа великолепен сребърен поднос, в центъра на който бе изобразено разпятие. Около него върху масивната рамка се редяха ликове на светци, общо дванайсет на брой. Допуснах, че това са дванайсетте апостоли, а подносът е бил част от съкровището на някоя ирландска църква или манастир, ограбено от Ивар.

— Това — рекох благоговейно на екипажа — няма да представлява част от плячката ни. — То ще се върне обратно на църквата. — Леофрик ме изгледа, като едва се удържа да не прихне, но доста от хората, особено по-набожните, закимаха с глави, че постъпвам правилно. Увих отново подноса и го прибрах под рулевата платформа.

— Та колко, казваш, ти беше дългът към църквата? — подхвърли Леофрик.

— Не е работа на дърт козел като теб — отвърнах. Той се засмя, после отправи поглед над рамото ми.

— И какво ще правим сега?

Помислих, че ме пита какво ще правим с благословения си живот оттук нататък, но вместо това той се взираше към бреговата ивица. Там цялото било на хълма бе опасано от въоръжени мъже. Бритите от Дифед бяха дошли за нас, но твърде късно. И все пак присъствието им означаваше, че не можем да се върнем в своя залив, затова наредих на екипажа да спусне веслата и да гребе на изток. Бритите ни следваха покрай брега. Жената, избягала предната нощ, вероятно им бе казала, че сме саксонци и те са се надявали да лагеруваме на брега, за да могат да ни убият. Малко кораби прекарват нощта в морето, освен ако не са принудени да го сторят, но сега аз не смеех да потърся пристан, затова се отдалечих още по-навътре под светлината на залеза, която се процеждаше пурпурна между разкъсаните облаци, сякаш самите богове кървяха в небесата.

— Какво ще правиш с тази Фрейя? — попита Леофрик. — За себе си ли я искаш?

— Не.

— Тогава дай я на мен.

— Тя ще те изяде жив — предупредих го. — При това е с една глава по-висока от теб.

— На мен ми харесват такива.

— В такъв случай цялата е твоя. — Такъв е животът. Един ден си глезена благородническа дъщеря, а на следващия си робиня.

Раздадох ризниците на онези, които се бяха отличили най-много в битката. Бяхме загубили двама мъже, а други трима бяха тежко ранени, но цената можеше да е и далеч по-висока. В крайна сметка, бяхме убили двайсет или трийсет датчани, а бритите вероятно нямаше да пощадят и останалите, спасили се на брега. И най-вече, бяхме станали богати, което ни послужи за утеха с падането на мрака.

Ходер е богът на нощта и аз отправих молитва към него. Принесох му в дар и стария си шлем, хвърляйки го през борда. Всички бяхме уплашени от тъмнината, която ни погълна — а тя бе непрогледна, защото от запад се спуснаха гъсти облаци, закривайки небето. Нямаше луна, нямаше и звезди. Известно време на брега се забелязваше искрица от запален огън, но после и тя угасна и ние станахме слепи. Вятърът се усили, вълните се надигнаха и ние прибрахме веслата, оставяйки морето да ни носи накъдето си ще, защото не можехме нито да виждаме, нито да управляваме кораба. Останах на палубата, взирайки се в мрака, а Исеулт също остана при мен, сгушена под наметалото ми, и аз си спомних възторженото изражение върху лицето й, когато се впуснахме в боя.

После настъпи сивото утро и морето също бе сиво, прошарено с бяла пяна. Духаше студен вятър и никъде не се виждаше земя, но две бели птици прелетяха над главите ни. Приех това за знак и като загребахме в същата посока, късно следобед видяхме суша. Това бе вече познатият ни остров Лунди, където успяхме да слезем на брега и да запалим огньове, намирайки убежище от вълните и дъжда.

— Когато датчаните разберат какво сме сторили… — започна Леофрик.

— Ще тръгнат да ни търсят — довърших изречението вместо него.

— Ще ни търсят, и то усилено.

— Значи е време да се прибираме — казах.

Боговете бяха милостиви към нас и на сутринта, сред вече утихналото море, доближихме брега на Корнуолум и загребахме на югозапад покрай него. Щом стигнехме края му, там, където плуваха делфините, щяхме да обърнем на изток и да намерим пътя към дома.

 

 

Много по-късно разбрах какво е сторил Свейн, след като сме се разделили, и понеже то остави отпечатък върху собствения ми живот и допълнително усили враждебността между мен и Алфред, ще го разкажа тук.

Подозирам, че мисълта за златния олтар при Синуит е продължила да го гложди и той я е отнесъл със себе си в Гливисинг, където се събираше армията му. Гливисинг бе друго кралство на бритите в южната част на Уелс, място с добри пристанища, чийто крал приветстваше присъствието на датчаните, защото то възпираше набезите на Гутрум през мерсийската граница.

Свейн бе наредил на още един кораб да го придружи и заедно те бяха навлезли в устието на реката край Синуит. Бяха нападнали на зазоряване, под прикритието на мъглата, и аз мога да си представя как увенчаните със зверски глави носове са изплували от сивия утринен здрач, подобно на чудовища от кошмар. После екипажите им се изсипали на брега — викингски воини с брони и шлемове, с копия и мечове, и заварили полуизградените църква и манастир.

Ода Младия, който отговаряше за построяването им, знаеше, че се намират твърде близо до морето и затова бе решил да ги укрепи. Кулата на църквата трябвало да бъде от камък, достатъчно висока, за да може заливът да се наблюдава от върха й, а свещениците и монасите щели да са в безопасност зад стена от колове и ров, пълен с вода. Но когато Свейн пристигнал, нищо от това още не било направено и единствената защита се състояла от три дузини войници, които били изклани за броени минути. После датчаните изгорили всичко, построено до момента, и отсекли високия дървен кръст, с който обичайно се обозначава мястото на манастира и който бил първото нещо, издигнато от строителите.

Самите строители били монаси, много от тях млади и неопитни. Свейн ги събрал като стадо овце и поискал да му кажат къде са скрити ценностите, обещавайки им в замяна да ги пощади. Те благоразумно го послушали. Ценностите не били много, златен олтар положително нямало, но все с нещо трябвало да се купуват храна и материали и за целта монасите разполагали със сандък сребърни монети. Това задоволило датчаните, които съборили полуиздигнатата кула на църквата, разрушили недовършената ограда и изклали добитъка. След това Свейн поискал да знае къде е погребан Уба, но в отговор получил само мрачно мълчание. Мечовете били извадени отново, за да развържат езиците и монасите били принудени да признаят, че църквата се строи точно на това място. Гробът представлявал обикновена могила от пръст, но те я разровили, извадили трупа и го хвърлили в реката. Когато нашествениците чули историята, милостта се изпарила от сърцата им.

Монасите били отведени до реката и накарани да газят вътре, докато не открили някакви кости, които после били изгорени на погребална клада, изградена от дървения материал на съборените сгради. Получила се наистина огромна клада и когато огънят се разгорял добре, а костите се стопили в нажеженото му ядро, вътре били хвърлени и монасите. Докато ги чакали да станат на пепел, датчаните подбрали две девойки, пленени от бараките на войниците, изнасилили ги, а после ги удушили, пращайки душите им за компания на Уба във Валхала. Цялата случка бе разказана от две деца, които оцелели, като се скрили сред копривата и буренака. От близкото село също били доведени хора, за да видят догарянето на кладата. „Свейн Белия кон направи това“, им било казано и те трябвало да го повтарят, докато го запаметят. Това беше датски обичай — да се оставят свидетели, които да разправят за извършените ужаси, всявайки страх сред жертвите на бъдещи нападения. Не ще и дума, че историята за изгорените монаси и убитите девойки премина като вихрушка през цял Уесекс, добивайки все по-чудовищни измерения. Броят на мъртвите монаси нарасна от шестнайсет на шейсет, на изнасилените момичета — от две на двайсет, а откраднатият сандък със сребро се превърна в баснословно съкровище, достойно за боговете. Алфред изпрати на Гутрум съобщение, искайки да знае има ли някаква причина да не избие държаните от него заложници, а Гутрум му отвърна с дар от злато, две заграбени евангелия и смирено писмо, в което твърдеше, че двата кораба не са били от неговите сили, а просто пирати, дошли отвъд морето. Алфред му повярва и така заложниците оцеляха, а мирът се запази, но по негова заповед Свейн беше анатемосан от всяка църква в Уесекс. Датският предводител трябваше да бъде прокълнат до края на вечността, хората му обречени да горят в ада, а децата му и децата на техните деца да носят клеймото на Каин. Попитах един свещеник какво е това клеймо и той ми обясни, че Каин бил син на Адам и Ева и първият убиец в историята. Не можа да ми каже какво клеймо е носил, но беше сигурен, че Бог ще го разпознае.

Така двата кораба на Свейн бяха отплавали, оставяйки след себе си стълб от дим на уесекския бряг, без аз да знам нищо за това. С времето щях да го науча, но засега просто пътувах към дома.

 

 

Движехме се бавно, следвайки маршрута, по който бяхме дошли, като всяка вечер спирахме за нощувка. Подминахме почернелия хълм, където някога бе стояло селището на Передур, и продължихме нататък под лъчите на слънцето и летните дъждове, докато не стигнахме устието на Уиск.

„Хехенгел“ беше вече поправен и с вдигната мачта, което означаваше, че Леофрик можеше да откара него и „Ефтвирд“ — тъй като „Фирдрака“ вече не съществуваше — обратно в Хамтун. Разделихме си плячката и макар Леофрик и аз да взехме лъвския пай, всеки от екипажа си тръгна богат. Останах с Хестен и Исеулт и ги отведох в Окстън, където Милдрит се разплака при вида ми, защото ме мислеше за мъртъв. Разправих й, че сме патрулирали край брега, което бе общо взето вярно, и сме пленили датски кораб, натоварен със съкровища. Изсипах монетите и златните кюлчета на пода и й дадох гривна и огърлица от черен кехлибар. Подаръците отвлякоха вниманието й от Исеулт, която я наблюдаваше с огромните си, тъмни очи и дори да забеляза украшенията по бритското момиче, не каза нищо.

Бяхме се върнали навреме за жътва, макар че тази година урожаят бе лош. Ръжта бе нападната от някаква черна плесен и не ставаше дори за храна на добитъка, но сламата бе достатъчно добра за покриване на залата за пиршества, която си изградих. Винаги съм обичал строителството. Направих стените дебели, от пресована глина и чакъл. Те бяха опасани от дъбови греди, а здрави дъбови мертеци държаха високия, дълъг покрив, който заприлича на златен, щом го застлахме с новата слама. Сградата бе измазана отвън, като един от местните зидари забърка в хоросана бича кръв, от което той доби цвета на лятно небе по залез. Фасадата гледаше към Уиск и аз повиках майстор от Ексансестър да украси страничните стълбовете и фронтона на голямата врата с резбовани изображения на вълци, защото гербът на Бебанбург, моят герб, представлява вълча глава. Плащах на строителите добре и когато наоколо се разчу, че имам сребро, започнаха да идват все повече хора в търсене на работа. Макар да ставаше дума за строеж, наемах само онези, които имаха боен опит, като освен с лопати, брадви и тесли ги снабдявах още с оръжия и щитове.

— Ти събираш армия — обвини ме Милдрит. Радостта й от моето завръщане бързо бе помръкнала, след като разбра, че не съм станал по-примерен християнин, отколкото на заминаване.

— Че каква армия са някакви си седемнайсет души?

— Ние живеем в мир. — Тя вярваше в това, защото свещениците го проповядваха, но те говореха каквото им заръчваха епископите, а епископите получаваха своите заповеди от Алфред. Една вечер при нас се приюти някакъв странстващ монах, който твърдеше, че войната с датчаните е приключила.

— Те все още са на границата ни — отбелязах.

— Но Господ е смирил сърцата им — настоя той, пояснявайки, че Бог е убил братята Лотброксон — Уба, Ивар и Халфдан, и че останалите датчани били толкова потресени от смъртта им, че вече нямало и да помислят да вдигнат ръка срещу християни. — Вярно е, господарю — продължи монахът. — Чух го на проповед в Сипанхам и самият крал потвърди, че това е божията истина. Сега трябва да изковем мечовете си в плугове, а върховете на копията — в жътварски сърпове.

Изсмях се при мисълта да превърна Змийски дъх в инструмент за оране на окстънските полета. Естествено, истината беше съвсем различна. Датчаните просто се преструваха и изчакваха, но за момента лятото кротко преминаваше в есен и всичко изглеждаше мирно и тихо. Никакви врагове не нарушаваха границите, никакви кораби не тормозеха уесекските брегове. Ние вършеехме зърно, ходехме на лов за сърни и яребици, хвърляхме мрежи за риба в реката и се упражнявахме с оръжията си. Жените предяха вълна, събираха орехи и ходеха за гъби и къпини. Имаше ябълки и круши, защото това бе сезонът на изобилието, сезонът за угояване на добитъка преди зимното клане. Хранехме се като крале и когато залата ми беше завършена, аз дадох пир. Милдрит видя волския череп над вратата и се досети, че е поставен в знак на почит към Тор, но си премълча.

Жена ми мразеше Исеулт, което не бе чудно, защото й бях казал, че тя е бритска кралица, която държа заради откуп. Знаех, че подобен откуп никога няма да дойде, но това поне донякъде обясняваше нейното присъствие.

— Защо си я пуснал да живее в отделна къща? — питаше ме негодуващо.

— Защото все пак е кралица.

— Но ти я водиш със себе си на лов. — Правех с нея и други неща, но Милдрит предпочиташе да си затваря очите. Нейните интереси се свеждаха до църквата, детето и къщната работа. Надзираваше жените, които дояха кравите, биеха масло, предяха, тъчаха и събираха мед и страшно се гордееше, че тези неща се вършат добре. Ако някой ни дойдеше на гости, наставаше същинска паника и всичко се излъскваше до блясък, защото мнението на съседите силно я вълнуваше. Освен това тя държеше да платя кръвнината на роднините на Осуалд, независимо че го бях хванал да краде, защото това щяло да подобри отношенията в долината. Настояваше дори да направя визита на Ода Младия.

— Двамата бихте могли да станете приятели — казваше умолително.

— С онази змия?

— Разбрах от отец Уиркен, че не си платил и десятъка.

— А ти къде мислиш, че отива десятъкът? В неговия проклет търбух.

Уиркен беше свещеникът в Ексаминстър, когото ненавиждах. Всички земевладелци бяха длъжни да плащат данък на църквата и аз отдавна трябваше да съм му изпратил част от реколтата си, но се бавех. Това обаче не пречеше на отеца редовно да посещава Окстън, особено ако разбереше, че съм ходил на лов, да яде и пие на трапезата ми и да дебелее за моя сметка.

— Той идва да се моли с нас — казваше Милдрит.

— Идва, за да яде.

— И твърди, че епископът щял да отнеме земята ни, ако не си платим дълга.

— Ще го платим, не бой се.

— Кога? Щом строим нови сгради, значи имаме достатъчно пари!

— Когато аз реша!

Нарочно не й казвах кога и как смятам да платя, защото ако го направех, тя веднага щеше да каже на отец Уиркен, а той — на епископа. Въпросът не беше само в десятъка. Бащата на Милдрит неблагоразумно бе дарил за вечни времена дял от цялата си бъдеща продукция на църквата и аз исках тази уговорка да отпадне, а за целта трябваше да изненадам епископа. Ето защо държах жена си в неведение и това неизбежно я довеждаше до плач. Бях отегчен от нея и тя го знаеше. Един ден я заварих да бие прислужницата, която бях дал на Исеулт, саксонско момиче, работещо също и на мандрата. Нейната вина беше, че не е преобърнала навреме питите със сирене. Разтървах ги и това, естествено, доведе до нова кавга. Оказа се, че Милдрит не е чак толкова сляпа, защото ме обвини, че искам да зачена копелета на Исеулт. Това не беше лъжа, но аз й напомних, че собственият й баща също е наплодил достатъчно копелета, половин дузина от които сега се прехранваха в стопанството ни.

— Остави Исеулт и прислужницата й на мира — казах, предизвиквайки поредния поток от сълзи. Това не бяха щастливи дни.

Същевременно Исеулт започна да говори английски.

— Ти си моят мъж — каза ми с нортумбрийски акцент, защото го учеше най-вече от мен и добави, че се е родила повторно в деня, когато съм прекрачил прага на Передур. — Аз имах сънища за теб. Висок и златокос.

— А сега вече не сънуваш ли? — попитах, понеже знаех, че пророческият й дар е свързан със сънищата.

— О, сънувам — отговори оживено тя. — Моят брат ми говори.

— Имаш брат?

— Родили сме се близнаци. Брат ми се е появил първи, а после, когато съм излязла и аз, той е умрял. Отишъл е в света на сенките и сега ми разказва какво вижда там.

— И какво вижда?

— Вижда твоя крал.

— Алфред — измърморих името му. — Това добро ли е, или лошо?

— Не знам. Сънищата са неясни.

Тя не беше християнка. Всъщност, вярваше, че всяко място и предмет притежават свое свръхестествено същество — потоците имат нимфи, горите дриади, дърветата елфи, огънят се управлява от едни божества, а морето от други. Християнският бог, подобно на Тор или на Один, бе само една от тези безбройни невидими сили, а сънищата й според нея бяха нещо като подслушване на боговете. Един ден, докато яздехме редом през хълмовете над пустото море, неочаквано ми каза, че Алфред щял да ми даде власт.

— Няма да ми даде нищо — отвърнах. — Той ме мрази.

— Ще ти даде власт — повтори невъзмутимо тя. Обърнах се към нея и видях, че погледът й се рее към хоризонта, където облаците срещаха вълните. Черната й коса беше разпусната и морският бриз си играеше с нея. — Моят брат ми го каза. Алфред ще ти даде власт и ти ще си върнеш своя северен дом, а жена ти ще е създание от злато.

— Жена ми?

Тя ме погледна и в лицето й имаше тъга.

— Ето, сега вече знаеш. — После заби пети в хълбоците на коня и се впусна в галоп по билото, с развети коси и мокри от сълзи очи. Исках да науча повече, но тя ми каза, че вече ми е предала своя сън и трябва да се задоволя с него.

В края на лятото изкарахме свинете в горите, за да се хранят с нападалите дъбови и букови жълъди. Купих чували със сол, защото времето за клане наближаваше и тяхното месо, както и това на добитъка, трябваше да се съхрани в бурета, за да ни изхрани през зимата. Част от запасите щяха да дойдат от наемателите на земите ни и аз ги посетих всичките, за да знаят, че очаквам от тях полагащото се количество пшеница, ечемик и животни. За да им покажа какво ще се случи, ако опитат да ме измамят, купих от един ковач в Ексансестър дузина хубави мечове. Раздадох ги на хората си и в скъсяващите се дни започнахме да се упражняваме с тях. Милдрит можеше и да не вярва, че се задава война, но аз знаех, че Бог не е променил душите на датчаните.

Освен мъглите и дъждовете, есента доведе в Окстън и местния рийв. Той се наричаше Харалд и отговаряше за реда и закона в Дефнашир. Появи се с шестима придружители, всичките на коне, с ризници и шлемове на главите, въоръжени с копия и мечове. Изчаках го в залата си, тъй че се наложи да слезе от седлото и да влезе в опушения й сумрак. Той го стори предпазливо, озъртайки се за засада, после очите му привикнаха на слабата светлина и ме видя да стоя край централното огнище. Хората му го следваха плътно отзад.

— Тук съм, за да те призова пред съда — каза.

— Появявате се въоръжени в дома ми?

Харалд се озърна наоколо и видя моите мъже, стиснали копията и брадвите си. Нарочно ги бях събрал, виждайки отдалеч приближаващата се кавалкада. Рийвът имаше репутацията на почтен човек, честен и благоразумен и съзнаваше, че подобна ситуация лесно може да доведе до кръвопролитие.

— Изчакайте отвън — нареди на спътниците си и аз дадох знак на своите хора да свалят оръжията.

— Тук съм, за да… — започна отново той.

— Да, чух те — прекъснах го.

— Има дълг, който трябва да се погаси, и кръвнина, която трябва да се плати.

Не отвърнах нищо. Една от хрътките ми тихо заръмжа и аз сложих ръка върху главата й, за да я успокоя.

— Съдът ще се събере в Деня на Вси светии — продължи Харалд. — В катедралата.

— Ще дойда там — отвърнах.

Той свали шлема си, разкривайки оплешивяващо теме, обрамчено с кафява коса. Беше поне десет години по-възрастен от мен, едър мъж, с два липсващи пръста на лявата ръка. Приближи към мен, накуцвайки леко.

— Аз бях при Синуит — каза тихо.

— Аз също, макар някои да се преструват, че не е така.

— Знам какво направи там. — Той ми показваше съпричастност, но аз бях твърде горд, за да я приема.

— Радвам се — отвърнах сухо.

— Лордът е изпратил хора — продължи Харалд, без да обръща внимание на нетактичността ми — да вземат това място, след като присъдата бъде обявена.

Някой ахна зад гърба ми и аз разбрах, че Милдрит също се е появила в залата. Харалд й се поклони.

— Ще отнемат имението? — попита тя.

— Ако дългът не бъде платен — потвърди рийвът — земята ще отиде при църквата. — После огледа прясно издяланите греди, сякаш чудейки се защо съм построил нова зала върху земя, обречена да бъде дадена на Бог.

Милдрит дойде и застана до мен. Явно беше разстроена от новината, но полагаше усилия да се държи като добра домакиня.

— Съжалявам за съпругата ти — каза на Харалд.

— Тя боледуваше отдавна, милейди — отвърна той с израз на болка, като се прекръсти. — Милостивият Бог най-сетне я прибра.

Аз самият не знаех, че е овдовял, нито пък ме интересуваше.

— Беше добра жена — додаде Милдрит.

— Наистина — кимна той.

— И аз се моля за душата й.

— Благодаря за това.

— Моля се също за Ода Стария.

— Дано даде Господ да оживее — прекръсти се пак Харалд. — Но състоянието му е тежко — той се докосна по главата на мястото, където старият лорд бе ранен.

— И кой ще е съдията? — прекъснах аз размяната им на любезности.

— Епископът — рече Харалд.

— А не лордът?

— Той е в Сипанхам.

Милдрит настоя гостите да останат за обяд и двамата с Харалд говориха надълго и нашироко, обсъждайки последните клюки. Те бяха родом от Дефнашир, а аз не, затова не познавах почти никой от хората, за които говореха, но наострих уши, когато Харалд спомена, че Ода Младия щял да се жени за момиче от Мерсия.

— Тя е изгнаница тук — поясни — заедно със семейството си.

— От добро потекло ли е? — попита Милдрит.

— Изключително добро.

— Е, тогава желая им много щастие! — възкликна искрено тя. Този ден самата тя бе щастлива, сгряна от присъствието на Харалд, макар че щом рийвът си тръгна, ме скастри за намусеното ми държане.

— Той е добър, мил човек — каза. — Можеше да ти даде съвет, да ти помогне!

Премълчах си, но два дни по-късно отидох в Ексансестър, придружен от Исеулт и всичките си воини. Заедно с Хестен те бяха общо осемнайсет на брой, до един въоръжени, с щитове и кожени ризници. Преведох ги през пазара, който бе оживен както винаги в дните, когато заседаваше съдът. Подминахме акробати на кокили, жонгльори, огнегълтач и танцуваща мечка, а също певци, музиканти, разказвачи, просяци и ограждения с кози, овце, добитък, свине, гъски, патици и кокошки. Сергиите изобилстваха от сирена, пушена риба, мехури с кървавица, гърнета с мед, кошници с ябълки и круши. Исеулт, която никога по-рано не бе идвала в Ексансестър, бе удивена от размерите на града, от оживлението и близостта на къщите, а хората по улиците се кръстеха при преминаването ни, явно разбрали за присъствието в Окстън на тъмната кралица, която имаха за чужденка и езичница.

Пред портата на епископа се тълпяха просяци. Имаше саката жена със сляпо дете, а също двайсетина мъже, изгубили крака или ръце във войните. Хвърлих им няколко дребни монети, а после, понеже бях на кон, трябваше да се приведа, за да мина под каменната арка. В двора на катедралата около дузина оковани престъпници очакваха съдбата си, а група млади монаси плетяха кошове хвърляйки им плахи погледи. Отряд въоръжени стражи се грееше край три огнища. Те огледаха подозрително групата ни, а един свещеник затича насреща ни с размахани ръце, шляпайки през локвите.

— Тук е забранено да се влиза с оръжия! — каза ми строго.

— Онези там също са въоръжени — кимнах към стражите.

— Те са хора на рийва.

— Тогава колкото по-скоро се заемете с моя въпрос, толкова по-скоро оръжията ми ще се махнат оттук.

— А този въпрос е…? — започна притеснено той.

— Свързан с епископа.

— Епископът е на молитва — рече укорително свещеникът, сякаш бях длъжен да го знам. И не може да приема всеки, който влезе тук.

Усмихнах се и леко повиших глас.

— Преди две години, в Сипанхам твоят епископ се познаваше с една девойка на име Еанфлед. Тя има червена коса и си изкарва хляба в местната странноприемница. Проститутка е по професия. — Ръцете на свещеника се размахаха отново в опит да ме накарат да млъкна. — Аз също съм бил с Еанфлед — продължих — и тя ми разправи за епископа. Каза, че…

Монасите бяха спрели да плетат кошери и слушаха заинтригувано, но свещеникът ме прекъсна, почти викайки:

— Епископът може и да намери свободна минутка.

— А, чудесно. Предай му тогава, че го чакам тук.

— Ти си Утред от Окстън, нали?

— Не, аз съм лорд Утред от Бебанбург.

— Да, милорд.

— Известен още като Утредерве — добавих закачливо. — Злия Утред.

— Да, милорд — повтори отчето и припряно се отдалечи.

Епископът се наричаше Ейлуолд и всъщност беше епископ на Кридиантон, но този град се считаше за по-малко сигурен от Ексансестър и затова седалището му от години бе преместено тук, което, както показа опитът с Гутрум, не бе най-мъдрото решение. Датчаните на Гутрум бяха ограбили както катедралата, така и неговата резиденция. Мебелировката все още беше оскъдна и дори масата, на която седеше Ейлуолд изглежда някога бе принадлежала на касапин, защото масивният й плот бе целият изпъстрен с резки от сатър и петна от стара кръв.

— Ти не бива да си тук — изгледа ме негодуващо той.

— Защо?

— Делото ти е чак утре.

— Утре — казах — ти ще председателстваш съда. А днес си епископ.

Той се съгласи с леко кимване. Беше възрастен мъж, с тежко, месесто лице и репутацията на строг съдия. Когато датчаните бяха превзели Ексансестър, се бе намирал в Скирбурнан заедно с Алфред и по тази причина беше още жив. Подобно на всички уесекски епископи бе горещ поддръжник на краля и несъмнено бе в течение на неговата неприязън към мен, което означаваше, че трудно можех да очаквам снизходителна присъда на делото.

— Виждаш, че съм зает. — Ейлуолд обгърна с жест разхвърляните по масата пергаменти. В края й седяха двама писари, а половин дузина свещеници с възмутени физиономии се тълпяха зад неговия стол.

— Жена ми е наследила дълг към църквата — казах.

Епископът огледа Исеулт, която бе влязла заедно с мен. Тя изглеждаше прекрасна, горда и богата. Носеше сребро на шията и по ръцете си, а наметалото й бе пристегнато с две брошки, едната от черен, а другата от жълт кехлибар.

— Жена ти? — попита иронично той.

— Бих желал да погася този дълг — отвърнах, игнорирайки въпроса и сложих върху касапската маса една торба, при което големият сребърен поднос, взет от кораба на Ивар, се изплъзна навън. Металът издаде приятен, плътен звук и в сумрачната стая, осветявана от три вощеници и тясно решетесто прозорче, сякаш изведнъж изгря слънце. Среброто тихо сияеше, а Ейлуолд седеше вторачен в него.

Има добри свещеници, като например Беока или Уилибалд, но през своя дълъг живот съм открил, че повечето духовници проповядват отказа от блага само на думи, докато самите те ламтят за тях. Влюбени са в богатството, а църквата привлича пари, както лешът привлича мухите. Още от Сипанхам знаех, че Ейлуолд е алчен човек, както за злато и сребро, така и за плътски наслади, и блясъкът в очите му сега го доказваше. Той се пресегна и поглади масивния ръб на блюдото, сякаш да се увери, че не сънува, после го придърпа към себе си и разгледа дванайсетте апостоли.

— Ирландска изработка — каза един от свещениците, навеждайки се благоговейно през рамото му.

— Да, ирландска изглежда — съгласи се Ейлуолд, сетне ме изгледа подозрително. — Искаш да го върнеш на църквата ли?

— Да го върна? — престорих се на учуден аз.

— Този съд очевидно е краден — рече епископът — и ти правиш добре, Утред, задето го връщаш.

— Напротив, аз сам поръчах да ви го изработят.

Той го преобърна, което му отне известно усилие, защото блюдото бе тежко, и посочи драскотините върху дъното му.

— Ето, личи си, че е старо.

— Поръчах го в Ирландия — казах високопарно — и несъмнено хората, които са го пренасяли през морето, са се отнесли невнимателно.

Той знаеше, че лъжа, но това нямаше значение.

— В Уесекс също има майстори, които биха могли да го направят — намеси се един от свещениците.

— Е, помислих си, че може да го искате — издърпах го аз от ръцете на епископа — но щом предпочитате уесекска изработка…

— Не, не, върни го! — възкликна Ейлуолд и когато не реагирах, за да се подчиня, почти умолително добави: — Прекрасно е. — Той вече го виждаше в църквата, или може би в собствения си дом. Настъпи тишина. Ако знаеше предварително за съществуването на блюдото, ако бях споделил плановете си с Милдрит, вероятно щеше да си подготви някаква тактика, но сега бе просто в плен на желанието. Една прислужница се появи на вратата, носейки гарафа, но той я пропъди с жест. Забелязах, че беше червенокоса. — Значи ти си го поръчал — каза скептично.

— Да, в Дифлин.

— Дотам ли ходи с кораба на краля? — обади се същият заядлив свещеник.

— Само патрулирахме край брега. Нищо повече.

— Стойността на този съд… — започна Ейлуолд, сетне замлъкна.

— Е много по-висока от дълга, наследен от Милдрит — довърших вместо него.

Не бях сигурен дали е така, но сумите бяха сравними, а и виждах, че епископът изобщо не го е грижа. Щях да получа, каквото исках.

Дългът бе опростен. Настоях това да се запише на пергамент, и то в три копия, като учудих присъстващите с умението си да чета, откривайки, че в първия вариант не е упоменат отказът от претенции върху бъдещата продукция на имота ми. Това бе коригирано и аз взех две от копията, оставяйки третото на епископа.

— Няма да ти бъдат предявени обвинения за дълга — каза той, докато притискаше печата си върху червения восък — но все още остава въпросът за кръвнината на Осуалд.

— Тук разчитам на мъдрата преценка на съда — отвърнах, като разтворих кесията на колана си, извадих отвътре малка бучка злато и я поставих върху масата, позволявайки му да види и останалите. — Осуалд беше просто един крадец.

— Семейството му ще се закълне в обратното.

— А аз ще доведа хора, които ще се закълнат в моята правота. — Делата до голяма степен зависеха от клетвите, затова страните водеха толкова лъжесвидетели, колкото успееха да съберат, и по-добрите лъжци обикновено печелеха. Ако се окажеха еднакво убедителни, нещата опираха до симпатиите на публиката. По-сигурно обаче бе да разполагам със симпатиите на съдията. Семейството на Осуалд имаше множество поддръжници в Ексансестър, но според мен най-добрият аргумент в съда бе златото.

Така и се оказа. За най-голямо учудване на Милдрит, нашият дълг престана да съществува, а двестата шилинга вергелд бяха отказани на роднините на Осуалд. Аз дори не си направих труда да присъствам на делото, разчитайки на убедителната сила на златото и действително, епископът категорично отхвърли искането за кръвнина, заявявайки, че Осуалд е бил всеизвестен крадец. Тази присъда не ме направи по-популярен в околността. За хората, живеещи в долината на Уиск, аз бях нортумбрийски натрапник и, още по-лошо, езичник, но не смееха да ми го кажат в очите, защото аз не ходех никъде без своята гвардия, а тя не ходеше никъде без мечовете си.

 

 

Жътвата беше вече прибрана в хамбарите и сега бе най-подходящото време датчаните да нападнат, защото щяха да заварят обилни запаси за своите армии, но нито Гутрум, нито Свейн пресякоха границата. Вместо това зимата дойде и ние се заехме да колим животни, да осоляваме месо, да почистваме кожи и да приготвяме желирани телешки джолани. Аз постоянно се ослушвах дали църковните камбани няма да забият в необичаен час, което щеше да означава вражеска атака, но те мълчаха.

Милдрит се молеше мирът да продължи, а аз, бидейки млад и отегчен, се молех за обратното. Тя отправяше молитвите си към християнския бог, а аз отведох Исеулт високо в горите и там принесох жертва на Ходер, Один и Тор. Те явно са ме чули, защото в мрачното подножие на Игдрасил, дървото на живота, където седят трите предачки, в моята съдба бе вплетена червена нишка. Съдбата е всичко и точно след празника Юле[1] в Окстън пристигна кралски вестоносец със заповед за мен. Изглеждаше вероятно сънят на Исеулт действително да се сбъдне и Алфред да ме облече с власт, защото заповедта гласеше незабавно да се отправя към Сипанхам. Кралят ме призоваваше на своя Уитан.

Бележки

[1] Езически средновековен празник у германските народи, съвпадащ със зимното слънцестоене. — Б.пр.