Бърнард Корнуел
Бледият конник (2)

Глава първа

Днес, когато гледам двайсетгодишните, си мисля, че са още неоперени младоци, едва отбити от гръдта на майка си, но когато самият аз бях на двайсет, се считах за напълно възмъжал. Вече имах дете, бях се сражавал в стена от щитове и не желаех да приемам заповеди от когото и да било. Накратко казано, бях арогантен, глупав и твърдоглав. Ето защо, след нашата победа при Синуит, направих погрешната стъпка.

Бяхме се опълчили на датчаните край океана, там, където реката тече откъм обширните мочурища, а водите на залива Сеферн се плискат в калните брегове, и ги бяхме победили. Устроихме порядъчна касапница, за която и аз, Утред от Бебанбург, допринесох с каквото трябваше. Всъщност дори с повече, защото към края на сражението, когато великият Лотброксон, най-страховитият от всички датски водачи, се вряза в редиците ни с огромната си бойна брадва, аз се изправих срещу него, надвих го и го изпратих да се присъедини към „ейнхеряр“ — армията от мъртви бойци, гуляещи в залата за пиршества на Один.

Това, което трябваше да сторя тогава, бе да послушам съвета на Леофрик и да препусна с всички сили към Ексансестър, където Алфред, кралят на западносаксонците, обсаждаше Гутрум. Трябваше да пристигна в късна доба, да вдигна краля от постелята и да положа в нозете му бойния флаг на Уба с черния гарван върху него и огромната му, още кървава брадва. Трябваше да му предам вестта, че датската армия е разбита, че само шепа оцелели са избягали на увенчаните си с драконови глави кораби, че Уесекс е спасен и че аз, Утред от Бебанбург, съм постигнал всички тези неща.

А вместо това се впуснах да намеря жената и детето си.

На двайсет години предпочитах да ора между бедрата на Милдрит, вместо да пожъна плодовете на добрия си късмет и това бе грешка, макар че сега, гледайки назад, не съжалявам особено. Съдбата е неумолима, а Милдрит, за която навремето се ожених против волята си, се оказа прекрасно поле за оране.

И така, в съботния ден в късната пролет на 877-ма година, аз яздех не към своя крал, а към Кридиантон. Водех със себе си двайсет мъже и обещах на Леофрик, че до неделя на обяд ще бъдем в Ексансестър, където ще разправим на Алфред как сме спечелили битката и сме спасили кралството му.

— Ода Младия ще ни изпревари — предупреди ме Леофрик. Той бе почти два пъти по-възрастен от мен, опитен воин, закоравял в сражения с датчаните. — Чу ли ме? — попита, когато не отвърнах нищо. — Ода Младия ще ни изпревари, а той е миризлива фъшкия, която спокойно ще си припише цялата заслуга.

— Истината не може да се скрие — подхвърлих високомерно, а той изсумтя. Леофрик бе мой приятел, нисък, набит и силен като бик, който трябваше да поеме командването на западносаксонската флота, но се размина с него заради ниския си произход. Вместо това Алфред неохотно го повери на мен, защото бях благородник, а позицията подобаваше да се заеме единствено от такъв, макар нашите дванайсет кораба да бяха жалка сила в сравнение с пълчището от датски съдове, пристигнали край западния бряг на Уесекс.

— Понякога — изръмжа Леофрик — си същински ерслинг. — Това бе една от любимите чу обиди, означаваща „малък задник“.

— Утре ще се видим с Алфред.

— А Ода Младия — продължи настойчиво Леофрик — ще го види още днес. Ода Младия бе синът на Ода Стария. Преди да се оженим, Милдрит бе живяла в дома на баща му и синът искаше сам да разоре нивата й, което бе достатъчна причина, за да не ме харесва. Освен това, както каза Леофрик, наистина беше миризлива фъшкия, хлъзгава и подла, което бе достатъчна причина и аз да не го харесвам.

— Утре ще се видим с Алфред — повторих и на сутринта всички потеглихме към Ексансестър, в това число и Милдрит с малкия ни син и неговата бавачка. Открихме Алфред от северната страна на Ексансестър, където зелено-белият драконов флаг се извисяваше над неговата шатра. На влажния вятър плющяха и други знамена, пъстроцветно множество от кръстове, зверове, светци и оръжия, възвестяващи, че великите мъже на Уесекс са тук, редом със своя крал. На едно от тях бе изобразен черен елен, потвърждавайки правотата на Леофрик, че Ода Младия е вече тук, в южен Дефнашир. Южно от лагера, между него и стените на града, се виждаше голям навес, направен от изпънато върху колове корабно платно — знак, който ми подсказа, че вместо да се бие с Гутрум, Алфред е решил да преговаря с него. Очевидно обсъждаха условията за мир, макар и не тъкмо днес, защото беше неделя, денят, в който кралят избягваше да прави каквото и да било, освен да се моли. За целта под друг импровизиран навес бе пригодена църква и той коленичеше в нея, заобиколен от тановете и благородниците си. При звука от копитата ни част от тях обърнаха глави, включително и Ода Младия, по чието тясно лице се изписа тревога.

Епископът, провеждащ службата, направи пауза, защото бе ред на паството да каже „амин“ и това даде на Ода повод да отвърне поглед от мен. Той беше коленичил близо до Алфред, твърде близо, което ясно говореше, че се радва на благоволението му. Не се съмнявах, че е донесъл гарвановия флаг и бойната брадва на мъртвия Уба в Ексансестър и си е приписал всички заслуги за битката край морето.

— Някой ден — казах на Леофрик — ще разпоря това копеле от чатала до брадичката и ще танцувам върху карантиите му.

— Трябваше да го направиш вчера.

Един от многобройните свещеници, които винаги обкръжаваха Алфред, ме видя от мястото си край олтара и пропълзя заднишком колкото можеше по-незабележимо, докато накрая не успя да се изправи на крака и да забърза към мен. Имаше червена коса, кривогледи очи, парализа на лявата ръка и израз на радостно удивление върху грозното лице.

— Утред! Мислехме те за мъртъв!

— Откъде-накъде? — ухилих се в отговор.

— Нали беше заложник!

Действително, аз бях сред дузината английски заложници в Уерхам, но докато останалите бяха избити от Гутрум, моят живот бе пощаден заради ърл Рагнар — датски предводител, с когото бяхме близки като братя.

— Както виждаш, жив съм, отче — казах на свещеника, чието име беше Беока — и съм учуден, че не го знаеш.

— Откъде можех да го знам?

— Ода Младия, когото забелязвам там, е можел да ти каже, че съм участвал в битката при Синуит и съм оцелял.

— Сражавал си се при Синуит? — попита притеснено той, доловил заплахата в гласа ми.

— Значи Ода Младия не ти е казал нищо?

— Не.

— Така ли? — сръчках хълбоците на коня, придвижвайки го между коленичилите мъже, по-близо до Ода. Беока опита да ме спре, но аз отблъснах ръката му от юздата. Леофрик, проявявайки повече разум от мен, остана назад, но аз навлязох сред редовете на молещите се, докато гъстотата на множеството не направи по-нататъшното ми придвижване невъзможно. Тогава, вторачвайки се в Ода, продължих да говоря на Беока.

— И не ви е описал смъртта на Уба?

— Разказа, че Уба е умрял в стената от щитове — просъска Беока с нисък шепот, за да не смущава литургията — и че мнозина са допринесли за гибелта му.

— Само толкова?

— Каза още, че самият той се изправил срещу него — допълни отчето.

— И кой според мъжете е убил Уба Лотброксон? — настоях. Беока усети задаващите се неприятности и опита да ме успокои.

— Можем да обсъдим тези неща по-късно — рече. — А сега, Утред, присъедини се към нас в богослужението. — Обръщаше се към мен по име, а не с „милорд“, защото ме познаваше от дете. И той бе нортумбриец като мен и навремето бе свещеник на баща ми, но когато датчаните завзеха земите ни, дойде в Уесекс, за да се присъедини към онези саксонци, които още се съпротивляваха на нашествениците. — Това е време за молитви, не за разпри.

Но аз бях в настроение за разпра.

— Кой според мъжете е убил Уба Лотброксон? — повторих.

— Всички просто благодарим на Господа, че езичникът е мъртъв — избягна въпроса ми той, като с парализираната си лява ръка ми правеше трескави знаци да мълча.

— Кой според теб е убил Уба? — попитах го директно и като не получих отговор, го изрекох сам. — Мислиш, че това е дело на Ода Младия, нали? — По изражението му разбрах, че е така, и гневът кипна в мен. — Уба и аз влязохме в двубой — казах, вече на висок глас. — Само двамата, гърди срещу гърди. Моят меч срещу неговата брадва. И когато двубоят започна, отче, той беше невредим, а в неговия край бе мъртъв. Пратих го при братята му във Валхала. — Вече бях бесен и гласът ми се извиси до вик, тъй че цялото разтревожено паство се обърна към мен. Водещият службата, в когото разпознах епископа на Ексансестър, същият, който ме бе оженил за Милдрит, смръщи тревожно чело. Единствено Алфред не изглеждаше смутен от прекъсването. Той се изправи и се обърна към мен, докато жена му, приличащата на невестулка Елсуит, шептеше нещо в ухото му.

— Има ли някой тук — продължих да викам — който да отрече, че аз, Утред от Бебанбург, убих Уба Лотброксон в честен двубой?

Настана тишина. Не бях имал намерение да смущавам службата, но чудовищната ми гордост и напиращият гняв ме бяха довели до изстъпление. Лицата ме гледаха вторачено, знамената се полюшваха на вятъра, а от края на платнения навес покапваше ситен дъжд. Все още никой не ми отговаряше, но присъстващите виждаха, че гледам Ода Младия и някои се обърнаха към него за отговор, а той мълчеше като риба.

— Кой уби Уба? — креснах му.

— Това не е пристойно — рече сърдито Алфред.

— Ето кой го уби! — заявих, изтегляйки Змийския дъх. И това беше следващата ми грешка.

 

 

През зимата, докато съм бил затворен в Уерхам като заложник на Гутрум, в Уесекс бе прокаран нов закон, постановяващ, че никой няма право да вади оръжие в присъствието на краля, освен личната му гвардия. Неговата цел бе не само да предпази Алфред, но и да предотврати свадите между неговите приближени да вземат смъртоносен обрат. Изваждайки Змийски дъх, аз несъзнателно бях нарушил този закон и сега стражата се спусна към мен от всички страни с оголени мечове и насочени копия, докато Алфред, гологлав и с червена мантия на раменете, не викна на всички да останат по местата си.

После приближи към мен с гневен поглед. Лицето му беше тясно, с издължени нос и брадичка, високо чело и тънки устни. Обикновено ходеше гладко избръснат, но сега по страните му бе набола тъмна брада, която го състаряваше. Още нямаше и трийсет години, но изглеждаше по-скоро на четирийсет. Беше болезнено слаб, а честите неразположения му придаваха кисел вид. Приличаше повече на свещеник, отколкото на крал на западносаксонците, защото притежаваше бледото, раздразнително изражение на човек, който прекарва твърде много време на закрито, приведен над книгите, но очите му определено всяваха респект. Те бяха много светли, сиви като стомана, непрощаващи.

— Ти наруши спокойствието ни — каза — и смути светата литургия. — Междувременно бях върнал Змийски дъх в ножницата, главно защото Беока ми шептеше да не се държа като проклет глупак и да прибера меча. В същото време ме теглеше за десния крак, за да ме накара да сляза от седлото и да коленича пред владетеля, когото обожаваше.

— Той трябва да бъде наказан — извика Елсуит, жената на Алфред, гледайки ме с нескрито презрение.

— Отиди ей-там — посочи ми кралят към една от шатрите — и чакай, докато реша какво да правя с теб.

Нямах друг избор, освен да се подчиня, затова оставих телохранителите му, всичките облечени в ризници и шлемове, да ме отведат до шатрата. Там слязох от коня и се шмугнах под платнището. Въздухът вътре бе влажен, миришещ на спарена трева. По покрива потропваше дъжд и част от него се процеждаше над олтара, съдържащ разпятие и два празни свещника. Очевидно това бе личният параклис на Алфред и той ме накара да чакам там дълго време. Службата свърши, дъждът спря и между облаците проникна плаха светлина. Някъде засвири арфа, вероятно услаждайки кралската трапеза. В шатрата влезе куче, изгледа ме, после препика олтара и си отиде. Слънцето се скри зад облак, отново започна да ръми и едва тогава край входа се разнесе шум и влязоха двама мъже. Единият беше Етелуолд, племенникът на краля. Той трябваше по право да наследи уесекския престол след смъртта на баща си, но го счетоха за твърде млад и вместо него коронясаха чичо му. Сега ме дари с глуповата усмивка и стори път на другия, който беше едър, брадат и с десетина години по-възрастен от него. Той кихна вместо поздрав, изсекна се в шепа и избърса сопола в кожената си туника.

— И това ми било пролет — изръмжа и ме изгледа кръвнишки. — Проклетият дъжд никога не спира. Знаеш ли кой съм аз?

— Улфхер — отвърнах. — Лордът на Уилтуншър. — Той бе братовчед на краля и видна фигура в Уесекс. Новодошлият кимна и посочи към Етелуолд, който дължеше бял платнен вързоп.

— А този малоумник знаеш ли кой е?

— Познаваме се — отвърнах. Етелуолд беше само с около месец по-малък от мен и имаше късмет, че чичо му е толкова примерен християнин, инак до сега трябваше да бъде заклан някоя нощ в леглото си. Изглеждаше много по-красив от Алфред, но беше глупав, лекомислен и обикновено пиян, макар че в тази неделна сутрин още не беше успял да се накваси.

— Сега аз отговарям за Етелуолд — каза Улфхер — както и за теб. И кралят ме изпрати да те накажа. — Той размисли за секунда, преди да продължи. — Ако слушах жена му, трябваше да ти извадя червата през миризливия задник и да ги хвърля на прасетата. Знаеш ли изобщо какво е наказанието за вадене на меч в присъствието на краля?

— Глоба? — предположих.

— Смърт, глупако, смърт. Има нов закон, от миналата зима.

— И откъде се очаква да го знам?

— Но Алфред е в милостиво настроение — игнорира въпроса ми Улфхер — тъй че няма да ти се наложи да висиш от бесилото. Във всеки случай, не днес. Но държи да е сигурен, че няма повече да нарушаваш спокойствието.

— Чие спокойствие?

— Неговото, естествено. Кралят иска от нас да се бием с датчаните, а не един с друг. Тъй че за момента трябва да се закълнеш, че ще пазиш примерно поведение.

— За момента?

— За момента — потвърди с равен глас Улфхер и аз само свих рамене, което той прие за съгласие. — Значи ти уби Уба?

— Да.

— И аз това чувам. — Той кихна отново. — Познаваш ли Едор?

— Познавам го — казах. — Едор беше един от военачалниците на лорд Ода, дефнаширски боец, редом с когото се бяхме сражавали при Синуит.

— Едор ми разправи какво се е случило, но само защото ми има доверие. За бога, момче, спри да се повърташ! — последната реплика бе адресирана към Етелуолд, който ровеше под ленената покривка на олтара, вероятно в търсене на нещо ценно. Вместо да убие своя племенник, Алфред явно бе решил да го отегчи до смърт. Беше му забранил да участва в сражения, за да не си изгради слава и репутация, а вместо това го караше да заляга над буквите, което той мразеше, затова си пилееше времето в лов, пиене, ходене по курви и мусене задето не е наследил престола.

— Разправил ти е, защото ти има доверие? — извиках, неспособен да скрия възмущението в гласа си. — Да не би случилото се в Синуит да е някаква тайна? Хиляда мъже ме видяха да убивам Уба!

— Но Ода Младия си приписа заслугите — каза Улфхер — а баща му е зле ранен и ако умре, той ще стане един от най-богатите хора в Уесекс. Ще води повече войска и ще плаща на повече свещеници, отколкото ти някога можеш да мечтаеш. Затова никой не иска да го засегне, нали? Ще се преструват, че му вярват, за да поддържат щедростта му. А кралят бездруго му вярва, и защо не? Той пристигна тук със знамето и бойната брадва на Уба Лотброксон. Положи ги в краката му, после коленичи, отдаде възхвала на Бога и обеща да построи църква и манастир в Синуит. А ти какво направи? Нахълта на кон посред богослужението и размаха проклетия си меч. Не беше най-умната постъпка за пред Алфред.

Усмихнах се накриво, защото Улфхер имаше право. Алфред се отличаваше с изключителна набожност и най-сигурният начин да се издигнеш в Уесекс бе като я възхваляваш, подражаваш й, и приписваш всеки свой успех на Господ.

— Ода е копеле — изръмжа за мое учудване Улфхер — но сега е копеле на Алфред и няма как да промениш това.

— Но аз убих…

— Да, знам! — прекъсна ме Улфхер. — И Алфред вероятно подозира, че казваш истината, но вярва, че се е случило благодарение на Ода. Че двамата заедно сте победили Уба. Но дори да не сте си мръднали и пръста, за него е важно единствено, че той е мъртъв. Това е добра вест и не друг, а Ода я донесе, затова сега дори от задника му блика благодат, а ти, ако искаш да увиснеш от някой клон, върви и се карай с него. Разбра ли ме?

— Да.

— И Леофрик каза, че ще ти дойде умът в главата, стига да те блъскам достатъчно дълго по нея — въздъхна Улфхер.

— Къде е Леофрик? Искам да го видя.

— Не можеш. Той е изпратен обратно в Хамтун, където му е мястото, за разлика от теб. Флотата ще бъде поверена на някой друг, а ти оставаш тук, за да се подложиш на покаяние.

— Да се подложа на какво? — За миг помислих, че ми се е причуло.

— На пълзене по корем — обади се за пръв път Етелуолд, като се ухили. С него не бяхме точно приятели, но често бяхме пили заедно и той изглежда ме харесваше. — Ще се облечеш като момиче — продължи — ще стоиш на колене и ще се оставиш да те унижават.

— Да се проваля в пъкъла, ако…

— И без това ще се провалиш там — намеси се Улфхер, после грабна белия вързоп от Етелуолд и го хвърли в краката ми. Оказа се, че това е роба за покаяние и аз я оставих да лежи на земята. — За бога, момче, прояви малко здрав разум. Имаш тук семейство и земя, нали? Какво според теб ще стане, ако се противиш на кралската воля? Да не искаш да те обявят извън закона? Църквата да вземе имота ти, а жена ти да отиде в манастир?

— Не съм сторил нищо — изгледах го потресено. — Само убих Уба и казах истината.

— Виж — въздъхна Улфхер. — Ти си нортумбриец. Не знам как са нещата там при вас, но тук е алфредовият Уесекс. Можеш да правиш каквото си искаш, но не и да пикаеш по църквата му. А ти направи именно това, синко. Изпика се върху нея, затова сега тя ще опикае теб.

Дъждът затрополи по-силно върху изпънатото платно на шатрата и той се намръщи, забил поглед в разрастващата се локва точно пред входа. Дълго време остана мълчалив, преди да се обърне и да ми хвърли странен поглед.

— Смяташ ли, че това всъщност има някакво значение? — попита с тих, пропит с горчивина глас. Въпросът ме изненада и не намерих какво да му отговоря. — Смяташ ли, че смъртта на Уба променя нещо? Че дори Гутрум да поиска мир, ние ще спечелим? — Масивното му лице изведнъж доби свирепо изражение. — Колко още Алфред ще бъде крал? Колко остава, преди датчаните да ни завладеят?

Продължавах да мълча, но виждах, че Етелуолд слуша напрегнато. Той копнееше да вземе престола, но нямаше последователи, а ролята на Улфхер явно бе да го пази да не създава неприятности. Но според казаното от него току-що, неприятностите така или иначе щяха да дойдат.

— Просто направи каквото иска Алфред — посъветва ме лордът — и после се опитай да продължиш да живееш. Никой от нас не може да стори повече. Ако Уесекс падне, всички ще търсим начин да оцелеем, но междувременно надявай проклетата роба и да приключваме.

— И двамата ще го направим — каза Етелуолд и вдигна вързопа, при което видях, че робите всъщност са две, сгънати заедно.

— Ти пък защо? — сопна му се Улфхер. — Да не си пиян?

— Не, но се кая, защото съм пиян. Или по-точно бях пиян, а сега се кая. — И с дяволита усмивка се залови да нахлузва дрехата през главата си. — Ще отида до олтара с Утред — добави със заглушен от плата глас. Улфхер не можеше да го спре, но знаеше, че Етелуолд възнамерява да се подиграе с ритуала. А аз знаех, че го прави като услуга към мен, макар че не помнех да ми дължи услуга. И все пак му бях благодарен, затова последвах примера му и, рамо до рамо с племенника на краля, се отправих към своето унижение.

 

 

Аз не значех много за Алфред. Той разполагаше с десетки велики лордове в Уесекс, а отвъд границата с Мерсия имаше и други, които живееха под датско владичество, но охотно щяха да се бият за Уесекс, ако получеха тази възможност. Всички те можеха да му предоставят войници, да свикат под драконовото му знаме безчет мечове и копия, докато аз не можех да му дам нищо освен своя меч, Змийски дъх. Вярно, бях благородник, но от далечната Нортумбрия и не водех със себе си мъже, затова единствената ми стойност за него се криеше в неопределеното бъдеще. Тогава още не го разбирах, но с времето, когато влиянието на Уесекс се разпростреше на север, тя щеше да расте. А засега, през 877-ма година, бях само един гневен двайсетгодишен хлапак и не притежавах нищо, освен собствените си амбиции.

В този ден познах унижението. Дори днес, след цял един живот, добре помня горчилката на покаянието. Защо Алфред ме подложи на него? Аз му бях спечелил велика победа, а той държеше да ме посрами. Дали защото бях смутил църковната служба? Вероятно да, но само отчасти. Той обичаше своя бог, обичаше църквата и страстно вярваше, че оцеляването на Уесекс се крие в подчинението към тях. Затова ги бранеше така яростно, както се сражаваше за страната си. Всяко нещо имаше своето място и той бе убеден, че ако ме прекърши и вкара в лоното божие, ще стана част от любимия му ред. Накратко казано, виждаше ме като непокорна млада хрътка, която се нуждае от един хубав бой с камшик, за да се присъедини към дисциплинираната глутница.

Затова ме накара да пълзя.

А Етелуолд устрои същински цирк.

Не и от началото. Отначало бе самата сериозност. Цялата войска на Алфред, до последния човек, бе строена в две редици под дъжда, за да гледа. В далечния край на редиците, под опънато платнище, чакаха кралят, жена му и група свещеници.

— Падни на колене — каза ми Улфхер. — Трябва да паднеш на колене — повтори с равен глас — и да пълзиш до олтара. Там целуни покривалото и се просни по очи.

— А после какво?

— После ще получиш опрощение от Бога и от краля — отвърна той и зачака. — Просто го направи — изръмжа.

И аз го направих. Паднах на колене и се повлякох през калта, а смълчаните редици от мъже ме наблюдаваха. В този момент Етелуолд, който се намираше непосредствено зад мен, започна да вие, че е грешник. Протегна ръце във въздуха, после се хвърли по лице и занарежда колко много се разкайва. Зрителите отначало се смутиха, а после взеха да се забавляват.

— Изкуших се от жените! — викаше Етелуолд под дъжда. — От лошите жени! Прости ми, Господи! — Алфред беше бесен, но нямаше как да спре човек, решил да се излага пред самия Бог, а може би смяташе, че покаянието на племенника му е искрено. — Загубих им бройката! — биеше се Етелуолд в гърдите с калните си юмруци. — О, Боже, как обичам цици! Обичам голи жени, Боже, смили се над мен! — Надигнаха се смехове, защото всички помнеха, че самият Алфред, преди благочестието да го улови в лепкавата си хватка, се бе славил с женкарството си. — Трябва да ми помогнеш, Господи — продължаваше да вика Етелуолд, докато се придвижвахме педя по педя напред. — Прати ми ангел!

— Защо, за да го опънеш ли? — разнесе се глас от тълпата и смехът се превърна в дружен рев.

Елсуит бързо бе отведена настрани, за да не чуе нещо, неподходящо за нейните уши. Свещениците зашепнаха помежду си, но разкаянието на Етелуолд, макар и чудато, изглеждаше достатъчно истинско. Той ридаеше. Знаех, че всъщност се смее, но виковете, които надаваше, звучаха така, сякаш се разкъсва от терзания.

— Не искам повече цици, Боже! Никакви цици повече! — правеше се на глупак, но нямаше нищо против, понеже хората бездруго го имаха за такъв. — Опази ме от циците, Господи! — извика отново и сега вече Алфред си тръгна, разбирайки, че тържествеността на събитието е съсипана. Повечето свещеници го последваха, тъй че когато Етелуолд и аз най-сетне стигнахме до олтара, край него нямаше никого. Той съблече калната си роба и се облегна на масата. — Мразя този човек — каза тихо, имайки предвид чичо си. — Мразя го, Утред, а сега ти ми дължиш услуга.

— Така е — отвърнах.

— И един ден ще си я поискам.

Ода Младия не си бе тръгнал заедно с Алфред, а стоеше с умислен вид. Моето унижение, на което положително бе очаквал да се наслади, се бе обърнало в забава и той си даваше сметка, че околните го наблюдават, преценявайки честността му, затова се присламчи по-близо до един огромен мъж, явно негов телохранител. Той бе много висок, с широка гръд, но лицето му бе онова, което най-вече приковаваше вниманието. То изглеждаше така, сякаш кожата е изопната прекалено силно върху черепа, правейки го неспособно да изразява каквато и да било емоция, освен чиста омраза и вълчи глад. Насилието витаеше около него като воня около мокър пес и когато очите ни се срещнаха, взорът му бе толкова зверски и бездушен, че инстинктивно разбрах, че това е мъжът, който ще ме убие, ако Ода намери възможност да се докопа до мен. Самият Ода бе нищо — разглезено синче на богат баща, но парите му даваха възможност да разполага със страховити убийци. После той дръпна високия за ръкава, двамата се обърнаха и се отдалечиха.

Отец Беока бе останал край олтара.

— Целуни го сега — ми нареди — и легни по корем.

— Защо не ми целунеш задника, отче — отвърнах, като вместо това се изправих на крака. Бях гневен и той, уплашен от гнева ми, отстъпи назад.

Но аз бях изпълнил желанието на краля. Бях се покаял.

 

 

Високият мъж до Ода се казваше Стеапа. Стеапа Снотор, тъй го наричаха мъжете, което ще рече Стеапа Умният.

— Това е шега — обясни ми Улфхер, докато свалях бялата роба и надявах обратно ризницата си.

— В какъв смисъл?

— В такъв, че човекът е тъп като говедо. Има жабешки хайвер вместо мозък. Но иначе е добър боец. Не го ли видя при Синуит?

— Не — отвърнах кратко.

— Тогава защо те интересува?

— Просто така — отвърнах. Бях го попитал кой е телохранителят на Ода, за да знам името на мъжа, който можеше да се опита да ме убие, но това потенциално убийство не му влизаше в работата. Улфхер се поколеба, но реши, че няма да получи по-задоволителен отговор, затова смени темата.

— Когато датчаните дойдат, ти си добре дошъл в моята войска.

Етелуолд, племенникът на Алфред, държеше оръжията ми и сега извади Змийски дъх от ножницата, взирайки се в повтарящия се матов мотив върху острието му.

— Ако наистина дойдат — обърна се той към Улфхер — аз също искам да се бия.

— Но ти не знаеш как.

— Тогава научи ме. — Той плъзна меча обратно в ножницата. — Уесекс се нуждае от крал, който умее да се сражава, а не само да се моли.

— По-добре си дръж езика зад зъбите, момче — сряза го лордът — да не останеш без него. — Сетне дръпна оръжията от Етелуолд и ми ги подаде с думите: — Датчаните ще дойдат. Затова обмисли предложението ми.

Кимнах, но не казах нищо. Когато датчаните дойдеха, планът ми бе да се присъединя към тях. Те ме бяха пленили като десетгодишен и можеха да ме убият, но вместо това ме отгледаха и се държаха добре с мен. Научих техния език, молех се на техните богове, докато накрая вече и сам не знаех какъв съм. Ако ърл Рагнар Стария беше още жив, никога нямаше да ги напусна, но той умря, убит в една нощ на огън и предателство, затова се наложи да избягам на юг, към Уесекс. Но сега исках да се върна обратно. Още щом датчаните напуснеха Ексансестър, щях да се присъединя към сина на бившия си господар, Рагнар Младия, стига да го откриех. Неговият кораб бе плавал заедно с флотата, попаднала в свирепа буря по пътя за насам. Тя бе унищожила десетки съдове, а останалите едва бяха докретали до Ексансестър, където сега биваха изпепелявани от саксонците край пристана на града. Не знаех дали Рагнар е оцелял, но се молех да е така. Ако успееше да избяга от Ексансестър, щях да отида при него, да му предложа меча си и да се бия с него срещу уесекския крал. А после, един ден, щях да облека самия Алфред в бяла роба и да го накарам да пълзи на колене пред олтара на Тор. След което да го убия.

Такива бяха мислите ми, докато яздех към Окстън, имението, което бях получил като зестра от Милдрит. То бе красиво място, но толкова обременено с дългове, че ми носеше повече неприятности, отколкото радост. Земеделските земи се намираха по склоновете на хълмовете, спускащи се на изток към широкото устие на река Уиск, а над тях започваха гъсти гори от дъбови и ясенови дървета. От дъбравите извираха бистри ручеи, преминаващи през полета с ръж, пшеница и ечемик. Самото имение не приличаше на благороднически дом — беше задимена постройка, направена от кирпич и дърво и покрита със слама, толкова ниска и дълга, че наподобяваше зелена, обрасла с мъх могила, от която пушекът се виеше през централното отверстие на покрива. В прилежащия двор имаше прасета, кокошки и огромни купчини тор. Бащата на Милдрит се бе грижил за стопанството подпомаган от управител на име Осуалд, който бе същинска лисица и сега, докато наближавахме фермата, не пропусна да ми създаде още ядове.

Аз бях бесен и изпълнен със злоба и негодувание заради унижението, на което ме бе подложил Алфред и Осуалд имаше лошия късмет да избере тъкмо този неделен следобед да повлече един вековен дъб надолу от гората. Тъкмо обмислях с наслада различни варианти на отмъщение, оставяйки коня си сам да следва пътеката между дърветата, когато видях осем вола да влачат грамадния дънер надолу към реката. Трима мъже крачеха отстрани, ръчкайки животните с остени, докато самият Осуалд бе седнал отгоре му с камшик в ръка. Щом ме зърна, скочи на земята и за миг изглеждаше сякаш ще си плюе на петите, но после си даде сметка, че не може да ми избяга и остана да чака, докато приближим.

— Здравейте, господарю — каза, явно изненадан от появата ми. Вероятно бе решил, че съм убит заедно с останалите заложници и бе забравил всяка предпазливост. Конят ми, нервен заради мириса на кръв от хълбоците на воловете, взе да преде с уши и да пристъпва от крак на крак, докато не го потупах по шията, за да се успокои. Огледах дънера, който беше към дванайсет метра дълъг и дебел колкото човешки бой.

— Хубаво дърво — казах на Осуалд.

Той обърна лице към Милдрит, която се задаваше след мен по пътеката.

— Добър ден, милейди — поздрави я, снемайки вълненото кепе, което носеше върху сплъстената си рижава коса.

— Доста мокър ден, Осуалд. — Управителят бе назначен от баща й и тя хранеше сляпа вяра в неговата почтеност.

— Казвам, хубаво дърво — повторих на висок глас. — Къде е отсечено?

— Горе на баира, милорд — махна неопределено Осуалд, натъпквайки кепето зад колана си.

— В моите земи ли?

Той се поколеба. Несъмнено се изкушаваше да каже, че е от земите на някой съсед, но лъжата можеше лесно да бъде разкрита, затова предпочете да премълчи.

— От моите земи ли е? — попитах отново.

— Да, милорд.

— И къде го карате?

— В работилницата на Уигълф — отвърна неохотно той.

— Той ще го купува ли?

— Ще го бичи на дъски, милорд.

— Не те питах какво ще го прави, а дали ще го купува.

Милдрит, доловила остротата в тона ми, се намеси за да каже, че баща й също понякога е ползвал услугите на Уигълф, но аз й направих знак да мълчи.

— Е, ще го купува ли? — попитах пак Осуалд.

— Нуждаем се от дъски за поправки, милорд, а Уигълф си удържа плащането в дървен материал.

— И си му помъкнал това дърво в неделен ден? — Той нямаше отговор на този въпрос. — Кажи ми — продължих — щом ни трябват дъски за поправки, защо не си ги изработваме сами? Хора ли не ни достигат? Или клинове и брадви?

— Досега винаги Уигълф ги е правил — рече троснато Осуалд.

— Винаги? Този Уигълф в Ексаминстър ли живее?

— Да, милорд. — Ексаминстър бе най-близкото селище, отстоящо едва на километър-два от Окстън.

— А какво ще кажеш, ако сега отида до Ексаминстър и попитам Уигълф колко точно дървета си му доставил през последната година?

Настъпи тишина, нарушавана единствено от дъждовните капки, стичащи се от листата и разпокъсаните трели на някаква птичка в гъстака. Бутнах коня, приближавайки до Осуалд, който стисна дръжката на камшика, сякаш се канеше да ме шибне с него.

— Колко са? — попитах, но той не отвърна нищо. — Колко? — настоях на висок глас.

— Утред! — обади се Милдрит зад мен.

— Тихо! — викнах й аз, докато очите на управителя сновяха между двама ни. — И колко ти плаща Уигълф за хубаво дърво като това? Осем шилинга? Девет?

Гневът, който ме бе накарал да се държа така необмислено на църковната служба на краля, отново се надигна в мен. Беше очевидно, че Осуалд краде дървесина от земята ми и я продава. Правилната стъпка бе да го обвиня и изправя пред съд, където заседателите да решат виновен ли е или не, но аз не бях в настроение за подобни формалности. Просто изтеглих Змийски дъх и впих пети в хълбоците на коня, без да обръщам внимание на протестиращия вик на Милдрит. Осуалд побягна и това беше грешка, защото се превърна в още по-лесна мишена. Настигнах го с лекота, замахнах веднъж и острието разцепи тила му, тъй че видях окървавения му мозък още докато падаше. Той се загърчи сред влажната шума, а аз дръпнах юздите, извъртях се обратно и го пронизах в гърлото.

— Това беше убийство! — изпищя Милдрит.

— Напротив, беше справедливост — изръмжах. — Нещо, което липсва в Уесекс. — Изплюх се върху тялото на Осуалд, което продължаваше да потръпва. — Копелето крадеше от нас.

Милдрит сръчка коня и пое нагоре по пътеката заедно с бавачката, която носеше детето ни. Оставих я да върви.

— Закарайте дънера в имението — заповядах на робите, които водеха воловете. — Ако е твърде тежък, за да го изтеглите по хълма, първо го нацепете тук, на място.

Същата вечер претърсих къщата на Осуалд и намерих петдесет и три шилинга, заровени в пода. Взех среброто, конфискувах гърнета за готвене, железни токи, шишове, ножове и едно наметало от сърнешка кожа, след което прогоних жената и трите му деца от земите си.

Бях се прибрал у дома.