Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Последното кралство (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pale Horseman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2020 г.)

Издание:

Автор: Бърнард Корнуел

Заглавие: Бледият конник

Преводач: Деян Кючуков

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Алианс АД

Излязла от печат: 21.07.2015

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Художник: Дамян Дамянов

Коректор: Станимир Цветков

ISBN: 978-954-28-1780-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9889

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

— Ти ще имаш много синове — каза ми Исеулт. Беше тъмно, а лунният полумесец бе забулен от мъгла. В хълмовете на североизток просветваха десетки огньове, доказателство, че силен датски отряд наблюдава блатото. — Но съжалявам за Утред Младия.

Тогава се разплаках за него. Не знам защо на сълзите им трябваше толкова дълго време да дойдат, но изведнъж се почувствах съкрушен от мисълта за неговата безпомощност, за неговата усмивка и за това колко тъжно е всичко. Имах двама полубратя и една полусестра, умрели още като деца, и не помня баща ми да е плакал за тях, макар че може и да го е правил. Помня как мащехата ми виеше от скръб, а той, отвратен от звука, отиваше на лов със соколите и хрътките си.

— Вчера видях три сини рибарчета — каза Исеулт.

Не отвърнах нищо. Сълзите се стичаха по бузите ми, размазвайки образа на мъглявата луна.

— Хилд смята, че сините им перца са за Светата дева, а червените — за кръвта на Христа.

— А ти какво смяташ?

— Че смъртта на сина ти е мое дело.

Wyrd bið ful aræd[1] — отвърнах. Съдбата си е съдба. Не можеш да я промениш, нито да я измамиш. Алфред бе настоял да ме ожени за Милдрит, за да се привържа към Уесекс, да пусна корени в богатата му почва, но аз вече имах свои корени в Нортумбрия, корени, впити дълбоко в скалите на Бебанбург и може би смъртта на сина ми бе знак от боговете, че не мога да си съградя нов дом. Съдбата искаше да се върна в своята северна твърдина и докато не стигнех Бебанбург, винаги щях да си остана скитник. Хората се боят от скитниците, защото те нямат правила. Датчаните дойдоха като такива — безгрижни, безмилостни бродяги и може би затова винаги се бях чувствал по-щастлив в тяхната компания. Алфред можеше да прекара часове в тревоги за справедливостта на някой закон, независимо дали касаеше съдбата на сираците или неприкосновеността на границите между имотите, и беше прав да се тревожи, защото хората не могат да живеят заедно без закон — инак всяка заблудила се крава ще води до кръвопролитие. Датчаните, от друга страна, съсичаха всеки закон с мечовете си. Така беше по-лесно, но щом се установяха някъде те също започваха да коват свои закони. — Нямаш вина за станалото. Не ти командваш съдбата.

— Според Хилд няма такова нещо като съдба — каза Исеулт.

— Значи Хилд греши.

— Съществува само божията воля и ако й се подчиняваме, ще отидем на небесата.

— А ако изберем да не го правим — това не е ли съдба?

— Не, това е дяволът. Ние сме овце, Утред, и можем да избираме своя овчар, бил той добър или лош.

Реших, че Хилд е тази, която е напълнила главата на Исеулт с християнски дивотии, но се оказа, че греша. Виновникът беше един свещеник, пристигнал в Етелингег по време на експедицията ми до Дефнашир. Той се казваше Пирлиг и беше брит от Дифед, сънародник на Исеулт, говорещ още английски и датски. Бях готов да го намразя, както мразех отец Асер, но на другата сутрин той нахълта в колибата ни, обявявайки гръмогласно, че е намерил пет гъши яйца и умира от глад.

— А! — възкликна с радостен вид, щом ме видя. — Ти трябва да си прочутият Утред, нали? Исеулт казва, че не можеш да понасяш брат Асер. Ако е така, значи ставаме двама. Не знам защо Авраам още не го е прибрал в лоното си, освен може би защото не желае в своето лоно проклетото малко змийче. Аз поне не бих го желал. Впрочем, споменах ли, че умирам от глад?

Отец Пирлиг беше два пъти по-възрастен от мен, едър мъж с голямо шкембе и голямо сърце. Косата му стърчеше на непокорни кичури, имаше само четири зъба, счупен нос и широка усмивка.

— Когато бях малък — продължи — ей-такова мъничко детенце, се случваше да ям кал. Можеш ли да си представиш? Саксонците ядат ли кал? Сигурно похапват понякога, но аз реших, че не искам да ям кал. Калта е за жабите, не за хората. И затова взех, че станах божи служител. И знаеш ли защо? Защото никога не съм виждал гладен свещеник! Никога! Ти виждал ли си гладен свещеник? Аз не съм!

Всичко това се изля без каквото и да било предисловие, след което отецът се обърна към Исеулт и й заговори оживено на собствения й език. Бях сигурен, че й проповядва християнство, но после той ми преведе.

— Обяснявах й, че от гъши яйца можеш да приготвиш чудесна гозба. Просто ги чупиш, разбъркваш ги добре и добавяш съвсем малко натрошено сирене. Значи Дефнашир е в безопасност?

— Освен ако датчаните не изпратят флота.

— Гутрум планува да го стори — каза Пирлиг. — Иска датчаните от Лундене да изпратят корабите си на южното крайбрежие.

— Сигурен ли си?

— И още как! Той сам ми го каза! Току-що прекарах десет дни в Сипанхам. Аз говоря датски, защото съм умна глава и бях пратен там като посланик от своя крал. Представете си! Аз, който ядях кал, посланик! Троши сиренето по-ситно, любов моя. Точно така. Задачата ми, видите ли, беше да разбера колко пари ще ни плати Гутрум, за да докараме войски през хълмовете и да започнем да бучим саксонци на копията си. Естествено, ние бритите открай време имаме тази страст — да бучим саксонци, но пък от друга страна датчаните са езичници, а Бог знае, че не бива да се допуска езичниците да вилнеят из света.

— Защо не?

— Просто мое разбиране, нищо повече. — Той топна пръст в малкото гърненце с масло и го облиза. — Още не е съвсем гранясало — каза на Исеулт — можеш да добавиш и него. — После се обърна пак към мен и се ухили. — Какво става, ако пуснеш два бика сред стадо крави?

— Единият бик умира.

— Именно! Същото е и при боговете, затова не ни трябват езичници наоколо. Ние сме кравите, а боговете се биковете.

— Остава да им се подложим да ни оплодят.

Отецът се засмя.

— Сложно нещо е теологията. Както и да е, Бог е моят бик, затова сега съм тук, при саксонците и им разказвам за Гутрум.

— Той предложи ли ти пари? — попитах.

— О, да, предложи ми всичките богатства на света! Предложи ми злато, сребро и кехлибар! Предложи ми жени, или дори момчета, ако имам подобен вкус, какъвто впрочем нямам. Не повярвах на нито една дума от обещанията му. Не че те имаха значение. Бритите така или иначе нямаше да се бият за него. Господ не желае това. Не! Цялото ми посланичество беше само преструвка. Всъщност бях просто един шпионин. Брат Асер ме изпрати, за да разузная какво правят датчаните и да докладвам на Алфред.

— Асер те е изпратил?

— Той иска Алфред да победи. Не защото обича саксонците, дори той не е дотолкова чалнат, а защото обича Бога.

— И Алфред ще победи ли?

— Ако Бог има нещо общо с това, да — отвърна ведро Пирлиг, сетне сви рамене. — Датчаните не са за пренебрегване. Сериозна сила, голяма армия! Но ако питаш дали са доволни, ще ти кажа, че не са. Всичките са изгладнели. Не е чак като да умират от глад, но трябва да стягат коланите повече, отколкото им се нрави. А сега, щом и Свейн е там, храната ще намалее съвсем. Тяхна си е грешката. Събраха твърде много хора в Сипанхам! И твърде много роби! Имат цели дузини роби. Но сега Гутрум ще ги праща в Лундене, да ги продава. Малко тлъсти змиорки щяха да им дойдат добре, а? Да позагладят косъма. — Напоследък младите змиорки прииждаха от залива Сеферн и пълзяха из плитчините на блатото, където местните ги ловяха в изобилие. В Етелингег нямаше глад, не и за любителите на този слузест деликатес. — Вчера налових цели три кошници — продължаваше да бръщолеви Пирлиг — а също и една жаба. В лицето досущ приличаше на брат Асер, затова я благослових и я хвърлих обратно. Не бъркай яйцата, момиче, разбивай ги! Чувам, че синът ти умрял?

— Да — отвърнах сухо.

— Съжалявам — каза той с неподправено чувство. — Наистина съжалявам, защото да загубиш дете е ужасно тежко нещо. Понякога си мисля, че Господ трябва да обича децата, щом ги прибира толкова по много. Горе на небето сигурно има градина, зелена градина, в която те си играят през цялото време. На мен също ми взе двама сина и бога ми, от по-малкия и самите ангели трябва да са вдигнали ръце. Представям си как скубе косите на момичетата и чупи главите на момчетата като гъши яйца.

— Изгубил си двама сина?

— Да, но запазих трима други, а също и четири дъщери. Защо мислиш, че никога не се прибирам у дома? Каква врява вдигат тези дечурлига и какъв вълчи апетит имат! И цял кон да им дадеш на ден, пак ще го изядат! Понякога си мисля, че са прави онези, дето казват, че свещениците изобщо не бива да се женят. Имаш ли някакъв хляб, миличка?

Исеулт посочи към мрежата, висяща от тавана.

— Изрежи мухъла — обърна се тя към мен.

— Обичам да гледам как мъж се подчинява на жена — подхвърли отец Пирлиг, докато вземах самуна.

— Защо? — попитах аз.

— Защото се утешавам, че не съм сам в този злощастен свят. Майчице, пък тази Елсуит трябва да е закърмена с жлъчка наместо с мляко! Езикът й е като на приклещена невестулка! Бедният Алфред.

— Той не се оплаква.

— А би трябвало! Някои хора хващат религията като болест и той е един от тях. Прилича на крава рано напролет.

— Така ли?

— Нали знаете какво става, когато е стояла цяла зима в обора и я пуснеш за пръв път на младата, избуяла трева? Нахвърля й се като обезумяла, клетата, и цялата се издува като мехур. Отвътре е пълна до пръсване с тор и пръдня и не я ли дръпнеш навреме встрани от пашата, така и ще си пукне от лакомия. Същият е и Алфред. Погълнал е твърде много от светото писание и сега не може да го смели. Но иначе е добър човек, дума да няма. Малко кльощав, но добър. Жив светец, откъдето и да го погледнеш. А, браво, момиче, хайде да ядем. — Той загреба с пръсти от яйцата и подаде съдинката към мен. — Слава богу, че идната седмица е Великден — каза с пълна уста, тъй че късчета храна хвръкнаха и се полепиха по огромната му брада. — Тези пости направо ще ме довършат. Знаеш ли, че щом преминат, ще кръщаваме Исеулт?

— Тя ми каза — отвърнах кратко.

— И ти не одобряваш? Приеми го като едно хубаво къпане и няма да ти изглежда чак толкова зле.

В крайна сметка не бях в Етелингег за кръщенето на Исеулт, а и не исках да бъда, защото знаех, че Великден покрай Алфред няма да представлява нищо друго освен псалми и молитви, свещеници и проповеди. Вместо това взех Стеапа и петдесет мъже и се отправих през хълмовете по посока на Сипанхам. Кралят бе заповядал през следващите седмици датчаните да се подлагат на непрестанен тормоз. Решението му бе да събере фирда на Уесекс навръх Възнесение Господне, което се падаше след месец и половина. Междувременно Гутрум щеше да се помъчи да съживи изгладнелите си коне с младата пролетна трева, а нашата задача бе да устройваме засади на продоволствените отряди на датчаните. Избиеш ли един отряд, следващият ще се охранява от сто допълнителни конника, което изтощава животните и налага търсене на още повече фураж. Известно време схемата работеше, но после той започна да праща отрядите си на север, в Мерейн, където нямаше кой да им се противопостави.

Беше време на изчакване. В Етелингег вече имаше две ковачници и макар те да не разполагаха с всички необходими пособия, а горивото за пещите им да бе оскъдно, успяваха да изработят добри железни върхове за копия. Една от моите задачи пък бе да водя мъжете да секат пръти за ясеновите им дръжки.

Алфред пишеше писма, опитвайки се да разбере колко души ще могат да се съберат под знамената. Изпращаше свещеници във Франкия, за да убедят избягалите там танове да се завърнат. От Сипанхам пристигнаха още шпиони, които потвърдиха, че Свейн се е присъединил към Гутрум. Гутрум укрепваше хората и конете си и призоваваше бойци от датските части на Англия. Нареждаше на саксонските си съюзници, като Улфхер, да въоръжават хората си и известяваше гарнизоните в Уинтансестър, Редингум и Батум, че трябва да са готови да напуснат своите крепости и да му се притекат на помощ. Той също разполагаше със свои шпиони и навярно е знаел за призоваването на фирда. Смея да кажа дори, че го е приветствал, защото тази армия щеше да е последната надежда на Алфред и ако Гутрум успееше да я унищожи, Уесекс щеше да падне, за да не се вдигне никога повече.

В Етелингег се носеха всевъзможни слухове. Някои гласяха, че Гутрум имал петхилядна армия, други — че нова викингска флотилия пътувала от Ирландия. Бритите се били надигнали. Фирдът на Мерсия бил на страната на датчаните и в Кракгелад, на брега на Темес, имало голям лагер, където се събирали мъжете от Мерсия, както датчани, така и саксонци. Мълвата за силата на Гутрум бе прекосила дори морето и лорд Уилфрит от Хамптоншир писа на Алфред от Франкия, молейки го да избяга при него. „Качвай се час по-скоро на някой кораб — гласеше писмото — и спасявай семейството си.“

Леофрик рядко идваше да патрулира с нас, а прекарваше повечето време в Етелингег, защото бе назначен за командир на кралската гвардия. Той се гордееше с това, и с основание, защото бе от селско потекло и не умееше нито да чете, нито да пише, а Алфред обикновено държеше военачалниците му да са грамотни. Зад оказаната му чест се долавяше влиянието на Еанфлед, която се бе превърнала в довереница на Елсуит. Последната не ходеше никъде без нея, дори и на църква, където някогашната проститутка седеше зад жената на краля. Когато Алфред събираше своя двор, Еанфлед винаги бе там.

— Кралицата не те харесва — ми каза в един от редките моменти, когато я заварих насаме.

— Тя не е кралица — отвърнах. — В Уесекс няма кралици.

— А би трябвало да има — вирна брадичка Еанфлед. — Щеше да е правилно и уместно. — Носеше наръч растения и забелязах, че ръцете й са оцветени до лактите в бледозелено. Последвах я и видях, че ги хвърли в голям казан, врящ на огъня. — Ще боядисваме зелено сукно — обясни ми, докато разбъркваше сместа.

— За какво ви е?

— За знаме, разбира се — отвърна възмутено тя. — Алфред не може да се бие без знаме.

Жените изработваха две знамена. Едното беше големият драконов флаг на Уесекс, а другото щеше да носи християнския кръст.

— Твоята Исеулт бродира кръста — каза ми Еанфлед.

— Знам.

— Трябваше да дойдеш на кръщенето й.

— Бях зает да убивам датчани.

— Радвам се, че тя реши да се покръсти. Знаех си, че рано или късно ще се вразуми.

Всъщност, според мен Исеулт бе вкарана в лоното на християнството насила. Седмици наред бе търпяла злобата на свещениците, обвиненията, че е вещица и инструмент на дявола. Изтощена от тях, се бе поддала на по-нежните увещания на Хилд, подкрепени и от думите на Пирлиг, който говореше за Бога на собствения й език. Това означаваше, че аз оставах последният езичник в блатото и Еанфлед изгледа многозначително амулета на врата ми. Не каза нищо за него, вместо това ме попита дали наистина вярвам, че можем да победим датчаните.

— Да — отвърнах уверено, макар естествено да нямах представа.

— С колко хора разполага Гутрум?

Знаех, че въпросите идват не от нея, а от Елсуит. Жената на Алфред искаше да знае дали нейният съпруг има някакъв шанс за оцеляване, или двамата трябва да вземат кораба, пленен от Свейн и да отплават за Франкия.

— Той ще поведе към четири хиляди бойци — отвърнах. — Най-малко.

— Най-малко?

— Зависи колко ще дойдат от Мерсия, но очаквам общо около четири хиляди.

— А колко ще подкрепят Уесекс?

— Пак толкова. — Тук вече излъгах. Дори при огромен късмет, надали щяхме да съберем три хиляди бойци. Две хиляди бяха по-реалистична, макар и също съмнителна бройка. Големият ми страх беше, че Алфред ще издигне знамето си и под него няма да дойде никой, или ще се стекат само няколкостотин души. В Етелингег разполагахме с триста, но какво можеха да сторят те срещу огромната армия на Гутрум?

Алфред също се притесняваше за цифрите и ме изпрати Хамптоншир да разузная каква част от него е окупирана от датчаните. Открих, че те са добре укрепени на север, но югът е почти свободен от тях. В Хамтун, където бе разположен флотът на Алфред, корабите бяха все така изтеглени на брега. Бургеверд, неговият командир, имаше около сто бойци — всичко, което бе останало от екипажите му, и ги използваше да охраняват градските стени. Опита се да ме убеди, че не може да напусне Хамтун, защото датчаните щели да го превземат и да пленят корабите, но аз му показах писмото от Алфред с драконовия печат върху него и по силата на пълномощията си му наредих да остави гарнизон от трийсет души, а останалите да отведе при краля.

— Кога? — попита мрачно той.

— Когато бъдеш призован — отвърнах — но няма да се наложи да чакаш дълго. Вдигни също и местния фирд.

— А ако датчаните дойдат? Ако нападнат по море?

— Тогава ще изгубим флота и ще трябва да си построим нов.

Страхът му бе достатъчно основателен. Датските кораби отново обикаляха южното крайбрежие, но за момента не предприемаха нахлуване, а само разпокъсани набези. Грабеха, палеха, изнасилваха и се връщаха обратно в морето, но бяха достатъчно многобройни, за да карат Алфред да се притеснява, че могат да се обединят, да пуснат котва някъде и да настъпят като сухопътна армия срещу него. Тревогите ни се подклаждаха и от съзнанието, че ние сме малко, а врагът — многоброен и че конете му укрепват с всеки изминал ден от свежата трева.

— Ще е на Възнесение Господне — обяви Алфред, когато се върнах от Хамтун.

Това бе денят, когато ние в Етелингег трябваше да бъдем готови, а следващата неделя, на деня на света Моника, трябваше се събере фирдът, ако имаше такъв. Сведенията сочеха, че датчаните се готвят за настъпление и то ще бъде по посока на Уинтансестър, столицата на Уесекс. За да го защитим и да преградим пътя на Гутрум на юг, щяхме да свикаме фирда при Камъка на Егберт. Никога не бях чувал за него, но Леофрик ме увери, че е важно място и че крал Егберт, дядото на Алфред, някога е раздавал правосъдие там.

— Всъщност — каза — камъните са три, а не един.

— Три?

— Два големи, забити в земята и още един отгоре. Гигантите са ги поставили в старите времена.

И така, вестта бе разпратена. — Доведете всеки мъж, пишеше в пергаментите — грабнете всяко оръжие и кажете молитвите си, защото всичко, което е останало от Уесекс, ще се събере при Камъка на Егберт, за да поведе бой срещу датчаните. И тогава, едва седмица преди уречената дата, се стовари бедата.

Хупа, лордът на Торнсета, прати писмо, че край неговия бряг са акостирали четирийсет датски кораба и че той не смее да остави земите си беззащитни пред тяхната заплаха. Нещо повече, врагът бил толкова многоброен, че той помолил Харалд от Дефнашир да му заеме от своите хора.

Тази новина почти срина духа на Алфред. Той се бе вкопчил в мечтата си да изненада Гутрум, събирайки неочаквано мощна армия, а сега всичките му надежди се разпиляваха. Поначало слаб, сега той измършавя съвсем и прекарваше по цели часове в църквата, молейки се на своя бог, неспособен да разбере защо Всемогъщият така коварно му е обърнал гръб. А малко след като узнахме новината за датската флота, Свейн Белия кон се появи начело на триста бойци откъм хълмовете в края на блатото. Преди дни към нас се бяха присъединили няколко дузини мъже от фирда на Съморсете и конете им бяха оставени да пасат там, защото в самия Етелингег нямаше нито място, нито фураж за толкова много животни. Аз не можех да сторя нищо, освен да наблюдавам от форта как Свейн, яхнал бял жребец, с бели пера на шлема и бяла мантия на плещите, обгражда хергелето и го отвежда. Нямах никакъв начин да го спра, защото разполагах с двайсет души в укреплението, а той водеше стотици.

— Защо конете не са били охранявани? — поиска да знае Алфред.

— Бяха — отвърна Уиглаф, лордът на Съморсете — но стражите им загинаха. — Той виждаше гнева на краля, но не и отчаянието му. — Откъде можехме да знаем, че ще дойдат с такава сила — продължи умолително. — Не сме виждали датчанин да припарва насам от седмици!

— Колко хора загинаха?

— Само дванайсет.

— Само? — трепна болезнено Алфред. — А колко са откраднатите коне?

— Шейсет и три.

Вечерта преди Възнесение Господне Алфред се разхождаше край реката. Беока, верен като куче, го следваше от разстояние, готов да му предложи божията утеха, но вместо това кралят повика мен. Луната вече се бе издигнала, като светлината й открояваше изпитите му скули и караше светлите му очи да изглеждат почти бели.

— Колко души ще съберем? — ме попита без предисловие.

— Две хиляди — отвърнах, без да се замислям.

Той кимна. Знаеше отговора не по-зле от мен.

— Може би малко повече — подхвърлих.

Алфред само изсумтя. В Етелингег имахме триста и петдесет мъже, а Уиглаф, лордът на Съморсете, бе обещал хиляда, макар лично аз да се съмнявах да дойдат толкова. Фирдът на Уилтуншър бе отслабен от измяната на Улфхер, но от южните части все щяха да се съберат към петстотин бойци. Очаквахме известен брой и от Хамптоншир, но оттук нататък бройката можеше да се попълни само от случайни групи, успели да се промъкнат покрай датските гарнизони, които сега обграждаха сърцето на Уесекс. Ако Дефнашир и Торнсета бяха изпратили своите фирдове, армията ни щеше да наближи четири хиляди, но това вече нямаше как да се случи.

— А Гутрум? — попита кралят — Той колко ще има?

— Към четири хиляди.

— По-вероятно пет. — Алфред се взря в плитката река, течаща между калните си брегове. Водата й се къдреше около заложените тръстикови кошове за риба. — В такъв случай трябва ли изобщо да се бием?

— А какъв избор имаме?

— Имаме избор, Утред — усмихна се той. — Можем да избягаме. Да отидем във Франкия. Там мога да стана крал в изгнание и да се моля Господ да ме върне обратно.

— И той ще го стори?

— Съмнявам се — призна Алфред, наясно, че напусне ли родината сега, така и ще си умре извън нея.

— Значи ще се бием — заключих.

— А на моята съвест завинаги ще тежи бремето на всички животи, загубени в името на безнадеждна кауза. Кое би оправдало постъпката ми, ако поведа две хиляди срещу цели пет?

— И двамата знаем кое.

— Това да бъда крал?

— Това да не бъдем роби в собствената си земя.

Той се замисли за миг върху думите ми. Над главите ни прелетя бухал, раздвижвайки внезапно въздуха с безшумните си, пухкави криле. Това бе знамение, но какво?

— А може би Господ просто ни наказва? — подхвърли Алфред.

— За кое?

— Задето сме отнели тази земя от бритите.

Ама че глупост, рекох си. Ако богът на Алфред искаше да го накаже заради делата на дедите му, защо бе нужно да изпраща датчаните? Можеше да изпрати самите брити. Да възкреси крал Артур и да остави неговите поданици да си върнат земята и да получат възмездие.

— Искаш ли Уесекс, или не? — попитах го рязко.

Той помълча известно време, после ме погледна с тъжна усмивка.

— В съвестта си не мога да намеря надежда за тази битка, но като християнин съм длъжен да вярвам, че ще я спечелим. Бог няма да позволи да претърпим поражение.

— Нито пък това тук — потупах с ръка дръжката на Змийски дъх.

— Толкова ли е просто?

— Животът е прост. Пивото и жените, мечът и репутацията. Нищо друго няма значение.

Той поклати глава. Знаех, че си мисли за Бог, молитви и дълг, но не ми възрази.

— Ако беше на мое място, Утред, би ли тръгнал на бой?

— Вече си взел своето решение, господарю. Защо тогава ме питаш?

Алфред кимна. В селото излая куче и той се обърна, взирайки се към къщите и църквата, която сам бе построил, с високия й дървен кръст.

— Утре — каза — ще вземеш сто конници и ще патрулираш пред останалата войска.

— Да, господарю.

— А когато срещнем врага — продължи, без да откъсва очи от кръста — ще подбереш петдесет или шейсет мъже от личната ми гвардия. Най-добрите, които можеш да намериш. И ще пазиш с тях знамената ми.

Не каза нищо повече, но не беше и нужно. Той искаше от мен да поведа най-коравите, най-опасните и кръвожадни воини и да застана с тях на мястото, където битката щеше да е най-жестока, защото врагът обича да пленява противниковите знамена. Това беше висока чест, а също така, ако битката бъде загубена, и почти сигурна смъртна присъда.

— Ще го сторя с радост, господарю. Но искам нещо в замяна.

— Стига да мога да ти го дам — отвърна предпазливо той.

— Ако умра, не ме заравяйте в пръстта. Изгорете тялото ми на клада и сложете в ръката ми меч.

Алфред се поколеба, после кимна, знаейки, че се съгласява на езическо погребение.

— Никога не съм ти казвал — промълви — че съжалявам за сина ти.

— Аз също съжалявам.

— Но той е при Господ, Утред, положително е при Господ.

— Така твърдят всички, господарю.

А на следващото утро потеглихме. Съдбата е неумолима и макар разумът и цифрите да ни казваха, че не можем да спечелим, не смеехме също и да загубим, затова се насочихме към Камъка на Егберт.

 

 

Движехме се като церемониално шествие. Авангардът ни се състоеше от двайсет и трима свещеници и осемнайсет монаси, които пееха псалми, докато оставяхме зад гърба си блатото и форта над реката и се насочвахме на изток, към сърцето на Уесекс. Песента беше на латински и думите й не ми говореха нищо, но Пирлиг, който яздеше до мен, ми я превеждаше. Алфред му бе дал един от своите коне и отецът сега бе издокаран в кожена ризница, препасан с голям меч и метнал на рамо тежко копие за глигани.

— „Боже“ — редеше той — „ти ни изостави, разпръсна ни в своя гняв; дари ни сега отново милостта си“. Звучи като разумна молба, нали? Вече хубаво ни нарита в лицето, дай сега една прегръдка.

— Наистина ли това се пее?

— Е, частта за ритниците и прегръдката я добавих от себе си — ухили се Пирлиг. — Знам, че е грях, но войната ми липсва.

— Виждал ли си някога война?

— Дали съм виждал? Та аз самият бях боец, преди да надяна расото. Пирлиг Безстрашния, така ми викаха. Веднъж убих четирима саксонци за един ден. Съвсем самичък и въоръжен само с копие, докато те имаха мечове и щитове. У дома даже съчиниха песен за мен. Мога да ти я изпея, ако искаш, но имай предвид, че бритите обичат да поукрасяват нещата. В нея се разправя как съм погубил триста деветдесет и четири саксонци, което не е докрай вярно.

— А колко си убил всъщност?

— Нали ти казах — засмя се той. — Четирима.

— А откъде си научил английски?

— Майка ми беше саксонка, бедната. Отвлекли я при едно нападение в Мерсия и я направили робиня.

— И защо се отказа да бъдеш воин?

— Защото открих Бог, Утред. Или Бог откри мен. Освен това, бях започнал да се възгордявам. Когато хората пеят песни за теб, това лесно може да ти замае главата, а гордостта е ужасно нещо.

— Тя е оръжието на воина — възразих.

— Така е — съгласи се той. — Именно затова е ужасна и аз се моля на господа да ме отърве от нея.

Вече доста бяхме изпреварили свещениците, като се изкачвахме към най-близкия хълм, за да огледаме на север и на изток за приближаващи врагове. Псалмите обаче продължаваха да ни следват в хладния утринен въздух.

— „С Бога ще вървим смело напред — превеждаше ми Пирлиг — и Бог ще стъпче враговете ни“. Ето ти една чудесна, благословена мисъл, лорд Утред!

— Датчаните сега също отправят молитви, отче.

— Да, но към кой бог? Няма голям смисъл да призоваваш глух човек, нали? — Той спря коня си на върха на хълма и се взря на изток. — Дори мишка не помръдва в полето.

— Датчаните ни наблюдават — казах. — Ние не ги виждаме, но те ни виждат.

Ако това бе вярно, то гледката им се състоеше от триста и петдесетте души на Алфред, бавно напредващи към вътрешността пешком и на коне. От юг към тях се задаваха още петстотин или шестстотин мъже — фирдът на Съморсете, който бе лагерувал край блатата и сега щеше да се присъедини към нашата по-малка колона. Войската от Етелингег се състоеше основно от истински бойци, обучени да стоят в стената от щитове, но имаше също и петдесетина от блатните хора. Много ми се щеше да взема Еофер с неговия страховит лък, но той не можеше да се бие без своята племенница, която му казваше какво да прави, затова се наложи да го оставя. Голям брой жени и деца ни следваха отзад, макар кралят да бе пратил Елсуит и своите деца в Скирбурнан, под охрана от четирийсет души. Трудно можехме да заделим тези мъже, но той настоя семейството му да бъде в безопасност. Ако Елсуит получеше вест, че датчаните са победили, а съпругът й е сразен, тя трябваше да избяга на юг, да намери кораб и да отплава за Франкия. Инструкциите й бяха да вземе също всички книги, които успее да открие в Скирбурнан. Алфред бе преценил, че датчаните навярно ще изгорят и последната книга в Уесекс, затова Елсуит трябваше да спаси колкото се може повече евангелия, жития и писания на светци и философи, с чиято помощ да отгледа сина си Едуард като мъдър и учен крал в изгнание.

Исеулт и Хилд крачеха заедно с войската, както и Еанфлед, която разочарова Елсуит, настоявайки да последва Леофрик. Жените водеха за юздите коне, натоварени с щитове, провизии и резервни копия. Почти всяка се бе запасила с някакво оръжие. Дори кротката монахиня Хилд искаше да си отмъсти на езичниците, превърнали я в проститутка, и носеше дълъг нож с тясно острие.

— Бог да е на помощ на датчаните — отбеляза отец Пирлиг, наблюдавайки приготовленията на жените, — ако тези хубавици се докопат до тях.

Сега двамата се движехме в лек тръс на изток. Аз бях разположил конници от всички страни на колоната с нареждания да изкачват височините по пътя, да не се губят един друг от поглед и да сигнализират веднага, ако забележат враг, но такъв засега нямаше. Пролетното небе беше ясно, земята — осеяна с цветя, а монасите и свещениците продължаваха да редят своите псалми, прекъсвани понякога от мъжете, следващи двамата знаменосци на Алфред, които подемаха бойна песен. Пирлиг, който ги слушаше и си тактуваше с ръка, се обърна към мен с широка усмивка.

— Предполагам, че твоята Исеулт също ти пее понякога? — попита.

— Така е.

— Ние бритите обичаме да пеем! Трябва да я науча на някои химни. — Той видя изражението ми и се засмя. — Не бой се, Утред, тя не е християнка.

— Нима? — учудих се.

— Е, за момента може би. Съжалявам, задето не дойде на кръщението й. Водата беше толкова студена, че направо ми замръзнаха ръцете!

— Как така не е християнка, след като е кръстена?

— Да речем, че сега е християнка, защото е сред християни. Но дълбоко в душата си все още е тъмна кралица и никога няма да го забрави.

— Значи вярваш в тъмните кралици?

— Разбира се, че вярвам! За бога, човече! Не виждаш ли, че тя е такава! — Той припряно се прекръсти.

— Брат Асер я нарича магьосница — казах. — Вещица.

— Какво друго очакваш от него? Той е монах! Монасите никога не се женят. Той, горкият, се ужасява от жените, освен ако не са много грозни и не го оставят да ги тормози. Но покажи му нещо младо и хубаво и веднага забравя ума и дума. И разбира се, мрази женската сила.

— Женска сила?

— Нямам предвид само циците. Бог знае, че циците са достатъчно могъщи, но говоря за истинската, вътрешна сила! Майка ми я притежаваше. Е, не беше тъмна кралица, но умееше да лекува и да гадае.

— Виждала е бъдещето?

Пирлиг поклати глава.

— Виждаше какво става на далечни места. Когато баща ми загина, изведнъж изпищя на умряло. Изглеждаше готова да се убие, защото знаеше какво е станало. И беше права. В същия ден саксонците го бяха съсекли, горкия. Но най-добра беше в знахарството. Хората идваха при нея от километри околовръст. И нямаше значение, че е саксонка по рождение — пътуваха по цяла седмица, за да усетят докосването на ръката й. Колкото до мен, аз го получавах безплатно. Пердашеше ме така, че живо място не оставаше по мен, пък смея да кажа, че и си го заслужавах. Но инак беше рядка лечителка, а това, естествено, не се нрави на свещениците.

— Защо?

— Защото ние свещениците постоянно разправяме на хората, че силата идва от Бога, нали така? А щом не идва от него, значи е зла. Когато някой се разболее, църквата иска от него да се моли и да й дава пари. Тя не обича нещата, които не разбира, а врачките и знахарките попадат в това число. Но какво друго им остава на хората в беда? Ръката на майка ми, Бог да дари покой на саксонската й душа, беше по-добра от всяка молитва! По-добра от светото причастие! Аз самият никога не бих спрял някого да ходи на лечител. Дори сам бих го пратил! — Той внезапно замлъкна, защото аз вдигнах ръка. Бях видял някакво движение на склона северно от нас, но се оказа просто сърна. Свалих ръката си и пришпорих отново коня. — Та така и твоята Исеулт — продължи Пирлиг. — Тя е родена със силата и няма да я загуби.

— Нима кръщенето не я е измило от нея?

— Ни най-малко! Само я е направило по-хладна и по-чиста. Няма нищо лошо човек да се поизмие един-два пъти в годината. — Той се засмя. — Виж, тогава, в блатото, й беше дошло в повече. Теб те нямаше и навсякъде виждаше само саксонци, които съскаха и плюеха по нея, че е езичница. Какво според теб можеше да направи? Искаше да бъде една от тях, да спрат да я хулят и затова се покръсти. А дали наистина е християнка? Моля се на Бог за тази милост, но по-скоро се моля той просто да я направи щастлива.

— Защо, сега не е ли?

— Разбира се, че не! Та тя е влюбена в теб! А да живее с теб, означава да живее сред саксонци, нали? Бедното момиче. Като я гледам, все едно виждам красива, млада кошута, затворена в кочина сред прасета.

— Все благи думи редиш, отче — подхвърлих.

Той се засмя от сърце на иронията ми.

— Спечели войната си, лорд Утред — каза — а после я отведи някъде по-далеч от нас, свещениците и й направи много деца. Тогава ще бъде щастлива, а един ден ще стане и наистина мъдра. Това е най-ценната дарба на жените — да бъдат мъдри, нещо което малко мъже притежават.

А моята дарба беше да бъда воин, но до вечерта нямах случай да я приложа. Не видяхме никакви датчани, макар да бях сигурен, че те са ни видели и Гутрум вече е информиран, че Алфред най-сетне е напуснал блатата и напредва към вътрешността. Ние му давахме дългоочакваната възможност да ни унищожи, да довърши Уесекс и нямаше съмнение, че той ще се възползва от нея.

Прекарахме нощта в едно пръстено укрепление, построено от древните хора и на следващата сутрин продължихме напред през раззеленената земя. Аз яздех начело, като изкачвах хълмовете и се озъртах за врага, но светът отново изглеждаше пуст. Над главите ни прелитаха врани, из поляните се прескачаха зайци, а от горите се обаждаха кукувици, но датчани нямаше. Преминах поредния висок хребет, взирайки се на север, без да виждам нищо, а когато слънцето достигна зенита си, се обърнах на изток. Отрядът ми се състоеше от десет души, а за водач ни служеше един мъж от Уилтуншър, знаещ добре пътя през долината на река Уилиг към мястото, където се намираше Камъкът на Егберт. Малко преди да го достигнем, зърнахме конници, но те бяха южно от нас. Препуснахме насреща им през пустеещите пасища само за да установим, че това е Алфред, придружен от Леофрик, петима войници и четирима свещеници.

— Бяхте ли вече при камъка? — викна нетърпеливо кралят, щом приближихме.

— Не, господарю.

— Там несъмнено вече са се събрали хора — каза той, разочарован, че не му носим вести.

— Не срещнахме и никакви датчани по пътя.

— На тях ще им трябват поне два дни да се организират — махна пренебрежително с ръка Алфред. — Но те ще дойдат! Ще дойдат и ние ще ги победим! — Той се извърна на коня си, за да погледне Беока, който бе един от свещениците. — По-добре ли си, отче?

— Не, господарю. Седлото ме протрива ужасно.

— Не става ездач от теб, Беока, не става ездач, но вече почти стигнахме. Още малко и ще можеш да си починеш! — Алфред беше в трескава възбуда. — Почивка преди боя, нали? Почивка и молитва, а после молитва и битка! Молитва и битка! — Той препусна в галоп и ние се понесохме след него през разцъфнала в розово овощна градина, а после по склона на един хълм, чиято млада трева бе осеяна с белите кости на мъртъв добитък. В подножието на хълма започваше гора и с приближаването ни оттам излетя ястреб, спускайки се косо през долината към почернелите останки на някакъв хамбар.

— Точно зад хребета е, господарю! — викна ми водачът.

— Кое?

— Дефереал, господарю!

Дефереал беше името на селището в долината на река Уилиг, където ни очакваше Камъкът на Егберт. Алфред сега пришпори жребеца така, че синята му мантия се развя от вятъра. Всички яздехме вихрено, разпръсвайки се по билото в надпревара да бъдем първите, които ще видят саксонските сили, събрани отвъд. В този миг конят на Беока се препъна. Той действително бе отчайващ ездач, което не бе чудно предвид сакатия крак и парализираната му ръка, и когато животното се наклони напред, начаса изхвърча от седлото. Видях го да се търкаля в тревата и побързах да свърна обратно.

— Нищо ми няма! — викна той. — Не се ударих, поне не много! Продължавай, Утред, продължавай!

Улових юздите на коня му. Беока вече беше на крака, куцукайки с всички сили към мястото, където Алфред и останалите стояха в редица, взирайки се в долината под себе си.

— Трябваше да вземем знамената — нареждаше запъхтяно отецът зад мен.

— Защо?

— За да известим хората от фирда, че кралят им е тук. Трябваше да видят дракона и кръста, развяващи се на хълма и да разберат, че той е пристигнал. In hoc signo![2] Алфред ще бъде новият Константин, Утред, воин на Светия кръст! In hoc signo, слава на Бога. Слава, вечна слава на Бога!

Нямах представа за какво говори, а не ме беше и грижа.

Защото вече бях достигнал билото и можех да отправя поглед надолу към прекрасната, дълга долина на Уилиг.

Която беше празна.

Никъде не се виждаше жива душа. Само реката с полянките и надвисналите върби, една прелитаща чапла, тревата, полюшваща се на вятъра и тройният камък на Егберт върху един полегат склон, където трябваше да има събрана армия. А там нямаше никой. Нито един човек. Долината беше празна.

 

 

Мъжете, които водехме от Етелингег, заедно с фирда на Съморсете постепенно се струпаха край реката. Общият им брой едва надхвърляше хиляда души, като около половината от тях бяха годни да се бият в стената от щитове, докато другите ставаха само да тласкат челните редици напред или да се занимават с ранените и умиращи врагове.

Нямах сили да погледна Алфред в очите. Той не изказа гласно разочарованието си, но изпитото му лице бе бледо и сковано, докато раздаваше заповеди къде да се установят на лагер бойците и къде да пасат малобройните ни коне. Взех със себе си двайсетина души, в това число Леофрик, Стеапа и отец Пирлиг, и се изкачих на близкия рид. Неговата стръмнина не бе попречила на древните хора да изградят върху склона му една от странните си гробници. Тя бе дълга и полегата и Пирлиг я заобиколи отдалеч, вместо да премине напряко през нея.

— Подобно място е обитавано от дракони — ми обясни.

— Ти виждал ли си някога дракон?

— Според теб щях ли да съм жив ако бях? Никой, видял дракон, не оцелява след това!

Обърнах се в седлото да огледам могилата.

— Мислех, че вътре са погребани хора — казах.

— Така е! И техните съкровища! А драконът пази имането. Такава им е работата на драконите. Зарови някъде злато и ще измътиш дракон.

Конете се измъчиха, докато изкачат височината, но щом стигнахме върха й, бяхме възнаградени с чудесна панорама далеч на север. Бях дошъл тук, за да огледам за датчани. Алфред можеше и да вярва, че ще са им нужни два-три дни да се организират, но аз очаквах съгледвачите им да са наблизо и не изключвах отделни отряди да се опитат да тормозят нашите хора в долината.

И все пак, не видях никого. Полегатите хълмове и обширните долини се редяха докъдето поглед стига, а облаците плаваха над тях, хвърляйки сенките си над свежата млада зеленина.

— И какво ще правим сега? — попита ме Леофрик.

— Ти ми кажи.

— С хиляда души? Не можем да се изправим срещу датчаните с хиляда души.

Не отвърнах нищо. Взирах се далеч към северния хоризонт, където небето тъмнееше.

— Не можем дори да останем тук! — продължи Леофрик. — Ако ни намерят, ще ни избият като пилци.

— Да се върнем обратно в блатото? — предложи отец Пирлиг.

— Те рано или късно ще го превземат — казах. — Изпратят ли сто кораба нагоре по реките, блатото е тяхно.

— Да отидем в Дефнашир — изръмжа Стеапа.

И там ни очакваше същата участ, помислих си. Известно време щяхме да оцелеем сред дефнаширската плетеница от хълмове и гори, но датчаните щяха да ни издирват, да водят с нас безкрайни малки битки, докато ни обезкървят до смърт. А щом онези отвъд морето узнаеха, че Алфред е притиснат в едно ъгълче на Уесекс, щяха да побързат да пратят още кораби, за да превземат богатите земи, останали без господар. Затова той беше прав, опитвайки се да приключи войната с един удар, преди слабостта ни да се е разчула.

А ние наистина бяхме слаби. Нещо повече, бяхме жалки със своите хиляда бойци. Бяхме една мечта, пукнала се като мехур — и аз изведнъж започнах да се смея.

— Какво има? — изгледа ме Леофрик.

— Нищо, просто се сетих как Алфред настояваше да се науча да чета.

Той също се усмихна при спомена. Едно от правилата на Алфред беше, че всеки от военачалниците му трябва да е грамотен — макар и да го бе пренебрегнал, назначавайки Леофрик за командир на личната си гвардия. Сега ми се струваше комично, че след всички усилия, положени, за да мога да чета заповедите му, той никога не ми бе изпратил писмена заповед. Нито една.

— Хубаво нещо е човек да е грамотен — обади се Пирлиг.

— Защо?

Той се замисли. Вятърът се усили, рошейки брадата и косата му.

— Ами защото може да чете всички онези чудесни истории в евангелието — каза накрая със светнал поглед. — А също и житията на светците! Няма други като тях. Да вземем например света Дуинуен! Била прекрасна жена и дала на любовника си питие, което го превърнало в лед.

— Откъде-накъде? — попита Леофрик.

— Не искала да се омъжва за него, видите ли — поде словоохотливо Пирлиг, мъчейки се да ни разведри, но никой не искаше да слуша повече за фригидната света Дуинуен, затова той също се обърна и се загледа на север. — Те ще дойдат оттам, нали? — попита.

— Най-вероятно — отвърнах и в този миг ги видях. Или поне ми се стори, че ги видях. Имаше някакво движение в далечните хълмове, някакво помръдване в сенките на облаците и аз съжалих, че Исеулт не е при мен, защото тя притежаваше удивително зрение. Но за да стигне дотук, щеше да й е нужен кон, а ние нямахме достатъчно коне, за да ги предоставяме и на жените. Датчаните имаха хиляди коне — всички животни, пленени от Алфред при Сипанхам, както и онези, задигнати из цял Уесекс и сега аз виждах група конници на онзи далечен хълм. Вражески съгледвачи, които положително също ни бяха забелязали. После те изчезнаха, като мимолетен мираж. — А може и въобще да не дойдат — продължих. Може да ни заобиколят и да отидат да превземат Уинтансестър, или нещо друго.

— Копелетата ще дойдат — каза мрачно Леофрик и аз си помислих, че има право. Датчаните знаеха къде сме и щяха да се стремят да ни унищожат, защото след това всичко щеше да стане лесно за тях.

Пирлиг обърна коня и понечи да тръгне обратно към долината, но се спря.

— Значи е безнадеждно, така ли? — попита.

— Те ни превъзхождат четири или пет пъти — отвърнах.

— Тогава ще се бием по-здраво!

Усмихнах се и поклатих глава.

— Всеки датчанин, дошъл в Британия, е воин, отче. Кротките си стоят у дома, а тук идват само дивите и кръвожадните. В нашата войска почти всички са фермери, а са нужни трима или четирима фермери, за да победят един воин.

— Но ти си воин — възрази Пирлиг. — Всички тук сте воини! Вие знаете как да се биете! Можете да вдъхновите останалите, да ги поведете и да смажете врага. При това Бог е на ваша страна. Кой ще ви се опълчи, щом Бог е на ваша страна? Искаш ли да ти дам знак от него?

— Дай ми знак — кимнах.

— Е, погледни тогава — вдигна ръка той и посочи към долината на Уилиг. Обърнах коня и там, в светлината на следобедното слънце, се случваше чудото, което бяхме очаквали. Мъжете прииждаха. Стотици мъже. Мъже от изток и от юг, мъже, стичащи се надолу по хълмовете, мъже от западносаксонския фирд, отзовали се на призива на своя крал да спасят страната си.

— Сега надали ни превъзхождат и два пъти — възкликна бодро Пирлиг.

— Затънали сме до шия — измърмори Леофрик.

Но вече не бяхме сами. Фирдът се събираше.

Бележки

[1] Съдбата е неумолима (староангл.). — Б.пр.

[2] Съкратено от „In hoc signo vinces“ — Под този знак ще победиш (лат.). — Б.пр.