Бърнард Корнуел
Бледият конник (10)

Глава девета

Рагнар ме прегърна. В очите и на двама ни имаше сълзи и известно време никой от нас не можеше да проговори, макар аз да запазих достатъчно самообладание, за да погледна назад и да се уверя, че Алфред е в безопасност. Той клечеше край вратата, в сянката на голяма бала вълна, с нахлупена над лицето качулка.

— Мислех, че си умрял! — казах на Рагнар.

— Надявах се, че ще дойдеш — каза в същия момент той, след което всеки заговори, без да слуша другия. После от дъното на църквата се появи Брида — вече не момиче, а пораснала жена. Тя се засмя при вида ми и лепна върху бузата ми целомъдрена целувка.

— Утред — произнесе името ми като ласка. Навремето с нея имахме любовна връзка, макар тогава и двамата да бяхме почти деца. По рождение беше саксонка, но бе избрала страната на датчаните, за да бъде с Рагнар. Останалите жени наоколо бяха окичени с гранат и сребро, кехлибар и злато, докато тя не носеше никакви украшения освен един гребен от слонова кост, придържащ буйната й черна коса.

— Утред — повтори отново.

— Защо не си мъртъв? — попитах Рагнар. Той бе държан като заложник, а заложниците трябваше да се лишат от живот в мига, в който Гутрум прекоси границата.

— Улфхер ни хареса — отвърна той. После ме прегърна през рамо и ме заведе до пламтящото огнище. — Това е Утред — обяви на играчите на зарове. — Саксонец е, което го прави презряна твар, но иначе е мой приятел и брат. Заповядай — посочи ми към наредените гърнета. — Пиво, вино, каквото пожелаеш.

— Значи Улфхер ви е оставил живи. А вие на свой ред пощадихте ли го?

— Разбира се! Той е тук. Пирува с Гутрум.

— Нима? Един затворник?

— Не е затворник, а съюзник! — Рагнар пъхна чаша в ръката ми и ме придърпа да седна край огъня. — Вече е заедно с нас. — Той се ухили широко, а аз се засмях от радост, че съм го заварил жив и здрав. Беше едър, златокос мъж, с открито лице и също така закачлив, добър и сърдечен като баща си навремето. — Докато бяхме в плен — продължи — Улфхер често разговаряше с Брида, а чрез нея и с мен. Допаднахме си. Трудно е да убиеш човек, когото харесваш.

— И сте го убедили да стане изменник?

— Нямаше нужда от особено убеждаване. Той виждаше, че ще спечелим, а минавайки на наша страна, запазваше земята си, нали разбираш? Е, ще пиеш ли това вино, или само ще го гледаш?

Престорих се, че надигам чашата, при което се покапах по брадата. Спомних си как навремето Улфхер ми бе казал, че ако Уесекс падне, всички ще търсим начин да оцелеем. Но кой би предположил за него, лорда от Уилтуншър и братовчед на Алфред? Колко ли други танове бяха последвали неговия пример и сега служеха на завоевателя?

— Кой е онзи? — попита Брида, посочвайки към Алфред. Той още клечеше полускрит в сенките и в присъствието му имаше нещо загадъчно и странно.

— Просто слуга — отвърнах.

— Защо не го поканиш да дойде край огъня?

— Не мога — отвърнах навъсено. — В момента го наказвам.

— Какво си направил? — подвикна му Брида на английски и той я изгледа сепнато, но за щастие качулката продължи да закрива лицето му.

— Само да си отвориш устата, негоднико, и ще ти смъкна кожата от бой — озъбих му се аз и после пак се обърнах към тях, вече на датски: — Копелето ме обиди и му забраних да говори. За всяка произнесена дума отнася по десет камшика.

Обяснението ги задоволи и странният, мълчалив слуга бързо беше забравен. Рагнар ми разказа как е убедил Улфхер да изпрати вестоносец при Гутрум с обещание, че ще пощади заложниците, а Гутрум на свой ред го е предупредил за момента на атаката, за да може лордът да ги предпази от мъстта на Алфред. Ето защо, помислих си, Улфхер бе изчезнал толкова рано в сутринта на нападението. Просто е знаел, че датчаните идват.

— Като казваш, че е съюзник — попитах — значи ли това, че е просто приятел, или че ще се бие за Гутрум?

— Той се закле, че ще се бие за нас — каза Рагнар. — Най-малкото, че ще се бие за краля на Уесекс.

— За краля на Уесекс? — погледнах го объркано. — Тоест за Алфред?

— Не, не. Не за Алфред, а за истинския крал. Синът на онзи, другия.

Явно ставаше дума за Етелуолд наследникът на крал Етелред, брата на Алфред. Това, естествено, обясняваше всичко. Всеки път, когато превземеха някое саксонско кралство, датчаните поставяха на трона местен крал, което придаваше законен вид на завоеванието им, макар този владетел никога да не оцеляваше дълго. Гутрум, който вече се наричаше крал на Източна Англия, искаше да си присвои и титлата на Уесекс, но издигайки вместо това Етелуолд можеше да привлече за своята кауза мнозина западносаксонци, убеждавайки ги, че се бият за законния престолонаследник. А след като междуособиците приключеха и датското владичество бъдеше утвърдено, Етелуолд щеше без много шум да бъде премахнат.

— И все пак, ще се сражава ли Улфхер за датчаните? — настоях.

— Разбира се, ако иска да запази земята си — отвърна Рагнар, после махна недоволно с ръка. — Но какви ти сражения? Виж ни само, седим тук като овце в кошара и не вършим нищо!

— Зима е все пак.

— Най-доброто време за битки. А и нямаме никаква друга работа — каза той, после поиска да знае какво съм правил от Юле насам. Казах му, че съм бил във вътрешността на Дефнашир и той предположи, че съм ходил да навестя семейството си, а сега съм в Сипанхам, за да се присъединя към него. — Не си се клел във вярност на Алфред, нали? — попита.

— Един дявол знае къде е Алфред сега — избягнах отговора аз.

— Но преди се беше врекъл да му служиш.

— Да, но само за година, а тази година отдавна свърши. — Това не беше лъжа, просто не разкрих на Рагнар, че съм положил пред Алфред нов обет.

— Значи можеш да се присъединиш към мен? — каза оживено той. — Ще ми дадеш ли клетвата си?

— Искаш клетвата ми? — Престорих се, че приемам въпроса на шега, макар всъщност далеч да не беше така. — За да мога и аз да седя като овца в кошара и да не върша нищо?

— Е, все пак пращаме отряди из околността — каза с оправдателен тон Рагнар — а също охраняваме и подстъпите към мочурищата. Алфред се крие вътре, в блатата. Но Свейн скоро ще го измъкне оттам.

Значи вестта, че флотата на Свейн се е превърнала в пепел край морето още не бе достигнала дотук.

— И защо не напускате града? — попитах.

— Защото Гутрум не иска да разделя армията си. — Леко се усмихнах, спомняйки си как дядото на Рагнар бе дал на Гутрум именно този съвет — никога повече да не дели армията си. Той го стори веднъж при Еск Хил, когато западносаксонците извоюваха първата си победа над датчаните. А после отново, когато изостави Уерхам, за да атакува Ексансестър. Тогава морската буря буквално погълна част от войските му. — Аз пък му казах — продължи Рагнар — че трябва да се разделим не на две, а на дванайсет части. Да превземем още дванайсет града и да поставим в тях гарнизони. Да установим контрол над цял южен Уесекс, но той не ще да ме слуша.

— Затова пък държи севера и изтока — възразих, сякаш защитавайки Гутрум.

— Нищо не пречи да завладее и останалото! А вместо това стоим и чакаме да пукне пролет, с надеждата още хора да се присъединят към нас. Това сигурно ще стане, но междувременно там навън има земя. Добра земя, много по-добра от тази на север. — Рагнар като че ли бе забравил въпроса за клетвата ми. Очаквах да го повдигне отново, но вместо това той заговори за ставащото в Нортумбрия. Нашите врагове, Кяртан и Свен, процъфтявали в Дънхолм. Бащата и синът обаче не смеели да напуснат крепостта си, боейки се от мъстта на Рагнар. Сестра му още била в плен при тях и той също, подобно на мен, се бе заклел да ги унищожи. От Бебанбург нямаше други новини, освен че чичо ми бил още жив и владеел замъка. — Щом приключим с Уесекс — обеща ми Рагнар — ще отидем на север. Ти и аз, заедно. И Дънхолм ще падне под нашите мечове.

— Ще падне — казах и вдигнах чашата си. Не пих много, а и пиенето не ме хващаше. Докато седях там, си мислех, че само с едно изречение мога да довърша Алфред завинаги. Можех да го издам, да го завлека в краката на датчаните и да гледам, докато умира. Гутрум щеше дори да ми прости обидите към майка си, ако му поднесях краля на тепсия и това щеше да е краят на Уесекс, защото без Алфред нямаше да има друг, способен да свика саксонския фирд. Можех да остана с приятеля си Рагнар, да спечеля още гривни, да си изградя име, което да се слави в песните всеки път, когато драконовите кораби вдигнеха платна. И всичко това само с едно изречение.

Изкушението, което изпитах онази вечер в кралската църква на Сипанхам, бе голямо. В хаоса има несравнима радост. Струпайте всички злини на света зад една врата и кажете на хората, че никога, никога не бива да я отварят и те въпреки всичко ще го сторят, защото разрухата носи чиста наслада. В един момент, когато Рагнар се смееше гръмогласно и ме тупаше по рамото толкова силно, че чак ме болеше, усетих думите на върха на езика си. Това там е Алфред, щях да кажа, посочвайки го, и тогава целият свят щеше да се промени и нямаше повече да има Англия. И все пак, когато думите вече бяха на път да се отронят, ги преглътнах обратно. Брида ме наблюдаваше с големите си, тъмни очи и улавяйки погледа й, си спомних за Исеулт. След година или две Исеулт щеше досущ да заприлича на нея. И двете имаха еднаква екзотична, мургава красота, еднакъв неугасим огън в душите. Заговорех ли сега, Исеулт щеше да умре, а аз не можех да понеса това. Сетих се също за Етелфлед, златокосата дъщеря на Алфред, която щеше да бъде поробена. Знаех, че после, където и да се съберат победените саксонци край своите изгнанически огньове, моето име щеше да се споменава с проклятие. Щях завинаги да остана Утредерве, мъжът, унищожил един народ.

— Какво се канеше да кажеш? — попита Брида.

— Че в Уесекс не помним толкова сурова зима.

Тя присви недоверчиво очи, после се усмихна.

— Кажи ми, Утред — попита на английски — ако си смятал Рагнар за мъртъв, защо изобщо се появи тук?

— Защото не знаех къде другаде да отида.

— И реши да дойдеш при Гутрум? Когото обиди?

Значи бяха научили за това. Не очаквах да го знаят и усетих как в гърдите ми се надига страх. Не отговорих нищо.

— Гутрум те иска мъртъв — продължи Брида, вече на датски.

— Не е вярно — възрази Рагнар.

— Напротив, вярно е!

— Е, аз няма да му позволя да го убие. Сега си с мен, Утред! — тупна ме той отново по гърба и изгледа предизвикателно хората си, сякаш да провери кой от тях би се осмелил да ме предаде. Никой не помръдна, но те почти всички бяха пияни, а някои вече спяха.

— Да, сега си тук — погледна ме Брида — а само преди няколко седмици се биеше на страната на Алфред и обиждаше Гутрум.

— Просто минавах на път за Дефнашир — казах, сякаш това обясняваше всичко.

— Бедният Утред. — Ръката на Брида поглаждаше черно-бялата козина на врата на Нихтгенга. — А аз си мислех, че си станал герой сред саксонците.

— Герой? И защо?

— Нали ти уби Уба!

— Алфред не иска герои — отвърнах достатъчно високо, за да ме чуе и той. — Само светци.

— Хайде, разкажи ни за Уба! — подкани ме Рагнар и всички наоколо го подкрепиха. Датчаните, обичат да слушат за битки, затова трябваше да предам историята до последния детайл. Разправих я добре, представяйки Уба като велик герой, който едва не е унищожил западносаксонската армия. Казах, че се е сражавал като същински бог и е разкъсал стената ни от щитове с огромната си брадва. Описах горящите кораби, чийто пушек се е носил над бойното поле като облак от отвъдното, и как аз случайно съм се озовал на пътя на победоносната атака на Уба. Това, естествено, не беше вярно и слушателите го знаеха. Аз не се бях изпречил пред Уба току-така, а го бях търсил нарочно, но традицията повелява разказвачът да подправя историята с подобаваща доза скромност. Датчаните, разбирайки това, измърмориха одобрително.

— Никога не съм изпитвал такъв страх — продължих, описвайки как сме се сблъскали гърди в гърди, моят Змийски дъх срещу неговата секира, как той е направил щита ми на трески, а после — което беше самата истина — се е подхлъзнал върху разпилените вътрешности на един мъртвец. Публиката около огъня нададе разочаровани възгласи. — Тогава прерязах сухожилието на дясната му ръка — рекох, показвайки над сгъвката на лакътя си къде точно бе попаднало острието — и го повалих на земята.

— Добре ли умря? — попита съпричастно един мъж.

— Като истински герой — отвърнах и добавих, че съм поставил брадвата в ръката на датския водач, за да може душата му да отиде право във Валхала. — Умря много добре — завърших разказа си.

— Славен боец беше той — каза Рагнар, вече подпийнал и с натежали клепачи. Огънят догаряше, сгъстявайки сенките край преддверието на църквата, където седеше Алфред. Разказаха се още истории, после жарта започна да тлее, а свещите една по една да гаснат. Мъжете наоколо спяха, но аз останах на мястото си, докато Рагнар не се просна по гръб и не захърка. Продължих да чакам, докато цялото помещение не притихна и едва тогава се изправих и отидох при Алфред.

— Тръгваме веднага — казах и той кимна. Никой сякаш не ни забеляза как излизаме в нощта, притваряйки тихо вратата след себе си.

— С кого разговаряше? — попита кралят.

— С ърл Рагнар.

Той спря озадачено.

— Това не беше ли един от заложниците?

— Улфхер ги е оставил живи — отвърнах.

— Оставил ги е живи?

— Точно така, и сега е на страната на Гутрум — предадох му лошата вест. — Склонил е да се сражава на негова страна и сега двамата пият в покоите му.

— Къде, тук? — Алфред не можеше да повярва на ушите си. Улфхер му беше първи братовчед, женен за неговата племенница, част от семейството му.

— Тук, къде другаде — казах рязко.

— Не може да бъде — едва промълви той, вторачен в лицето ми. — А Етелуолд?

— Той е пленник.

— Пленник, така ли? — въпросът бе зададен почти гневно и нищо чудно, защото Етелуолд нямаше никаква стойност за датчаните, освен като марионетен крал на западносаксонския престол.

— Да, пленник — повторих. Това, разбира се, не беше вярно, но аз харесвах Етелуолд, а и му дължах услуга. — Но ние не можем да сторим нищо по въпроса, затова нека просто се махаме оттук. — И го задърпах към града, но твърде късно, защото вратата на църквата се отвори и отвътре излезе Брида, придружена от Нихтгенга. Тя заръча на кучето да стои мирно и пристъпи към нас. Подобно на мен, не беше пияна и аз предположих, че трябва да й е много студено, защото не носеше нищо освен простата си, синя вълнена рокля. Нощта беше ясна и мразовита, но тя не трепереше.

— Къде отиваш? — попита ме на английски. — Няма ли да останеш с нас?

— Не, имам жена и дете.

— Чиито имена не спомена през цялата вечер — усмихна се тя. — Какво става с теб, Утред? — Не отговорих нищо и тя продължи да се взира в мен с проницателните си очи. — Коя жена е с теб сега?

— Някоя, която прилича на теб — признах и Брида се изсмя.

— Заради нея ли се биеш за Алфред?

— Тя може да вижда бъдещето — казах, избягвайки въпроса. — В сънищата си.

Нихтгенга нададе тих вой и тя сложи ръка върху главата му, за да го успокои.

— Да не би да е видяла, че Алфред оцелява?

— Нещо повече от това. Видяла го е да побеждава.

Алфред се размърда неспокойно до мен и аз се надявах, че ще прояви достатъчно здрав разум да си държи лицето наведено.

— Да побеждава?

— В пророчеството й има стръмен хълм, облян в кръв, по който препуска бял кон. А също датчани, бягащи от саксонците.

— Странни сънища сънува твоята жена. Но ти така и не отговори на първия ми въпрос. Ако си мислел Рагнар за мъртъв, защо дойде тук?

Нямах готов отговор, затова премълчах.

— Какво очакваше да намериш? — настоя тя.

— Теб, може би? — подхвърлих уклончиво.

Тя поклати глава, знаейки, че лъжа.

— Защо дойде, Утред? — Продължих да мълча и тя се усмихна тъжно. — Ако бях на мястото на Алфред, щях да изпратя в Сипанхам мъж, който говори датски. После той щеше да се върне в блатата и да ми разкаже какво е видял.

— Ако наистина смяташ така, защо не отидеш да ме предадеш? — кимнах към стражите в черни наметки, охраняващи входа към кралските покои.

— И да помогна на Гутрум? Той е един страхлив глупак — процеди злостно тя. — При това ако падне, Рагнар ще поеме командването.

— Защо не го поеме още сега?

— Защото е като баща си. Почтен. Дал е дума на Гутрум и няма да я наруши. А тази вечер поиска обет от теб, но ти не му го даде.

— Не искам Бебанбург да стане подарък за датчаните — отвърнах.

Тя помисли върху думите ми и ги разбра.

— И какво те кара да мислиш — попита презрително — че западносаксонците ще ти дадат Бебанбург? Та той е на другия край на Британия, Утред, а последният саксонски крал гние в блатото.

— Ето кое ще ми го даде — отгърнах наметката си и сложих ръка върху дръжката на Змийски дъх.

— Ти и Рагнар бихте могли да управлявате целия север — поклати глава тя.

— Може и да стане някой ден. Кажи му, че щом всичко това приключи, ще отида на север с него. Заедно ще посетим Кяртан. Но когато аз реша.

— Надявам се да доживееш да спазиш това обещание. — Тя се повдигна на пръсти и ме целуна по бузата. После, без да промълви и дума повече, се обърна и тръгна обратно към църквата.

— Кой е Кяртан? — попита Алфред с облекчена въздишка.

— Враг — отговорих кратко и се опитаха да го уловя подръка, но той ме спря, взирайки се подир отдалечаващия се гръб на Брида.

— Това не е ли момичето, което те придружаваше в Уинтансестър?

— Същото. — Той говореше за времето, когато за пръв път се появих в Уесекс заедно с нея.

— А Исеулт наистина ли умее да познава бъдещето?

— Досега не е бъркала.

Алфред се прекръсти, после ме остави да го поведа обратно през града. Улиците вече пустееха, но вместо да се насочим към западната порта, той настоя да се върнем в метоха. Там известно време клечахме край един от догарящите огньове на двора, греейки премръзналите си пръсти. Наоколо не се мяркаше жива душа, всички се бяха прибрали да спят из помещенията. Той взе една главня и носейки я като факла, отиде до редицата малки врати, водещи към някогашните килии на монахините. Една от тях бе залостена с къса, дебела верига, промушена през две железни халки.

— Извади си меча — нареди ми кралят и когато го послушах, размота веригата и бутна вратата навътре. Влезе предпазливо, отмятайки качулката от лицето си. Вдигна главнята високо и аз видях огромния мъж, свил се на пода. — Стеапа! — прошепна Алфред.

Другият само се преструваше, че спи. Сега се разгъна светкавично, като змия и се хвърли насреща ни, но аз го пресрещнах с дръжката на меча в гърдите. Едва тогава видя насиненото лице на краля и замръзна на място.

— Господарю?

— Ти идваш с нас — каза Алфред.

— Господарю! — Стеапа падна на колене и прегърна нозете му.

— Хайде, ставай, че навън е студено. — Впрочем, в килията също не беше по-топло. — Можеш да прибереш меча в ножницата, Утред. — Стеапа ме погледна и върху чертите му се изписа смътна изненада, че вижда същия мъж, с когото се е бил в деня на датското нахлуване. — От днес нататък двамата ще бъдете приятели — рече строго Алфред и гигантът кимна. — А сега по-бързо, трябва да спасим още някого.

— Още някого? — учудих се аз.

— Нали спомена, че държат тук монахиня.

И така, аз трябваше отново да открия нейната килия. Тя беше още вътре, притисната в ъгъла на одъра от един датчанин, който тихо похъркваше. Мъждивата факла освети дребното й, уплашено лице, полускрито от рошавата брада на мъжа. Брадата беше черна, а нейната коса — бледозлатиста. Тя беше будна и при появата ни нададе тих възглас. Датчанинът се събуди, примигна веднъж-дваж, после изръмжа и опита да отметне дебелите наметала, служещи за завивки. Стеапа го удари веднъж и звукът бе като от вол, повалян за клане — тъп и жвакащ едновременно. Главата на брадатия клюмна, а Алфред понечи да помогне на монахинята да стане, при което завивките паднаха и тя се помъчи да прикрие голотата си. Той смутено побърза да я загърне отново. Останах впечатлен, защото жената беше млада и много красива и дори се зачудих защо е решила да пропилява хубостта си в метоха.

— Знаеш ли кой съм? — попита я Алфред и тя поклати глава. — Аз съм твоят крал — рече меко той — и ти ще дойдеш с нас, сестро.

Дрехите й отдавна бяха изчезнали, затова я увихме в наметалата. Междувременно аз прерязах гърлото на зашеметения датчанин с Жилеща оса и намерих у него кесия с монети.

— Парите ще отидат за църквата — каза Алфред.

— Защо? Аз го убих, значи се полагат на мен.

— Защото са дошли от грях — обясни търпеливо той — а грехът трябва да бъде изкупен. — После се усмихна на монахинята. — Има ли още сестри тук?

— Не, само аз съм — промълви тя едва.

— Не бой се, вече си в безопасност. Да вървим.

Стеапа вдигна на ръце жената, която се казваше Хилд. Тя се притисна в него, хленчейки тихо от студ или, по-вероятно, от спомена за изживените мъки.

Тази нощ и стотина мъже щяха да са достатъчни, за да превземат Сипанхам. Заради лютия студ по стените нямаше нито един часови. Пазачите на портата се бяха скупчили край огъня в караулното помещение и когато вдигнахме тежкото резе единствената реакция беше, че нечий кисел глас отвътре попита кои сме.

— Хора на Гутрум — викнах и повече никой не ни обезпокои. Половин час по-късно бяхме обратно във воденицата при отец Аделберт, Егуин и тримата войници.

— Трябва да благодарим на Бога за избавлението си — каза Алфред на отчето, чиято челюст увисна при вида на подутото му и разкървавено лице. После го накара да произнесе молитва и той взе монотонно да нарежда, но аз не го слушах. Известно време стоях свит край огъня с мисълта, че никога повече няма да се стопля, а сетне заспах.

През целия следващ ден валя сняг. Запалихме огън без да се опасяваме, че датчаните могат да видят пушека, защото никой от тях нямаше да тръгне през хапещия студ и дълбоките преспи да проверява далечната, тънка струйка дим на фона на сивото небе. Алфред беше в мрачно настроение и почти не говореше, макар веднъж навъсено да ме попита дали новините за Улфхер може действително да са верни.

— Все пак не сме го видели с Гутрум — добави почти умолително, надявайки се отчаяно лордът да не го е предал.

— А как тогава заложниците са живи? — отвърнах.

— Боже мой — клюмна той, убеден от аргумента и опря глава на стената, загледан в падащите снежинки през едно от малките прозорчета. — Та той ми е братовчед! — каза след малко и отново изпадна в мълчание.

Аз, от липса на други занимания, излязох да дам на конете и последното останало сено, а после се залових да точа мечовете си. Хилд плачеше. Алфред се помъчи да я разсее, но думите му излизаха тромаво и непохватно. За мое учудване това се удаде много по-добре на Стеапа, чийто дълбок, гръден бас й действаше успокоително. Когато Змийският дъх и Жилеща оса станаха толкова остри, колкото бе възможно, а снегът продължаваше да се сипе над смълчаната гора, аз също се оклюмах, подобно на Алфред.

Помислих си за Рагнар, който искаше моята преданост. Искаше моята клетва.

Светът се бе родил в хаос и щеше да свърши в хаос. Боговете го бяха създали и пак те щяха да го унищожат, биейки се помежду си, но между хаоса на сътворението и хаоса на свършека на света имаше ред и този ред се крепеше върху клетвите. Клетвите ни обвързват като ремъци на конска сбруя. Аз бях обвързан с обет към Алфред, а преди да дам този обет, исках да се обвържа с Рагнар, но сега вече се чувствах засегнат, че той изобщо го е поискал от мен. У мен растеше гордост и тя ме променяше. Аз бях Утред от Бебанбург, убиецът на Уба и бях склонен да се закълна във вярност пред един крал, но не и пред свой равен. Даващият клетвата е подвластен на онзи, който я приема. Рагнар можеше да твърди, че съм му приятел и сигурно щеше да се отнася към мен като към брат, но допускайки, че мога да се закълна пред него, показваше, че още ме има за свой последовател. Аз бях нортумбрйски лорд, а той датчанин, а за един датчанин всички саксонци са по-нискостоящи. Ако му се закълнях, щеше да е щедър към мен, но да очаква в замяна моята благодарност и ако изобщо някога получех Бебанбург, то щеше да е, защото той ми е позволил. Никога досега не бях виждал нещата в подобна светлина, но в онзи мразовит ден изведнъж осъзнах, че сред датчаните винаги ще съм толкова важен, колкото са важни приятелите ми — а без тях ще съм просто поредният воин без земя и без господар. Докато сред саксонците бях саксонец като всички останали и не се нуждаех от ничие благоволение.

— Изглеждаш замислен, Утред — изтръгна ме от унеса Алфред.

— Мислех си, господарю, че се нуждаем от топла храна — отвърнах, после стъкнах огъня и излязох навън. Отидох до потока, разбих ледената коричка и загребах вода в едно гърне. Видях, че Стеапа ме е последвал, но не за да говори с мен, а за да се изпикае.

— На събранието на Уитана — казах, заставайки зад него — ти излъга за битката при Синуит.

Той завърза връвта, която му служеше за препаска и се обърна да ме погледне.

— Ако датчаните не бяха дошли — произнесе с гърления си глас — щях да те убия.

Не оспорих думите му, защото вероятно бе прав.

— Къде беше, когато Уба загина? — попитах вместо това.

— Там.

— Не те забелязах. Бях в самия център на битката, но не те видях.

— Мислиш, че не съм бил там? — Тонът му бе сърдит.

— Беше с Ода Младия, нали? — подхвърлих и той кимна. — Бил си с него, защото баща му ти е наредил да го пазиш? — Ново кимване. — А Ода Младия е гледал да стои далеч от опасността, не съм ли прав?

Този път отговор не последва, но мълчанието му ми подсказа, че съм прав. Стеапа явно реши, че темата е изчерпана, защото тръгна да се прибира към воденицата, но аз го улових за лакътя и го спрях. Това го изненада. Той бе толкова едър, силен и страховит, че не беше свикнал някой да го докосва. Видях как гневът се надига в него и реших да добавя масло в огъня.

— Значи си бил бавачка на Ода — подсмихнах се язвително. — Големият Стеапа Снотор е бил бавачка. Докато останалите са се биели с датчаните като мъже, ти просто си държал ръката на Ода.

Той само се вторачи в мен. Изпитото му, скулесто лице бе като на звяр, изразяващо единствено хищен глад и желание за насилие. Явно му се щеше да ме убие, особено след като бях употребил прякора му, но аз вече бях научил нещо за Стеапа Снотор, а именно че е безкрайно глупав. Щеше без колебание да ме разкъса, ако някой му наредеше, но без чужда заповед не знаеше какво да прави, затова тикнах гърнето с вода в ръцете му.

— Занеси това вътре. — Гигантът се поколеба. — Не ме зяпай като говедо, а го занеси вътре! — отсякох. — И гледай да не го разлееш.

Той пое гърнето.

— Трябва да се сложи на огъня — добавих вече по-меко. — И следващия път, когато се бием с датчаните, ще стоиш редом с мен.

— С теб?

— Да, защото сме воини. И работата ни е да убиваме враговете, а не да служим за бавачки на слабаци.

Събрах един наръч дърва и влязох във воденицата, където заварих Алфред да се взира в нищото, а Стеапа да седи редом с Хилд. Сега изглеждаше, че тя утешава него, вместо обратното. Натроших овесени питки и сушена риба в гърнето и разбърках сместа с клечка. Получената каша щеше да е ужасна на вкус, но поне щеше да е топла.

Същата нощ снеговалежът спря, а на сутринта всички поехме обратно.

 

 

Алфред нямаше нужда да ходи в Сипанхам. Същите сведения можеше да получи и просто като изпрати шпиони, но той настоя да види нещата с очите си и се върна още по-тревожен отпреди. Беше научил някои положителни неща — че Гутрум няма достатъчно хора, за да подчини цял Уесекс и поради това разчита на подкрепления, но бе узнал също и че датският вожд се опитва да привлече местните благородници на своя страна. Колко ли други освен Улфхер вече му се бяха заклели във вярност?

— Фирдът на Уилтуншър ще се бие ли за Улфхер? — ни питаше постоянно.

Разбира се, че щеше да се бие за Улфхер. Повечето мъже в Уилтуншър бяха лоялни на своя лорд и ако той ги призовеше под знамето си, щяха да го последват. Онези, чиито населени места още не бяха окупирани от датчаните, можеше и да се стекат към Алфред, но останалите щяха да подкрепят своя господар, както бяха правили винаги. Колкото до другите лордове, щом видеха, че Улфхер е съхранил земите си, те също щяха да преценят, че измяната гарантира по-добре безопасността на семействата им и на тях самите. Датчаните открай време действаха по този начин. Армиите им бяха твърде малки и неорганизирани, за да победят едно велико кралство, затова те привличаха местни лордове, ласкаеха ги, дори ги правеха крале и едва щом се почувстваха сигурни, се обръщаха срещу тях и ги убиваха.

Затова когато се върнахме в Етелингег, Алфред се залови с онова, което умееше най-добре — да пише писма. Адресираше ги до всички благородници в Уесекс, като вестоносци биваха разпращани до всяко кътче на кралството, за да намерят лордовете, тановете и епископите и да им ги доставят. Аз съм жив, казваха късчетата пергамент, и след Великден ще си върна Уесекс от езичниците, а вие ще ми помогнете. После зачакахме отговори.

— Трябва да ме научиш да чета — каза ми веднъж Исеулт.

— Защо?

— Защото това е магия.

— Що за магия е да четеш псалми?

— Думите са като дихание — настоя тя. — Изречеш ли ги веднъж, отлитат. Но писането ги улавя. Човек може да пише истории, стихове.

— Хилд ще те научи — отвърнах и монахинята действително се залови със задачата, драскайки букви в калта. Понякога наблюдавах двете и си мислех, че могат да минат за сестри, като изключим, че косите на едната бяха като гарваново крило, а на другата — като бледо злато.

Докато Исеулт усвояваше буквите, аз се занимавах да упражнявам мъжете с техните мечове и щитове, докато не им оставаха сили дори да ме проклинат. Освен това направихме нова крепост. Разчистихме една от пътеките, водеща към хълмовете западно от блатото и там, където тя опираше в суха земя, издигнахме здрав форт от пръст и дървени трупи. Виждахме, че хората на Гутрум ни наблюдават от височините, но никой не се опита да ни спре, а когато накрая разбраха какво сме намислили, крепостта вече бе готова. В края на февруари стотина датчани дойдоха с намерение да я атакуват, но щом видяха защитения от тръни ров и здравата дървена стена зад него, гъсто осеяна с нашите копия, се отказаха и препуснаха обратно.

На следващия ден поведох шейсет мъже към фермата, където бяхме видели конете да пасат в ябълковата градина. Те обаче бяха изчезнали, а сградите — изгорени. Продължихме нататък и се натъкнахме на новородени агнета, оглозгани от лисици, но не и на датчани. От този ден нататък започнахме да навлизаме все по-дълбоко в Уесекс, носейки вестта, че кралят е жив и се готви за бой. Понякога срещахме вражески отряди, но влизахме в схватки само ако ги превъзхождахме числено, защото не можехме да си позволим да губим хора.

Елсуит роди дъщеря и двамата с Алфред я кръстиха Етелгифу. Елсуит искаше да напусне блатото. Тя знаеше, че Хупа от Торнсета държи Дорнуарасестър, защото лордът бе отговорил на писмото на Алфред, съобщавайки, че градът е сигурен и че фирдът на Торнсета е готов да се притече на помощ на краля, щом той го призове. Дорнуарасестър отстъпваше по размери на Сипанхам, но имаше здрави римски стени, а Елсуит бе уморена от живота сред мочурищата, от безкрайната влага и ледените мъгли и все повтаряше, че новороденото й бебе ще умре от студ, а болестта на Едуард ще се върне. Епископ Ейлуолд, който също бленуваше за голяма къща в Дорнуарасестър, с топло огнище и комфорт, подобаващ на сана му, я подкрепяше, но Алфред не щеше и да чуе. Ако той се преместеше в Дорнуарасестър, датчаните щяха веднага да напуснат Сипанхам и да го обсадят, при което гарнизонът щеше да е заплашен от гладна смърт, докато в блатото имаше храна. В Дорнуарасестър Алфред щеше да е пленник на врага, докато тук бе свободен и можеше да пише писма, известявайки Уесекс, че е жив, че става все по-силен и че след Великден, но преди Петдесетница ще удари езичниците.

В края на зимата започнаха валежи. Помня как стоях върху калния насип на новата крепост и наблюдавах безспирно падащия дъжд. Ризниците ръждясваха, дрехите гниеха, храната плесенясваше. Колибите ни се рушаха, а нямахме хора, умеещи да строят нови. Шляпахме и се пързаляхме по размекнатата земя, без да оставаме нито за миг сухи, а от запад се задаваха все нови тъмносиви облаци. Подовете се наводняваха, тръстиковите покриви течаха, светът бе посърнал. В Етелингег се събираха все повече мъже и макар да не гладувахме, храната вече не бе така изобилна. И все пак никой не се оплакваше с изключение на епископ Ейлуолд, който се мръщеше всеки път, щом видеше поредната рибена чорба. В мочурището не бяха останали сърни — всичките бяха изловени и изядени, но поне разполагахме с достатъчно риба, змиорки и пернат дивеч, докато навън, в опустошените от датчаните местности, хората нямаха и това. Упражнявахме се със своите оръжия, дуелирахме се с тояги, наблюдавахме хълмовете и посрещахме пратениците, носещи новини. Бургеверд, командирът на флота, писа от Хамтун, че градът още се намирал в саксонски ръце, но датските кораби обикаляли брега.

— Не вярвам да излиза да се бие с тях — отбеляза мрачно Леофрик, щом научи вестта.

— Не споменава подобно нещо в писмото си — казах.

— Сигурно не иска да изцапа хубавите си кораби.

— Да се радваме, че поне още ги има.

Един свещеник от далечния Кент ни писа, че викингите от Лундене са окупирали Контварабург, а други са се настанили на остров Скепиг, като местният лорд е в мирни отношения с тях. От Сут Сеакса дойдоха новини за още датски набези, но също и уверения от тамошния владетел, лорд Арнулф, че ще събере фирда си през пролетта. Той бе изпратил едно евангелие като знак за своята лоялност и Алфред не се разделяше с него дни наред, докато накрая страниците му не прогизнаха от дъжда, а мастилото не се разтече. Уиглаф, лордът на Съморсете, се появи в началото на март, водейки седемдесет мъже. Заяви, че се е крил в хълмовете южно от Батум и Алфред предпочете да забрави за слуховете, че Уиглаф е преговарял с Гутрум. Важното беше, че сега е дошъл в Етелингег и кралят му възложи да прави чести излази към вътрешността, да тормози датчаните и да устройва засади на продоволствените им отряди. Не всички новини бяха така окуражаващи. Уилфрит от Хамптоншир например бе забягнал през морето във Франкия, подобно на още двайсетина други лордове и танове.

Но Ода Младия, владетелят на Дефнашир, продължаваше да се намира в Уесекс и дори прати по един свещеник писмо, съобщаващо, че държи Ексансестър. „Слава на Бога — пишеше вътре, — езичниците не са се появявали в града“.

— Но къде са тогава? — обърна се към вестоносеца Алфред. Знаехме, че Свейн, въпреки загубата на корабите си, не бе отишъл да се присъедини към Гутрум, което означаваше, че все още се спотайва в Дефнашир. Свещеникът, млад мъж, който изглеждаше ужасѐн от краля, сви рамене, поколеба се и накрая изпелтечи, че Свейн бил близо до Ексансестър.

— Колко близо? — попита Алфред.

— Досами града.

— Обсадил ли го е?

— Не, господарю.

Алфред прочете повторно писмото. Той винаги бе хранил силна вяра в писаното слово и сега се опитваше да открие някакъв намек за истината, убягнал му при първото четене.

— Те не са в Ексансестър — заключи — но писмото не обяснява къде са. Нито колко са. Нито какво правят.

— Наблизо са, господарю — рече безпомощно свещеникът. — На запад, ако не се лъжа.

— На запад?

— Така мисля.

— Какво има на запад? — обърна се към мен Алфред.

— Тревисти хълмове — отвърнах.

— Може би ще е най-добре ти сам да отидеш в Дефнашир и да разбереш какво кроят варварите — каза той, захвърляйки с досада писмото.

— Да, господарю.

— Тъкмо ще имаш възможност да откриеш жената и детето си.

В последното се съдържаше скрит упрек. Сред неспирните зимни дъждове свещениците наливаха своята отрова в ушите на краля и той възприемаше охотно посланието им — а то бе, че саксонците могат да победят врага само ако Господ пожелае. А Господ, твърдяха те, помага на праведните. В същото време Исеулт беше езичница, също като мен, и двамата живеехме в грях, макар аз да имах своя съпруга. Постепенно се натрапваше внушението, че Исеулт е тази, която стои между Алфред и победата. Никой не го изричаше гласно, но то витаеше във въздуха. Хилд играеше ролята на нейна закрилница, като християнка, монахиня и жертва на датчаните, но мнозина смятаха, че влиянието на Исеулт я покварява. Аз си правех оглушки за слуховете, докато един ден дъщерята на Алфред не ми ги разкри.

Етелфлед, вече почти седемгодишна, бе любимката на баща си. Елсуит обичаше повече Едуард и през тези влажни зимни дни бе заета да се притеснява за здравето на сина и новороденото си бебе, което даваше на Етелфлед относителна свобода. Тя прекарваше голяма част от времето покрай Алфред, но обичаше също да броди из Етелингег, където местните и войниците се надпреварваха да я глезят. Тя бе като ярък слънчев лъч в сивите, прогизнали дни. Имаше златна коса, чаровно лице, сини очи и никакъв страх. Един ден я заварих на южния форт, да наблюдава дузина датчани, които бяха дошли да наблюдават нас. Заръчах й да се връща в Етелингег и тя се престори, че ми се подчинява, но час по-късно, когато датчаните вече си бяха отишли, я открих да се спотайва в един от покритите с тръстика навеси зад стената.

— Надявах се датчаните да дойдат — ми каза.

— Защо, за да те отведат ли?

— За да гледам как ги убиваш.

Беше един от редките дни, в които не валеше. Зелените хълмове бяха огрени от слънце и аз седнах върху стената, извадих Змийски дъх от обточената му с овча кожа ножница и се залових да го точа. Етелфлед настоя също да опита и като положи дългото острие в скута си, взе бруса и започна съсредоточено да го прокарва по него.

— Колко датчани си убил? — попита, бръчкайки чело от усилието.

— Достатъчно.

— Мама казва, че не обичаш Исус.

— Всички обичаме Исус — отвърнах уклончиво.

— Ако го обичаше — каза сериозно тя — щеше да убиваш повече датчани. Какво е това? — Пръстът й бе попаднал на дълбоката резка върху единия от ръбовете на меча.

— Случи се, когато един друг меч го удари. — Всъщност, резката ми беше спомен от боя със Стеапа в Сипанхам, когато неговото огромно острие се бе впило в Змийски дъх.

— Аз ще го оправя — увери ме момичето и започна усърдно да заглажда нащърбеното място. — Мама казва, че Исеулт е аглекуиф. — Тя се препъна на думата, после се усмихна тържествуващо, защото бе успяла да я произнесе цялата. Не отвърнах нищо. Аглекуиф^[1] означаваше жена-злодей, чудовище. — И епископът казва същото — добави оживено Етелфлед — но аз не харесвам епископа.

— Така ли? Защо?

— Защото точи лиги. — Тя се опита да ми покаже как точно и успя да покапе Змийски дъх, след което бързо го почисти. — Исеулт наистина ли е аглекуиф?

— Разбира се, че не. Нали тя излекува Едуард?

— Това беше дело на Исус. Той ми изпрати също и малката сестричка. — Етелфлед се намръщи, защото въпреки всичките й старания щърбавината не изчезваше.

— Исеулт е добра жена — казах.

— Тя сега се учи да чете. Аз пък мога да чета.

— Наистина?

— Почти. Ако Исеулт започне да чете, ще може да стане християнка. А аз искам да съм аглекуиф.

— Нима? — повдигнах учудено вежди.

Вместо отговор тя изръмжа насреща ми и изви пръсти като нокти на хищник, после се засмя.

— Това датчани ли са? — Беше видяла група конници, задаващи се от юг.

— Не, това е Уиглаф.

— Той е симпатичен.

Изпратих я обратно в Етелингег заедно с Уиглаф, замислих се върху онова, което бе казала, и за хиляден път се запитах какво правя сред християните, които ме считаха за оскърбление за техния бог. Наричаха ме Утредерве, виняха ме, че се кланям на идоли, а сега се оказваше и че живея с аглекуиф. Аз обаче се държах предизвикателно и винаги носех открито своя амулет с чука на Тор. Когато вечерта влязох при Алфред, той както обикновено трепна при вида му. Беше ме повикал на аудиенция и го заварих приведен над дъската за тафл в компанията на Беока. Тафл е игра, при която противниците играят на разграфено на квадратчета поле. Единият има крал и още дузина други дървени фигури, а другият има два пъти повече фигури, но няма крал. Целта е да местиш фигурите по дъската, докато блокираш напълно опонента си. Аз нямах търпение за тази игра, но Алфред много я обичаше, макар сега да изглеждаше, че губи, защото бе облекчен от появата ми.

— Искам от теб да отидеш в Дефнашир — ми каза.

— Разбира се, господарю.

— Мисля, че ще успея да пленя краля ти — обади се доволният Беока.

— Остави това сега — скастри го Алфред. — Ще отидеш в Дефнашир — обърна се отново към мен — но Исеулт ще трябва да остане тук.

— За да бъде пак заложница? — попитах възмутено.

— Не, нуждая се от нейните церове.

— Въпреки че са приготвени от аглекуиф?

— Тя е лечителка — изгледа ме остро той — което означава, че е божий инструмент и с божията помощ ще стигне до истината. Освен това, ще трябва да пътуваш бързо и не ти е нужна женска компания. Щом стигнеш Дефнашир, първо ще откриеш Свейн, а после ще известиш Ода Младия за местоположението му и ще му наредиш да вдигне фирда. Кажи му, че трябва да разпръсне силите на Свейн, а щом свърши това, да дойде тук с войската си. Той командва личната ми гвардия и мястото му е при мен.

— Значи аз ще давам заповеди на Ода? — попитах полуучудено, полупрезрително.

— Точно така, а също ти заповядвам и да се помириш с него.

— Да, господарю — кимнах и той усети сарказма в гласа ми.

— Всички ние сме саксонци, Утред, и сега повече от всякога е нужно да загърбим враждите.

— Един дом, разделен против самия себе си, ще бъде унищожен — вметна Беока, който, давайки си сметка, че ако победи Алфред на тафл няма да подобри настроението му, махаше фигурите от дъската. — Апостол Матей го е казал.

— Слава на Бога за тази истина — потвърди кралят. — А освен това, трябва да се отървем от Свейн.

Това беше по-голямата истина. Алфред искаше да настъпи срещу Гутрум след Великден, а нямаше как да го стори със силите на Свейн зад гърба си.

— Ти ще откриеш Свейн — ми заръча още веднъж — а Стеапа ще те придружава.

— Стеапа!

— Той познава местността, а и съм му казал, че трябва да ти се подчинява.

— По-добре е да отидете двамата — обади се сериозно Беока. — Исус Навин също е изпратил двама шпиони в Йерихон.

— Пращате ме право в ръцете на врага — казах горчиво, макар че след като размислих, осъзнах, че решението всъщност е разумно. Датчаните в Дефнашир щяха да са нащрек за уесекски съгледвачи, но аз говорех езика им и можех да мина за един от тях, затова щях да съм в по-голяма безопасност от всеки друг от хората на Алфред. Колкото до Стеапа, той бе родом от Дефнашир, познаваше околностите и беше приближен на Ода, тъй че бе подходящ да ме придружи.

И така на сутринта ние потеглихме от Етелингег под ръмящия дъжд.

Стеапа не ме харесваше, нито аз него, затова не разменяхме нито дума, освен когато аз предлагах коя пътека да хванем, а той всеки път се съгласяваше. Държахме се близо до главния път, построен от римляните, но се движехме предпазливо, защото подобни пътища често се ползваха от датчани, излезли да търсят храна или плячка. Самият Свейн също трябваше да мине оттук, ако тръгнеше да се присъедини към Гутрум, но засега не се виждаха нито датчани, нито саксонци. Всяко селище и всяка ферма, на които се натъквахме, бяха разграбени и опожарени, сякаш се движехме през царство на мъртъвци.

На втория ден Стеапа внезапно свърна на запад. Не ми обясни тази промяна в посоката, а упорито се насочи през хълмовете и аз го последвах, предполагайки, че знае преки пътеки, които ще ни преведат през планинската пустош на Дерентмора. Яздеше бързо, с мрачно, каменно лице и аз веднъж му викнах, че трябва да внимаваме повече, в случай, че в тесните долини наоколо обикалят датски отряди, но той ме игнорира. Вместо това, почти в галоп се впусна към една от тези долини, докато пред очите ни не изникна малка ферма.

Или по-скоро останките от ферма, прогизнало пепелище насред ливадата. Планинските пасища бяха засенчени от високи дървета, по които вече набъбваха първите пролетни пъпки. По краищата им растяха гъсти цветя, но не и на мястото, където се бяха намирали малките постройки. Там имаше само овъглени греди сред калта и Стеапа, оставяйки коня си, закрачи между тях. Беше изгубил огромния си меч, когато датчаните го бяха пленили в Сипанхам, и сега вместо него носеше широка бойна секира, с която се залови да разбутва купчините от останки.

Улових юздите на коня му, завързах го редом с моя за дънера на един ясен и останах да го наблюдавам. Не казвах нищо, защото долавях, че и една дума ще е достатъчна, за да отприщи цялата му ярост. Той клекна до един кучешки скелет и няколко минути не помръдна, вторачен в почернелите от огъня кости, после протегна ръка и поглади оголения череп. По лицето му имаше сълзи, или може би бяха капките от дъжда, падащ тихо от надвесените облаци.

Поне двайсетина души бяха живели някога тук. В южния край на сечището се бе издигала по-голяма къща и аз отидох да я огледам, забелязвайки местата в ъглите, където датчаните бяха ровили, търсейки скрити монети. Стеапа продължаваше да стои край едно от по-малките пепелища и аз се досетих, че е отрасъл там, в колибите на робите. Явно предпочиташе да е сам и аз нарочно се държах на разстояние, питайки се дали вече не е време да му предложа да продължим. Но вместо това той започна да копае, като сечеше влажната червеникава почва със секирата си и я изгребваше с голи ръце, докато не се получи нещо като плитък гроб. После положи останките на кучето в него. То се бе превърнало в скелет, по костите имаше само отделни парцали козина, а ребрата се разпадаха, тъй че от гибелта му трябва да бяха минали седмици.

Тогава се появиха мъжете. Можеш да яздиш през мъртвешки пейзаж и да не виждаш никого, но това не означава, че сам оставаш незабелязан. Хората се крият при идването на врага. Качват се високо в пущинака и чакат — и именно от там сега се зададоха новодошлите.

— Стеапа — подвикнах. Той се извърна към мен, бесен, че съм го обезпокоил, но после видя, че му соча на запад.

В следващия миг нададе радостен рев и тримата мъже, които държаха копия, се завтекоха към него. Хвърлиха оръжията си, прегърнаха гиганта и известно време всички говореха едновременно, но най-сетне се успокоиха и тогава успях да дръпна единия настрани и да го разпитам. От него научих, че датчаните дошли малко след Юле. Появили се изневиделица, преди дори някой да е разбрал, че в Дефнашир има езичници. Той и двамата му другари се спасили, защото сечели един бук наблизо и чули клането. Оттогава живеели в гората, уплашени от датчаните, които продължавали да яздят из Дефнашир в търсене на храна. Саксонци нямало.

Те бяха погребали мъртвите в пасището южно от селището и сега Стеапа отиде там и коленичи в мократа трева.

— Убиха майка му — каза ми мъжът. Говореше английски с толкова странен акцент, че постоянно трябваше да го карам да повтаря, но тези три думи разбрах добре. — Стеапа беше добър към майка си — продължи той. — Даваше й пари и тя вече не беше робиня.

— А баща му?

— Умря отдавна. Много отдавна.

Помислих си, че Стеапа може да реши да изкопае майка си, затова прекосих пасището и застанах пред него.

— Имаме работа за вършене — казах. Той ме изгледа с грубото си, безизразно лице. — Чакат ни датчани за убиване. Онези, които са избили хората тук, трябва да умрат.

Гигантът кимна отсечено, после се изправи, извисявайки се над мен. Почисти острието на брадвата си и се метна на седлото.

— Чакат ни датчани за убиване — повтори и ние, оставяйки майка му в студения й, влажен гроб, тръгнахме да ги търсим.