Иван Вазов
Поет (5)

V. Алфред де Мюсе

Сърце, сърце, кипяща бездна

от страсти, бунтове и плам,

демо̀н, защо в гърди ни влезна?

Защо отне покоя нам?

Защо бълнуваш непрестанно?

Защо се свиваш и дробиш?

Ту мъртво си, ту стенеш странно,

ту леденееш, ту гориш.

На всеки миг, на всяка стъпка

в гърди ни екне твоя глас,

всяк удар твой и скок, и тръпка

е грижа, страх ил бол, ил страст.

Сърце, сърце, дълбока бездна,

кой твойте тайни е узнал?

Кой ум вникна̀, кой поглед влезна

в неизходимий твой дедал?

Морето има свойта матка,

небето — и то има свод!

Но ти — ти нямаш дъно, смятка,

ни път, ни край, нито изход.

Ти гатанка си вечно тайна —

ту бяс, ту вик, ту звяр, ту стон,

едно в вселената безкрайна

не знаеш никакъв закон.

Сега си лед, след малко — пламен,

заспя ли аз — ти ставаш, бдиш,

когато кажа: ще съм камен! —

ти като восък се топиш.

Духът блуждай, умът се лъже,

ти не се мамиш никой път,

сънят не може да те свръже —

не може нищо на светът!

Ти люшкаш се, пъхтиш, лудуваш —

звяр без юзда, море без мир, —

дене копнейш, ноще бълнуваш

за някой разстрошен кумир…

Сърце, сърце, реви в гърди ми!

Аз теб съм жертва — ти мен роб,

и ти, и аз ще да заспиме,

кога заспиме в мрачний гроб.