Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (9)

9

На другата сутрин Шон остави слушалката и закова поглед в бюрото си. Беше сам в спартански обзаведения офис на „Кинг и Максуел — частни детективи“. Бюрото на Мишел беше насреща му, но докато неговото беше идеално подредено, нейното изглеждаше така, сякаш някой е изсипал боклука си отгоре, а след това го е разбъркал.

— Винаги съм се чудил как изобщо намира това, което й трябва — промърмори под носа си той.

— Някой пак вдига кръвното заради едно разхвърляно бюро.

На прага се беше изправила Мишел с вестник под мишница и две чаши кафе в ръце.

— Толкова ли ми личи? — невинно попита той.

— Май скоро ще започнем да си довършваме изреченията — отбеляза тя. — А дори не сме женени.

— В някои отношения сме повече от женени — промърмори той.

Мишел му подаде едното кафе, хвърли вестника на бюрото си и седна срещу него.

— Свърза ли се с твоите хора в Пентагона?

— Току-що говорих с един от тях.

— И?

Той се облегна назад и се загледа в компютъра си.

— Оказа се, че нещата не са толкова прости, колкото съм си представял.

Мишел отпи глътка кафе и потръпна. Прогнозата на метеоролозите беше за студен дъжд и дори за сняг. А небето изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да я сбъдва.

— В какъв смисъл?

— Изпратих му имейл с името и данните на Сам Уинго, които получихме от Тайлър — поделение, чин и прочее. Предположих, че на моя човек ще му трябва известно време за проверка и когато му се обадя, ще получа всички отговори.

— Но не ги получи?

— Не. Защото се оказа, че няма отговори.

— Обясни ли ти защо?

— Близките щели да бъдат уведомени, в армията държали на дискретността и други подобни глупости. Съобщих му, че вече са уведомени.

— А той?

— Каза само че не може да се рови повече.

— Не може или не иска?

— Има ли значение?

— Поне потвърди ли, че Сам Уинго наистина е убит?

— Не.

— Е, това вече наистина е странно.

— Може би просто не желаят да споделят информация за жертвите по време на мисии, Мишел. Това е доста деликатна тема. Не искат да бъдат обвинени, че дават сведения на всеки, който се интересува.

Мишел взе вестника и го разгърна на една вътрешна страница.

— Не съм сигурна, че това е някакво извинение — каза тя. — Погледни тук…

Шон пое вестника. На страницата бяха отпечатани снимки на жертвите в близкоизточните конфликти.

— Петата на четвъртия ред — помогна му Мишел.

Шон откри снимката и започна да чете на глас написаното под нея:

— Самюел Уинго, четирийсет и пет годишен, сержант първи клас, служил в един от батальоните на Осемдесет и втора дивизия от Форт Браг. Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.

— Почти същото, което ни каза и Тайлър — отбеляза Мишел.

— Явно и на него са казали само толкова.

— Което и на теб ти изглежда странно, нали?

— Може би не бива да търсим под вола теле.

— Но те публикуват в пресата снимката, името и званието му, плюс кратко описание как е загинал. Значи информацията не е конфиденциална. В същото време обаче пред теб не потвърждават дори смъртта му, въпреки че уведомяват за нея читателите на „Уошингтън Поуст“. Какво означава всичко това?

— На определено ниво — нищо. Но имай предвид, че в чужбина загиват хиляди американски войници. Вероятно моят човек изобщо не е знаел за информацията в днешния вестник. Пентагонът е един огромен организъм.

— Добре, ясно. Но аз съм сигурна, че Тайлър крие нещо от нас.

— Как предлагаш да действаме?

— Казахме му, че ще направим някои проучвания и ще му се обадим. Е, проучванията приключиха, остава само да се свържем с него.

— Няма какво да му кажем, Мишел. Освен че сме претърпели пълен провал.

— Трябва да го предразположим да говори — тръсна глава тя. — Може би ще е по-добре, ако отида сама.

— В дома му, при злата мащеха? Тя най-вероятно няма да те пусне да влезеш!

— Ще му изпратя есемес за още една среща на предишното място — каза Мишел и вдигна телефона си.

— Май наистина си твърдо решена да разнищиш нещата — отбеляза Шон.

— Той е момче, което е изгубило баща си и се нуждае от помощ.

— Не те спирам. Просто ти напомням да внимаваш.

— Не мисля, че Тайлър Уинго е опасен — каза тя.

— Нямам предвид него.

Тя се обърна към прозореца.

— Прогнозата е за сняг…

— Страхотно! Вашингтонските шофьори се справят трудно дори като грее слънце.

— Защо не опиташ с другите си връзки в Пентагона, докато аз съм с Тайлър?

— Ще видя какво мога да направя. Но там са майстори в издигането на високи стени.

Той отново огледа разхвърлянето й бюро.

— Няма ли най-сетне да оправиш тая бъркотия? Ще оценя подобен жест, дори да е символичен.

Широко усмихната, Мишел взе един лист хартия от бюрото и церемониално го пусна в кошчето.

— Така по-добре ли е?

— Все пак е някакво начало — уморено отвърна Шон.

 

 

По-късно следобед Мишел вкара джипа си на паркинга до „Панера“, изключи двигателя и насочи поглед към гимназията на Тайлър отсреща. Сградата беше сравнително нова и вероятно се пръскаше по шевовете от ученици. Районът на Вашингтон така и не успяваше да се справи с бързото нарастване на населението.

Тя извади от джоба на якето си страницата със снимката на Сам Уинго, която беше откъснала от „Уошингтън Поуст“. Хубав мъж, помисли си. С проницателен поглед и приятно груби черти на обветреното лице. Приличаше на Шон. В сравнение с него останалите лица във вестника изглеждаха трагично млади. Момчета, които не бяха получили шанс да изживеят живота си.

Погледна часовника си. Точно в три и шестнайсет Тайлър Уинго излезе от гимназията и се насочи към нея. Студеният дъжд беше преминал в лек снежец, но той очевидно не му обръщаше внимание, тъй като беше облечен само с тънък суичър.

Мишел го изчака да се приближи и слезе от джипа.

— Хей!

Той се обърна и попита:

— Къде е партньорът ти?

— Проверява разни неща в офиса.

Тръгнаха рамо до рамо към „Панера“. В сравнение с предишния път бистрото беше доста оживено. Вероятно ще се напълни след приключване на занятията в гимназията, помисли си Мишел. Да имаш заведение, предлагащо топла храна на вечно гладните тийнейджъри, си беше златна мина.

Този път и двамата си взеха минерална вода, а Мишел и кексче.

— Днес не съм хапвала нищо — каза тя.

Седнаха на една маса в дъното. Мишел отпи глътка вода и се нахвърли на кексчето.

— Е, какво открихте? — попита Тайлър.

— Да си преглеждал днешния вестник?

— Не.

— Извинявай, забравих, че тийнейджърите отдавна вече не четат печатни издания. Но снимката на баща ти е там.

Мишел извади изрезката и я плъзна по масата.

— Само ми кажи дали това е той.

Тайлър погледна надолу, после побърза да отмести очи.

— Той е.

— Убит с леко огнестрелно оръжие в провинция Кандахар.

— Ясно.

— Здрасти, Тайлър.

Двамата едновременно вдигнаха глави. Беше хубавичката брюнетка от предишния ден. Погледът й се местеше от единия към другия, а после се сведе към изрезката.

— Много съжалявам за баща ти — промълви тя. Беше дребничка, под метър и шейсет, с топли кафяви очи.

— Благодаря — отвърна Тайлър, без да я поглежда.

— Мишел Максуел — протегна ръка Мишел.

Момичето я пое.

— Аз съм Катлийн Бърнет, но всички ми викат Кати.

— В един клас ли сте с Тайлър?

— Да — каза момчето и вдигна глава. — Имаме разговор, Кати. За баща ми…

— О, извинявай, Тайлър. По-късно ще се видим — рече сконфузено тя, обърна се и започна да се отдалечава.

— Много е готина — проследи я с поглед Мишел.

— Предполагам.

— Приятели ли сте?

— Просто съученици.

— Вчера я заварихме тук, въпреки че ти се появи веднага след часовете. Как става това?

— Тя е много умна. Често си позволява да пропуска по някой урок. И обикновено си тръгва по-рано.

— Хубаво, че е умна. А освен това изглежда и доста загрижена за теб.

Тайлър не отговори, вперил поглед в изрезката със снимките.

Мишел бързо я сгъна и я прибра в джоба си.

— Наистина ли е загрижена за теб?

— Откъде да знам — сви рамене момчето. — Защо питаш?

— Хубаво е, когато някой е загрижен за теб. Особено в тежки моменти.

— Не ми каза какво открихте.

— Нищо повече от това, което пише във вестника. Явно в Пентагона нямат желание да обсъждат баща ти, а аз се питам защо.

— Сигурно си имат причини — каза той, поколеба се за момент и попита: — Колко ви дължа за услугата?

— Защо ли долавям окончателност в този въпрос? — подметна Мишел.

— Какво? — попита недоумяващо той.

— Току-що ни нае, но имам чувството, че вече искаш да ни уволниш.

— Няма такова нещо.

— Добре е да го знам — каза тя. — Тук съм, защото искам да те питам нещо. — Приведе се над масата и добави: — Какво не ни казваш, Тайлър?

— Вече ми зададе този въпрос.

— Но ти не ми отговори. Вероятно си разбрал, че когато не получавам отговор, продължавам да питам.

— Казах ви всичко.

— Изражението ти говори друго. Аз съм била агент на Сикрет Сървис, Тайлър. А там умеят да разчитат израженията.

Той бързо извърна глава.

— Хубава работа — каза тя и кръстоса ръце пред гърдите си. — Така ли ще я караме?

Тайлър мълчеше.

— Можеше да ми спестиш разходката до тук. Имам си достатъчно друга работа.

— Извинявай. Май се държах глупаво. Баща ми е мъртъв и толкова. Никой не може да ми го върне.

— Така е, Тайлър — тихо отвърна тя. — Никой не може да ти го върне.

— Аз… Мислех си за снощи… Предполагам, че… — Гласът му заглъхна, а сърцето на Мишел се сви от жалост.

— Ако искаш да се оттеглим, няма проблем каза тя. — Решението си е твое и няма смисъл да се измъчваш. Имаш достатъчно други проблеми.

— Аз… Мисля, че точно това трябва да направите… Да се оттеглите…

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Затова питам колко ви дължа. Нося пари.

— Задръж си ги. Консултациите са безплатни.

— Сигурна ли си?

— А ти? — засече го тя.

— Трябва да тръгвам — промърмори Тайлър с наведена глава.

— Да, чака те тренировка по плуване.

Момчето се изправи, но Мишел го спря.

— О, трябва да ти върнем пистолета на баща ти. Не го донесох със себе си, но довечера ще се отбием да го оставим. Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Ами не знам — нервно отвърна Тайлър. — Може да изскочи нещо.

— Няма проблем. Ще го оставим на мащехата ти. Така добре ли е?

Момчето се обърна и хукна към изхода. Разстоянието не беше голямо, но той на два пъти се обърна да я погледне.

Тя остана на масата. В главата й се въртеше един-единствен въпрос: кой беше успял да сплаши Тайлър Уинго?