Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (69)

69

Шон усети побутване по рамото. За миг умът му блокира, люшкайки се между съня и будното състояние. Второто побутване го събуди. До него стоеше Мишел, държаща в ръка своя фотоапарат с монтиран на него телеобектив.

— Здравей, спящи красавецо — поздрави го тя. — Готов ли си да работиш?

До този момент бяха дежурили на смени. Два часа сън, следващите два — будуване.

— Колко е часът? — примигна той, прозя се и започна да се надига.

— Осем и нещо.

Шон погледна навън. Продължаваше да вали и всичко тънеше в полумрак.

— Някакво раздвижване при Дженкинс?

— Все още не. Лампите светнаха точно в седем. Вероятно е звъннал будилник. Снимах всичко, което ми се стори по-важно.

— А какво е положението на улицата?

— Подранили минувачи, сънливи деца, тръгнали към спирката на автобуса, двама бягащи за здраве под дъжда с риск да умрат от пневмония.

Мишел извади от жабката протеиново блокче, разкъса опаковката и захвърли станиола в краката си.

— Една хапка? — протегна го към него тя.

— По-скоро бих ял миши изпражнения — поклати глава Шон. — Всъщност това, което държиш, сигурно е пълно с тях. В изпражненията има много протеини.

— Какво ще правим, когато Дженкинс излезе?

— Ще го проследим.

— Има опасност да ни забележи.

— Длъжни сме да рискуваме. Засега той е единствената нишка, която може да ни отведе някъде.

— Не правим ли фатална грешка, като не се обаждаме на Литълфийлд и ФБР?

Шон разтърка врата си и плесна няколко пъти бузите си, за да се събуди напълно.

— Част от мозъка ми казва, че сме идиоти, щом не търсим помощта им — въздъхна той и се протегна в седалката.

— А другата част?

— Още не съм стигнал до нея.

— Ето го, излиза!

Вратата на гаража започна да се вдига и те моментално се смъкнаха надолу в седалките. Миг по-късно колата се плъзна покрай тях и изчезна надолу по улицата.

— Хей, носиш ли си апашките инструменти? — подхвърли Шон.

— След като имам джобове, значи ги нося.

— Влез в къщата и виж какво можеш да откриеш. Ще проследя Дженкинс, а след това пак ще се съберем.

— Това добре, но аз как ще се придвижа? — попита тя.

— Ще вземеш такси.

— Браво! Много ти благодаря!

— И гледай да не те спипат. Проникването с взлом е тежко престъпление.

Мишел излезе навън и проследи с поглед лендкрузъра, който пое в посоката на Дженкинс. После огледа улицата. Беше доволна, че продължава да вали и е почти тъмно.

Насочи се към къщата и почука на входната врата — предпазна мярка срещу евентуалните зяпачи.

Надникна през един от близките прозорци и зърна мигащата червена светлина на алармата, монтирана на стената във входното антре.

Никога не е лесно, дявол да го вземе!

Мишел се шмугна в сянката на близките дървета и тръгна да обикаля къщата. Наличието на алармена инсталация изключваше проникването през вратите, а това означаваше, че комплектът специални инструменти ставаше безполезен.

Оставаше само една алтернатива.

Погледът й се спря на малкото прозорче, до което можеше да се стигне от задната веранда. Баня, предположи Мишел.

Обърна се и погледна зад себе си. Тук нямаше къщи, а дърветата бяха достатъчно нагъсто, за да предложат прикритие.

Ножът й свърши добра работа. Тя отмести резето на прозорчето и предпазливо вдигна стъклото, молейки се в банята да няма датчик. Промуши се през отвора и безшумно скочи на пода, съвсем близо до тоалетната чиния. Затвори след себе си, открехна вратата и предпазливо надникна в коридора. Вниманието й беше насочено главно към горната част на стените и тавана, където би могло да има сензори за движение.

Не видя такива и предпазливо прекрачи прага. В следващия миг замръзна, доловила тихи забързани стъпки.

Иззад ъгъла изскочи малко кученце, което се закова на място, огледа я и се търкулна по гръб. Тя се наведе да го почеше по корема.

— Здравей, приятелче. Ще ми кажеш ли къде са скрити всичките мрачни тайни на този дом?

Бързият оглед на стаите на приземния етаж не донесе нищо.

Домашният кабинет на Дженкинс се оказа на втория етаж.

Малък, с бюро, стол и рафтове с книги, повечето специализирани издания за самолети и правилници на Въздухоплавателната асоциация.

Върху бюрото имаше компютър „Епъл“. Мишел седна пред него и натисна няколко клавиша, но машината й поиска парола, с каквато тя не разполагаше. Опита пет-шест варианта, въртящи се около рождената дата на Дженкинс и някои други лични данни, които беше запомнила от проникването в системата на Службата за регистрация на МПС. Факт, който не я изненада.

Пръстите й нерешително забарабаниха по плота. Ако имаше кола, би могла да отмъкне целия компютър, с който Едгар несъмнено щеше да се справи. Но нямаше как да излезе на улицата и да спре такси с настолен компютър в ръце.

Едгар!

Набра номера му и обяви:

— Имам малък проблем. Отседнала съм у един приятел, който ме помоли да наглеждам къщата му, докато отсъства. Позволи ми да използвам компютъра, но забрави да ми каже паролата. Търся го, но телефонът му не отговаря. Ще можеш ли да ми помогнеш?

— Каква марка е?

— „Епъл“.

— Значи ще ми трябва малко време.

— Страхотно — промърмори разочаровано тя. — Колко време?

— Поне една минута.

— Обичам те, Едгар! — каза Мишел.

Отговори й продължително мълчание.

— Всъщност аз не съм сам, госпожице Максуел.

Имам гостенка.

— Браво на теб, Едгар. И жалко за мен.

Той й предложи серия от действия, в резултат на които харддискът се включи за по-малко от минута.

— Вътре съм. Благодаря.

— Моля. О, и още нещо, госпожице Максуел…

— Да?

— Всъщност не наглеждаш ничия къща, нали?

— Ами…

— Така си и помислих. Май току-що ти помогнах да проникнеш в чужд компютър, а?

— Направих го в името на всеобщото благо.

— Добре, след като казваш.

— Сбогом, Едгар.

— Сбогом. Обещавам да ти се обадя, ако нещата тук не се получат.

— А, хубаво. Благодаря ти.

Тя започна да натиска клавишите. Целта й беше да отвори максимално количество файлове, които бързо прехвърляше на намерената в чекмеджето флашка.

В далечината се разнесе вой на сирена. Тя моментално измъкна флашката и светкавично избърса клавиатурата с подплатата на якето си. Изскочи от кабинета и се затича надолу по стълбите. Воят на сирената се усилваше.

Дали не беше задействала някаква скрита аларма?

Кученцето започна да се мотае в краката й, но тя не му обърна внимание. Влезе в банята, отвори прозорчето и се прехвърли през перваза. Скочи от задната веранда и се понесе към дърветата зад къщата. Не след дълго стигна съседната улица и с бърза крачка се насочи към оживеното кръстовище, което вече познаваше от предишната вечер.

Не видя такси, но успя да хване автобуса, който я стовари пред спирката на метрото. По пътя набра номера на Шон.

— Къде си?

— Тъкмо влизам в паркинга на „Херон Еър“ на „Дълес“ — отвърна той. — Трафикът е адски натоварен, дори и за онези, които искат да напуснат града. А ти?

Тя му обясни накратко какво е свършила и къде се намира. Пръстите й машинално опипваха флашката в джоба на якето.

— Ще взема колата, която оставихме тук, и ще отскоча до Едгар. Може би той ще открие нещо смислено във файловете, които свалих.

— Чудесно, ще дойда при вас по най-бързия начин.

Мишел прекъсна връзката.

Шон остави телефона си в момента, в който дулото на пистолета опря в главата му.