Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (68)

68

Шон караше, а Мишел внимателно се оглеждаше.

— Хубав квартал — промърмори той. Луксозните къщи бяха с безупречно поддържани дворове. — Много хубав.

— Да, ако си падаш по такива неща — кимна Мишел.

— Не ти харесва, че липсват купчини боклуци?

— Ти наистина си нетърпим!

Не след дълго навлязоха в друг квартал.

— Отляво е — обади се Мишел. — Третата къща.

Шон спря колата зад някакъв пикап и изключи двигателя. Мишел извади прибор за нощно виждане и го насочи към отсрещната страна на улицата.

— Къщата на Леон Саут, значи — подхвърли тя. — Какво очакваш да открием там?

— Нещо, което да ни насочи в правилната посока.

— Нали бяхме на мнение, че информацията е изтекла от Дан Маршал?

— Сега, като си мисля, прекалено очевидно е. Срещнахме се и с двамата. Ти получи възможност да разчетеш езика на телата им. Какво ти направи впечатление?

— Маршал беше доста открит, докато Саут се спотайваше. Гледаше надолу със скръстени на гърдите ръце. Много позираше, много се оправдаваше.

— И аз съм на същото мнение. От някого е изтекла информация и аз залагам на полковник Саут.

— Мотиви?

— Маршал е натрупал пари и може да се оттегли, когато си пожелае, докато Саут все още се катери по стълбата. Той вече е прехвърлил петдесет и вероятно се чувства подценен по отношение на чин и длъжност. Може би иска по-добър пенсионен план от този, който предлага Чичо Сам.

— А защо наблюдаваме къщата му?

— Да видим дали няма да изскочи нещо. Той е разведен, а двете му деца са големи и отдавна не живеят при него. Затова ще проверим дали някой няма да му дойде на гости в тази дъждовна нощ и по този начин да ни помогне да надушим следата…

Два часа по-късно нямаше промяна. Никой не дойде, никой не излезе. В къщата светеше, имаше и някакво движение, но само на един човек, вероятно Саут, чиято служебна кола беше паркирана на алеята.

— Можем да тръгваме, ако искаш — протегна се Шон. — По всичко личи, че той няма намерение да излиза.

Мишел понечи да отговори, но в същия момент насреща им блеснаха ослепителни фарове.

— Наближава полунощ — погледна часовника си Шон. — Може би е някой закъснял съсед.

Смъкнаха се в седалките, докато колата бавно ги подминаваше.

Мишел вдигна прибора за нощно виждане пред очите си и изруга.

— Какво има?

— Това е онзи от „Херон Еър“!

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Но не спря пред дома на Саут.

— Той е!

Шон запали двигателя и предпазливо потегли след отминалата кола.

— Няма как да не ни засече — промърмори той. — Ние сме единствената движеща се кола наоколо.

— Задръж така още малко. Наближаваме една от големите пресечки, на която със сигурност има движение. Ще се скрием в него. Не ми се ще да го изпуснем.

Шон се подчини.

— Завива наляво!

— Виждам.

Не след дълго стигнаха пресечката. За късмет, светеше зелено и това им спести евентуално спиране непосредствено зад другия автомобил. Така шофьорът със сигурност би получил възможност да ги огледа независимо от фаровете им, които го заслепяваха.

И двете коли направиха десен завой. Шон изостана и зае позиция зад някакъв зелен шевролет. По този начин увеличи дистанцията, но без да губи от поглед преследваната кола.

Мишел свали оптиката, отвори лаптопа и започна да чука по клавишите.

— Какво правиш? — погледна я за миг Шон.

— Хаквам базата данни на Службата за регистрация на МПС.

— Можеш да го направиш? — учуди се той.

— Едгар ме научи. Добре де, не е съвсем законно…

— По-скоро напълно незаконно.

— Виж какво, просто се опитвам да захапя нещо, което ще раздвижи случая. Затова не ми чети конско!

— Нямам такива намерения. Всъщност звучи екстра. Ще ми покажеш ли как се прави?

— На теб ли, компютърен неграмотник?! — стрелна го с поглед тя.

— Чудесно се оправям в интернет — намръщи се той.

— Откога? До миналата седмица не знаеше какво е емотикон!

Пръстите й престанаха да тичат по клавиатурата в момента, в който страницата се отвори.

— Тревър Дженкинс, четирийсет и една годишен, постоянен адрес във Виена — обяви тя.

— Можеш ли да го провериш повече в онова нещо… Гугъл?

— Нещо?!

— Просто го направи, Мишел. Зает съм да следя заподозрян. Това е всичко, което може да поеме закърняващият ми мозък.

Тя натисна още няколко клавиша и поклати глава.

— Нищо особено. Явно не е знаменитост със собствен уебсайт и акаунт в Туитър. Чакай малко… Има акаунт в ЛинктИн, където и аз членувам с гордост.

Миг по-късно влезе в акаунта и започна да чете.

— Е? — нетърпеливо подхвърли Шон.

— Бивш военен, завършил „Уест Пойнт“. Служил в Сто и първа въздушнопреносима дивизия. Днес е президент и главен изпълнителен директор на „Херон Еър Сървис“. Неженен, без деца. Притежава лиценз за пилот на граждански самолети. Членува в няколко търговски асоциации в бранша, работил е в Близкия изток, най-вероятно по време на военни операции.

— И Алън Грант е бивш военен. Дали и той не е служил в Сто и първа?

Мишел набра още някаква комбинация. Оказа се, че и Грант има страница в ЛинктИн.

— Не, Грант е служил в пехотата. Но това не пречи да се е сприятелил с човек от ВВС. Нали всички са в армията?

— Така е — кимна Шон. — Внимание, завива.

Мишел вдигна глава.

— Според мен се прибира вкъщи, Шон. Адресът, отбелязан в Службата за регистрация на МПС, се намира някъде тук.

— В такъв случай прекратявам следенето. Ще направим един кръг и отново ще се върнем тук. Така няма да събудим подозренията му.

Стигнаха до адреса точно навреме, за да видят как колата на Дженкинс влиза в гаража на една почти нова къща между две доста по-стари.

Минаха покрай нея, без да спират.

— Какво научихме дотук? — подхвърли Мишел. — Освен самоличността, биографията и адреса на Дженкинс?

— Появи се в квартала на Саут.

— Но не спря да му се обади, а просто мина покрай дома му.

— Това е странно. Може би само го наблюдава.

— Може би — кимна Мишел, но в гласа й липсваше убеденост.

— Аз също не вярвам да е така — забеляза реакцията й Шон.

— Но Дженкинс има нещо общо с „Виста“, а може би и директно с Грант. Все пак и двамата са бивши военни.

— А Уинго идентифицира Дженкинс като член на отряда, който му е взел парите в Афганистан.

— Които спокойно биха могли да се върнат тук с някой от самолетите на „Херон Еър Сървис“.

— Не съм сигурен. Предполагам, че за над два тона банкноти им е бил нужен по-голям самолет. Мислиш ли, че цялата компания е замесена?

— Дженкинс я оглавява. А той е лицензиран пилот и спокойно би могъл да управлява самолета лично. Какъв по-добър начин да минеш безпрепятствено през митницата? По всяка вероятност този човек знае един милион начини да скрие превозваната стока…

— Всичко това е вярно, но изобщо не ни помага в издирването на Тайлър и Кати.

— Говорим за пъзел — промърмори Шон. — Ще видим картината едва след като подредим всички парченца.

— Не съм сигурна, че разполагаме с толкова много време, Шон.

— Ами тогава да останем през нощта пред къщата на Дженкинс и да видим накъде ще поеме утре. Може би ще ни отведе при децата…

— По-скоро ще си губим времето.

— Да имаш други идеи?

— Не — въздъхна тя. — На две преки от тук има денонощен „Дънкин Донътс“. Мога да изтичам до там за малко кафе и храна, докато ти наблюдаваш дома му.

— Окей — разсеяно отвърна Шон.

Тя започна да разкопчава колана си, после изведнъж спря и го погледна:

— Какво?

— Не знам. Нещо ме човърка относно онова място.

— Кое място?

— Домът на Саут. Или по-скоро кварталът преди него.

— Какво за него?

— Имам чувството, че вече съм бил там.

— Кога? Защо?

— Не се сещам — поклати глава Шон и примирено се усмихна. — Така е, като изчезват мозъчните ми клетки. Май наистина ставам жертва на този процес.

— Пъхни пръсти в ушите си и гледай да не изпуснеш нито една. Ще ни трябват, за да стигнем до дъното на тази афера…