Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (60)

60

— Откога не съм бил тук — промърмори Шон, докато джипът преминаваше през портала, способен да спре танк.

— Последния път не беше много приятно — отбеляза Мишел.

— Това го помня.

Поведоха ги към Западното крило на Белия дом.

— Ти никога не си била част от личната охрана на президента, нали? — погледна я той.

— За съжаление, бях освободена, преди да стигна до там — кимна тя.

— Не съжалявай, защото не е кой знае какво.

— Лъжец — промърмори Мишел и го смушка с лакът.

Поканиха ги в зала „Рузвелт“ и ги помолиха да почакат.

Шон пристъпи към окачените по стените прочути картини.

— Разпозна ли някой от охраната? — попита Мишел.

— Не — поклати глава той. — Оттогава изтече доста вода и някогашните ми колеги отдавна са преместени на други служби. А ти?

— Жената пред болницата ми се стори позната, но не й помня името.

— Завидя ли й?

— Да. То си е за завиждане.

— С мен си на пълно работно време.

— Това не променя отговора ми.

— Много ти благодаря.

Вратата се отвори. Появи се водещият агент, следван от президента Коул и останалите членове на охраната. Шон и Мишел станаха на крака и изчакаха държавният глава да заеме мястото си на масата.

— Блогър, а? — подхвърли Коул и огледа внимателно лицата им.

— Да, сър.

— Какво знаете за него?

Шон забави отговора си, опитвайки се да анализира въпроса в дълбочина.

— Джордж Карлтън, независим, необвързан с официални агенции.

— Отскочихте да си поприказвате с него, нали?

— А вашите хора са ни следили — констатира Мишел.

— Не, но са наблюдавали дома на Карлтън. Вашата поява там е една от причините за днешната ни среща.

Състарил се е с десет години от последния ни разговор в Кемп Дейвид, помисли си Шон. Защото това може да се окаже неговият „Уотъргейт“.

— Изненадан съм, че федералните не са го посетили досега — рече на глас той.

— Свободата на словото трябва да се зачита. Не съм и помислял да цензурирам медиите, четвъртата власт — отвърна Коул. — Получавам достатъчно обвинения и без да раздухвам този огън. Но вие не сте държавни служители и можете да направите това, което ние не можем.

— И после да го споделим с вас? — каза Мишел.

Шон й хвърли нервен поглед, но си замълча.

— Такава е предварителната ни уговорка, нали? — погледна я президентът. — Да работим заедно по случая, като на първо място беше задачата да открием Сам Уинго, използвайки контактите ви със сина му.

Шон отново погледна Мишел.

— Ако случайно сте решили да покриете своите приятели от Хувър Билдинг, то аз вече знам, че са изпуснали момчето — добави Коул.

— Не си спомням да имаме приятели в Хувър Билдинг, сър — отвърна Мишел.

— Ако всичко завърши благополучно, няма да имам претенции към никого — сви рамене Коул.

— Много мило от ваша страна — промърмори Шон, но изражението на лицето му не се връзваше с тези думи.

Президентът не го забеляза или просто не му обърна внимание.

Шон изчака за миг и каза:

— Значи Иран, така ли? Там ли отиваме?

— Не е толкова просто.

— Пари за оръжие, което е предназначено за ирански бунтовници. Следващият в списъка — Северна Корея.

— Кой ви каза подобно нещо?

— Ние сме частни следователи, сър. Длъжни сме да държим в тайна своите източници.

— Включително и вас — добави Мишел.

— Казахте, че не е толкова просто — подхвърли Шон. — Ще ни просветлите ли?

— Защо да го правя?

— Ако искаме да постигнем напредък, трябва да имаме представа от общата картина, господин президент.

Коул внимателно го огледа и се облегна на дивана.

— Според твърденията в онзи глупав блог изчезналите пари е трябвало да бъдат използвани за закупуване на маково семе, от което по-късно да се произведе хероин. Това не е съвсем така, разбира се. Подобна суровина никога нямаше да бъде използвана за производство на дрога, поне не от нас.

— Но тези евро все пак е трябвало да бъдат изпрани, нали? — подхвърли Шон. — И то преди да се използват по предназначение.

Коул кимна.

— Закупената суровина щеше да премине през ръцете на трета страна.

— Нека позная — рече Шон. — Международни търговци на оръжие?

— Полученото срещу нея оръжие щеше да бъде прехвърлено на иранска територия.

— Но какво общо с дрогата може да има един търговец на оръжие?

— Вече споменах, че ние няма да използваме въпросното маково семе за производство на хероин. Не мога да отговарям за другите.

— Ще разрешите ли да бъда откровен, господин президент? — попита Шон.

— Предвид факта, че вече не сте служител на Сикрет Сървис, можете да бъдете откровен, когато пожелаете.

— Авторът на този план, който и да е той, трябва да бъде уволнен, сър.

— Пълен кретенизъм — добави Мишел. — С толкова много дупки, че няма как да не се издъни.

Коул почервеня, но успя да се овладее.

— Преди два дни приех оставката на въпросния човек — поясни той. — Не че има значение, защото отговорността е изцяло моя.

В стаята настъпи тишина.

— Къде е блогърът? — попита след известно време Коул.

— Извън играта е — отвърна Шон. — Освен това не познава източника си.

— Вярвате ли му?

— Умея да разпознавам страха в очите на събеседниците си. Този човек не е имал понятие с какво се е заловил. Просто е търсел поредната сензация.

— А вие имате ли някаква идея кой може да бъде източникът?

— Работим по въпроса.

— Ако нещата опираха до имейли, моите хора можеха да стигнат до него, но…

— Да, хлъзгав терен е — обади се Мишел. — Свободата на словото. Четвъртата власт…

— Точно така. Човек може да оцелее след един скандал, но прикриването му е непростимо.

— В такъв случай нека продължаваме да си вършим работата, господин президент — каза Шон.

— Можете ли да откриете Сам Уинго?

— Вярвам, че да.

— Мислите ли, че е забъркан в кражбата?

— Според нас са го натопили.

— Кой го е натопил?

— Все още не е ясно. Но имаме известни подозрения и ги проверяваме.

— В такъв случай вървете да си вършите работата — рече президентът и се изправи. — Вече ме чакат за поредната среща.

Шон и Мишел моментално станаха.

— Благодаря, сър — каза Шон.

— Обадете се, ако имате нужда от помощ. Не мога да зарежа всичко, но това все пак е приоритет за мен.

— Разбрано.

Шон и Мишел изчакаха отдалечаването на президента и хората от охраната му, които го бяха заобиколили от всички страни, а след това поеха по коридора.

Минута по-късно вече бяха навън, където чакаше кортежът начело с президентската лимузина, известна като Звяра. Двигателят й тихо боботеше. Пътната полиция вече беше блокирала всички улици, по които щеше да мине кавалкадата. Звяра не спираше нито на червено, нито пред каквито и да било други препятствия.

Президентът извърна глава към тях миг преди вратата да се затвори.

— Разчитам на вас! — каза той.

Кортежът потегли.

Мишел проследи с носталгичен поглед дългата редица лимузини, която мина покрай нея.

— Впечатляващо, нали? — промърмори Шон.

— Аха.

— Насам — обади се агентът на Сикрет Сървис, който ги придружаваше.

Не след дълго ги свалиха пред болницата, където бяха оставили колата си.

Забелязал помръкналото лице на партньорката си, Шон каза:

— Това е твоето минало, Мишел. А човек не може да живее с миналото си.

— Разбира се, че може — отвърна тя. — Особено ако не е очарован от бъдещето си.