Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (58)

58

Съпругът на Дейна, генерал Къртис Браун, стоеше в ъгъла на стаята заедно с Мишел. Седнал на стол до леглото, Шон разговаряше с Дейна — замаяна, изпитваща болки, но жива. На няколко пъти тя дори се усмихна, макар че примижаваше от усилието.

— Трябваше да те послушам, Шон — промълви тя. — Трябваше да се махна от онзи мол.

— А защо не го направи?

— Вероятно по силата на стари навици. „Умирай трудно“, помниш ли? Не исках да пострадаш. Слава богу, че изглеждаш добре. А как е Мишел?

— Ето я там, в компанията на генерала. В отлична форма, като добре настроена цигулка.

— Радвам се — прошепна немощно Дейна.

— Трябва да почиваш — каза той.

— А онези мъже? — попита тя и стисна ръката му.

— Вече не представляват заплаха.

— Още ли не си успял да разгадаеш ребуса?

— И това ще стане скоро — излъга той и погледна към генерала. — Знам, че съпругът ти е непрекъснато до теб. Струва ми се, че този път бракът ти е много успешен. Вие двамата просто сте родени един за друг.

Тя се усмихна, а Браун смутено наведе глава. Мишел окуражително го потупа по рамото.

— Чувствам се добре, но съм много уморена — прошепна Дейна.

— Това е от морфина. Наслаждавай му се, докато ти го дават безплатно.

Ръката й се отпусна, а клепачите й се затвориха.

Шон стана и се присъедини към Браун и Мишел.

— Лекарите са на мнение, че ще се оправи напълно, но й трябва време — информира го генералът.

— Това е чудесна новина!

Браун го стрелна с поглед, после отмести очи.

— Онази работа, за която вече говорихме… — подхвърли той.

— Откри ли нещо? — попита Шон.

— По-добре да отскочим до кафенето, ако имате време.

— Разполагаме с всичкото време на света — отвърна Шон.

 

 

Взеха си кафе и заеха една от най-отдалечените маси.

Браун изсипа пакетче захар в чашата си и бавно го разбърка.

— Пентагонът мълчи като риба по нашия въпрос — каза той.

— Така чухме и ние — кимна Шон.

— Но изтичането на информация продължава.

— Вероятно имаш предвид слуховете, че се опитваме да свалим иранския режим чрез доставки на опиум, а средствата от продажбите ще отидат за покупка на оръжие — подхвърли Мишел.

— Значи сте прочели?

— Да, на сайта на някакъв блогър.

— Този блогър ще си има сериозни неприятности — изръмжа генералът.

— О, той отлично го знае.

— Свободата на словото е едно, но никой не може безнаказано да публикува откраднати тайни, касаещи националната сигурност!

— Значи това за Иран е вярно?

Браун отпи глътка кафе.

— Хората са потресени, като гледат касапницата в Сирия, но не виждат какво се случва в Иран и Северна Корея. Тези страни са прекъснали всякакви контакти с външния свят и продължават да тероризират собственото си население. Труповете буквално задръстват улиците.

— Значи удряме първо Иран, а след това и Северна Корея? Но аз не съм чувал в Корея да има вътрешна опозиция…

— Има, и то доста внушителна. Повечето дисиденти са прогонени в Южна Корея, но са готови да се върнат обратно и да продължат борбата си срещу режима. Иран трябваше да бъде тест, а при успех схемата щеше да бъде приложена и в Северна Корея.

— Доста сложна схема — каза Мишел. — Но един милиард евро няма да стигнат за свалянето на цяло правителство.

— Не е нужно да го свалят, а само да го разклатят. Защото, ако Иран или Северна Корея усетят, че са уязвими отвътре, те най-вероятно ще намалят реториката, ще седнат на масата за преговори и ще започнат да се държат като възрастни хора. Както ти сама каза, схемата е доста сложна, а икономическите санкции и външната заплаха не работят. По тази причина ние предпочитаме да наричаме ситуацията „евтина война“. — Браун мрачно поклати глава и добави: — Не мога да повярвам, че ви казвам всичко това. Тук става въпрос за изключително секретна информация, с която самият аз се сдобих съвсем наскоро. Ако се разчуе, че съм я споделил с вас, положително ще бъда изправен пред военен съд!

— Бъди сигурен, че никой няма да я чуе от нас, Къртис — увери го Шон.

— За което съм ви благодарен — кимна генералът.

— А Сам Уинго?

— Пентагонът го смята за предател.

— Но той не е — каза твърдо Шон.

— Откъде знаеш?

Преди да отговори, Шон хвърли кос поглед към Мишел.

— Срещнахме се с него. Някакви хора ни нападнаха и той спаси живота на Мишел.

— Какво?! Къде? Какви хора?

— Вероятно от същата група, която стреля по Дейна. Но Уинго твърдо е бил натопен.

— Значи работите с него, така ли?

— Опитваме се, но както можеш да предположиш, той не е особено доверчив.

— А синът му?

— С него е. Но ще те помоля да запазиш тази информация за себе си.

— Длъжен съм, дори и да не искам. Ако призная това, ще трябва да им кажа и че съм се срещал с вас, и това ще бъде краят за мен. — Браун отпи още една глътка кафе и попита: — А парите?

— Няма ги.

— Той знае ли кой го е насадил?

— Има известни идеи, в момента се опитва да ги проверява.

— Допуска ли, че става въпрос за вътрешна работа? Вие споменахте, че информацията изтича от собствения ми офис, и аз си направих труда да проверя. Няма такова нещо, Шон. И няма как да има.

— Започвам да си мисля, че изтичането става от друго място — въздъхна Шон. — Знаеш ли нещо за „Херон Еър Сървис“ или „Виста Трейдинг“, и двете със седалище във Вашингтон?

— Не. Замесени ли са? Бих могъл да проверя…

— Вече имаме човек, който работи по въпроса. Кажи ми нещо за Дан Маршал, високопоставен служител в Пентагона. Познаваш ли го?

— Слабо. Седели сме един до друг по разни съвещания. Отговаря за материалното снабдяване. Всички го смятат за свестен човек, включително и аз. Само не ми казвайте, че и той е замесен във всичко това!

— Още нямаме отговор на този въпрос — отвърна Мишел. — Според него кариерата му виси на косъм заради изчезналите пари. И заради това, че не се знае къде са отишли.

— Изненадан съм, че изобщо се е разприказвал пред вас.

— Забравихме да ти кажем, че съвсем наскоро се сприятелихме с един човек — подхвърли Мишел.

— С кого?

— С президента Джон Коул.

Браун зяпна от изненада.

— А какво ще кажеш за полковник Леон Саут? — намеси се Шон. — Познаваш ли го?

— Не. В армията ли служи?

— В АВР.

— Не поддържам кой знае какви връзки с военните шпиони — поклати глава генералът и се облегна назад, очевидно изчерпал идеите си. — Какво друго мога да направя за вас?

— Оглеждай се, ослушвай се. Винаги можеш да ме намериш по телефона, макар че в момента Дейна ще бъде основната ти грижа.

— Надявам се — вяло се усмихна Браун.

— Не я изпускай от очи, Къртис. Има опасност да се върнат за нея.

— Но преди това трябва да ликвидират мен! — отсече генералът.

— Не се съмнявам в това — рече Шон.

Излязоха от болницата и откриха, че колата им е обградена от два черни джипа. Пред тях чакаха двама мъже и една жена в тъмни костюми.

— Нещо да ти се струва познато? — подхвърли Шон.

— Изглеждат точно така, както едно време ние — каза Мишел.

— А знаеш ли къде отиваме?

— Знам — отвърна тя.