Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (53)

53

Мишел седеше на пасажерската седалка, вперила очи в телефона си.

Шон беше зад волана на колата, която взеха назаем от един приятел. Прекараха нощта в един мотел, където платиха в брой.

— Някакъв резултат? — попита той.

— Едгар отново свърши работа. Номерата на колата на Уинго са свалени от конфискуван преди месец автомобил, прибран на полицейски паркинг.

— Откраднал ги е, значи — промърмори Шон. — За да ги сложи на кола, която най-вероятно е взел под наем. Използва фалшива самоличност и не иска да го разкрият.

— Точно така — кимна тя. — Може би разполага само с един комплект фалшиви документи и една кредитна карта. Анулират ли я, остава без средства.

— А другата кола?

— Регистрирана е на фирмата „Виста Трейдинг“ със седалище във Вашингтон. Офисът им се намира в близост до Ел Стрийт, на северозапад от тук.

— Знаем ли нещо за тази „Виста Трейдинг“?

— Консултантски услуги в областта на военните доставки. Работят в много страни, но явно са фокусирани върху Близкия изток.

— Толкова фокусирани, че да откраднат един милиард евро?

— Може би.

— Някаква връзка с „Херон Еър Сървис“?

— Не се споменава за такава.

— Проучи ли по-задълбочено „Херон“?

— Частна компания за чартърни полети. Притежава десет самолета, осъществяващи презокеански полети.

— Човекът зад волана?

— Няма негови снимки в мрежата. Президент на „Виста“ е някой си Алън Грант. Биографията му е публикувана в сайта. Семеен, наближаващ четирийсет. Бивш военен с магистратура по бизнес администрация от „Уортън“. Ето и снимката му — поднесе му телефона си Мишел. — Хубав мъж.

Шон бегло погледна дисплея.

— Но няма снимка на онзи, когото видяхме? — подхвърли той.

— Не и в сайта на „Виста“ — каза тя. — А пък „Херон“ изобщо няма сайт, което ми се струва странно.

— Ако е забъркан по някакъв начин, снимката му скоро ще се появи навсякъде.

— Как ще стигнем до „Виста“?

— Няма да е лесно, тъй като някои от тях може би вече познават физиономиите ни. По тази причина отпада обичайният план да се свържем директно.

— Можем да ги поставим под наблюдение и да видим какво ще излезе.

— Или пък да се поразровим около тоя Грант. Минало, бизнес контакти, с какво се е занимавал преди. Ти спомена, че е бивш военен, нали?

Тя кимна.

— В биографията му не пише къде и кога е служил.

— Пентагонът поддържа безупречен архив. Ще се опитам да надникна, но много дискретно.

— И тъй, защо са били отмъкнали тези пари?

— Един милиард евро сами по себе си са достатъчен мотив, не мислиш ли?

— А какво ще кажеш за блогъра, хвърлил бомбата, че те са били предназначени за финансиране на мюсюлмански бунтовници?

— Мога да те уверя, че това само усложнява нещата.

— Загрижеността на Белия дом сочи, че не става въпрос само за кражбата на парите, Шон.

— Може би трябва да поразровим около този блогър. Как му беше името?

— Джордж Карлтън, адресна регистрация в Рестън. Но ти вече спомена, че най-вероятно се е покрил.

— Значи ще трябва да се разровим по-надълбоко. Длъжни сме да открием източника му, а най-бързият начин за това е да открием самия Карлтън.

— Искаш ли да накарам Едгар да проучи Грант и „Виста“?

— А ти мислиш ли, че ще пожелае? Последния път си имаше сериозни неприятности.

— Мисля, че ще се навие, стига да го помолим и двамата — погледна го Мишел.

— Защо и двамата?

— Той прилича на теб, Шон.

— Глупости! С този двуметров ръст прилича единствено на център-нападател от Националната баскетболна лига.

— Знаеш какво имам предвид.

— Ще бъда много изненадан, ако Бънтинг ни допусне до него след всичко, което се случи.

— Все пак ние спасихме живота на Едгар — каза тя. — А той е много специален и почтен човек. Никога няма да забрави какво сме направили за него.

— Добре — въздъхна Шон и погледна през страничното стъкло. — Обади му се и поискай среща. Може би ще успеем да го направим дискретно, но той трябва да е убеден, че не бива да оставя следи. Хич не ми се ще Бънтинг отново да ме стисне за гърлото.

— Все пак зад нас стои самият президент, Шон — отвърна тя. — А той е много по-важен от Министерството на отбраната и Питър Бънтинг, нали?

— Имаш право — усмихна се Шон.

— В такъв случай потегляй и внимавай да не ни проследят.

Той включи на скорост, а Мишел започна да набира Едгар.

 

 

Два часа по-късно седяха срещу Едгар Рой. Намираха се в едно кафене на открито, което беше на много километри от мястото, където той се трудеше в полза на американското правителство.

— Съжаляваме за това, което се случи преди известно време, Едгар — каза Мишел.

— Господин Бънтинг беше много ядосан — отвърна, без да я поглежда, Едгар. — А аз не обичам да ми крещят.

— Аз също — обади се Шон. — Благодарим ти за проверката на онези номера. Надявам се, че господин Бънтинг не е разбрал за нея…

— Той е умен, но не чак толкова — рече Едгар.

— Искаш да кажеш, че този път успя да прикриеш следите си? — каза Мишел.

— Харесва ми да ви помагам, защото знам, че вие помагате на други хора. Точно както на мен.

Шон погледна към Мишел и кимна.

— Това е вярно, Едгар. Ако не беше важно, изобщо нямаше да потърсим услугите ти. Всъщност сега изпълняваме задача, която ни е поставена от самия президент на САЩ.

— В такъв случай господин Бънтинг едва ли ще има нещо против помощта, която ви оказвам. Какво ви трябва?

Те му обясниха накратко за „Виста Трейдинг“ и Алън Грант.

— Всичко, което можеш да откриеш за компанията и нейния президент — обобщи Мишел.

— И той ли е забъркан в това? — попита Едгар.

— Само подозираме — каза Мишел.

— Започвам още днес.

— Ами защитната стена? — изгледа го Шон.

— В момента се занимавам само с поддръжката й и имам достатъчно свободно време.

— Тоест ще си вземеш малко отпуск от битката за спасяването на света? — подхвърли с усмивка Мишел.

— Моля? — изгледа я Едгар.

— Шегичка — рече тя.

— Аха — кимна високият мъж и направи опит да отвърне на усмивката й. — Но имайте предвид, че това ще ми отнеме известно време.

— Няма проблем — отвърна Шон. — Ние и без това трябва да направим известни проучвания в Пентагона. Можеш да ни изпратиш имейл с това, което откриеш.

— Използвате ли някакъв шифър?

— Ами… — поколеба се Шон. — Само защитена парола.

— Нула-пет-нула-осем, нали? Не е нищо особено.

— Откъде я знаеш? — смаяно го погледна Шон.

— Рождената ти дата, обърната на обратно. Открих я от третия път, докато хаквах пощата ти. Ако знаех, че е толкова елементарна, положително щях да успея и на втория.

— А защо си ме хакнал?

— Тогава все още не те познавах добре. Не бях сигурен, че си мой приятел. Иначе никога не хаквам приятелите си.

— И Мишел ли хакна?

Едгар извърна очи към нея.

— Не.

— Защо? — попита Шон.

— Защото веднага разбрах, че госпожица Максуел е моя приятелка.

— Благодаря, Едгар — усмихна се Мишел и закачливо го смушка в ребрата.

— Ще си сменя паролата с нещо по-сложно — рече Шон.

— Направи го, но не включвай рождената си дата. Това е твърде елементарно.

От изражението на Шон личеше, че намеренията му са сериозни.

— И какво предлагаш? — притеснено попита той.

— Случайно избрани букви и цифри, които да нямат нищо общо с личните ти данни. Минимум трийсет на брой, но не ги записвай никъде.

— Страхотно! — мрачно промърмори Шон. — Но как точно да запомня трийсет случайно избрани букви и цифри, без да си ги запиша някъде? Така ли се прави непробиваема парола?

— Не можеш да запомниш трийсет знака? — объркано го погледна Едгар.

— Абсолютно не! — твърдо отвърна Шон.

— Той е по-стар, Едгар — сладко пропя Мишел. — Не можеш да си представиш колко мозъчни клетки губи всеки ден…

— Съжалявам да го чуя — сериозно отговори Едгар. — И такъв случай предлагам да ги намалиш до двайсет и пет, но не по-малко.

— Много ти благодаря — кимна Шон. — Веднага се залавям за работа.