Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (44)

44

Хеликоптерът се носеше над полята на Мериленд.

Шон се наведе да погледне надолу.

— По дяволите! — промърмори той.

— Какво има? — изгледа го Мишел, която седеше до него. — Не обичаш тези птички?

Въпросът беше ироничен, защото тя прекрасно знаеше, че като агент на Сикрет Сървис партньорът й беше използвал хеликоптери много по-често от повечето мъже в униформа.

— Не ми харесва посоката — отговори Шон.

— Която е?

— Кемп Дейвид.

Мишел го погледна изненадано и се приведе да хвърли един поглед навън.

— По дяволите! — рече тя.

— Това вече го казах — сопна се той.

Мишел се облегна назад.

— Отиваме при президента?

— По всяка вероятност.

— Спомняш си последния, с когото си се срещал, така ли?

— Надявам се, че този е по-добър.

Хеликоптерът се приземи. Поведоха ги към основната сграда на строго охраняваната резиденция, намираща се в планината Катоктин и кръстена на внука на Дуайт Айзенхауер.

Въведоха ги в просторно помещение с чамова ламперия.

— Давала ли си някога наряд в Кемп Дейвид? — попита Шон.

— Само веднъж — отвърна тя. — Когато кралят на Йордания реши да поиграе голф тук. Но се суетеше така, че да ти се прииска да издоиш някоя крава за развлечение.

— Самата истина — обади се мъжки глас.

Шон и Мишел едновременно скочиха на крака, подчинявайки се на старите навици.

Президентът Джон Коул беше висок около метър и осемдесет и явно водеше битка с талията си, поразширена от неговите петдесет и пет години. Но раменете му все още бяха широки, обветреното му лице беше свежо, а усмивката — заразителна. Изглеждаше в отлично здраве и излъчваше самоувереност.

— Господин президент — почтително изрече Шон, а Мишел само кимна.

— Моля, седнете — рече Коул.

Двамата агенти на Сикрет Сървис, които придружаваха държавния глава, явно бяха наясно с миналото на гостите. Мишел дори разпозна единия от тях като свой бивш колега. Разбира се, поведението им излъчваше подозрителност. Без никакво колебание биха пуснали по един куршум в главите им, ако обстоятелствата налагаха извънредни мерки.

Президентът беше облечен неофициално — широк панталон, трикотажна риза и син блейзър. Охраната също, защото тук модата се диктуваше от домакина. Коул се настани зад близкото писалище, а Шон и Мишел седнаха срещу него.

— Знам, че вие двамата сте работили за моя предшественик — огледа ги внимателно президентът.

— За нещастие, е така — кимна Шон.

— Истината си е истина и обществото трябва да я научи. Това е нещо съвсем естествено.

— Затова ли сме тук? — пожела да узнае Мишел.

— Знаете, че е така. — Президентът се обърна към единия агент и подхвърли: — Били, доколкото си спомням, ти се познаваш с госпожица Максуел, нали?

Били огледа Мишел, усмихна се и кимна.

Мишел отвърна на кимването, но си спести усмивката.

— С какво можем да помогнем? — попита Шон.

— Какво знаете за Сам Уинго?

— Знаем, че е изчезнал.

— С над един милиард долара държавни пари.

— Ние работим за сина му.

— Убеден съм, че младежът е много разтревожен за баща си.

— А вие сте разтревожен, че баща му е предател, убиец и крадец, нали? — внимателно каза Шон.

Коул качи краката си на бюрото и сплете пръсти на корема си.

— Не си представях първата година от мандата си по този начин — рече той. — Искам да направя куп неща преди изчерпването на политическия капитал, който натрупах по време на предизборната кампания. Но един потенциален скандал ще отнеме вятъра от платната ми. Медиите вече спекулират, а приятелите ми в другия край на палубата надушват кръв и започват да се прегрупират. Засега запазвам мълчание, защото изчаквам да видя как ще се развият събитията. Но рано или късно ще трябва да направя публично изявление и искам да разполагам с нещо позитивно. Засега обаче нямам нищо…

— Къде трябваше да отидат парите? — попита Шон. — Доколкото успяхме да разберем, на мястото на срещата са били открити труповете на мюсюлмански бунтовници от неизвестна страна.

— Ние предпочитаме да ги наричаме борци за свобода, въпреки че по онези места съюзникът ти на закуска се превръща в твой враг още преди вечеря. Не съм сигурен дали и в случая е така, но на каквото съм си постлал, на такова ще легна.

— Тоест парите са били предназначени за тях — каза Шон. — Като помощ в борбата им срещу някое ислямистко правителство. Кое по-точно?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа. Ако не беше връзката ви с Тайлър Уинго, никой от вас нямаше да бъде допуснат до никаква информация.

— А вие се нуждаете от Тайлър, така ли? — попита Мишел.

— Нуждая се от баща му. Искам да ми каже къде, по дяволите, изчезнаха парите и какво изобщо се е случило там. Ако се е обърнал срещу нас, трябва да го открием, а заедно с него и парите. Ако е невинен, пак трябва да се появи, за да обясни какво се е случило.

— А вие мислите ли, че е невинен? — попита Шон.

— В този случай залозите са девет към едно срещу него — откровено призна президентът. — Лично аз не знам. Той е бил специално избран и подготвен за тази мисия. Неподлежащ на съмнение патриотизъм и още куп неща от сорта. Но парите ги няма, а борците за свобода са мъртви. Следователно колкото по-дълго се укрива Уинго, толкова по-силно ще става убеждението ни, че се е обърнал срещу нас. Такава е човешката природа.

— Може би се страхува да се появи — каза Мишел. — Може би мисли, че са го подхлъзнали, и вече не знае на кого да вярва.

— Свързал ли се е с някого от Министерството на отбраната? — попита Шон.

— С командира на операцията, полковник Саут.

— Какво му е казал?

— Че са му заложили капан. На мястото на срещата са го чакали хора, легитимирали се като представители на ЦРУ. Водачът им обявява за промяна в плановете и иска парите. А останалите го държат на мушка.

— Този човек наистина ли е бил от ЦРУ? — присви очи Шон.

— Така и не успяхме да разберем. Самият Уинго е бил свързан с АВР. Хората от военното разузнаване работят в тясна връзка с ЦРУ, но не и в този случай. Мисията беше изключително секретна. За нея знаеха само АВР и аз. Истина е, че Лангли непрекъснато пищи за по-голям бюджет, но аз не мога да повярвам, че ще се финансират чрез кражба от друга агенция.

— А Уинго споменал ли е пред Саут къде отива и какво възнамерява да прави? — попита Мишел.

— Най-вероятно иска да докаже невинността си. Но нямам представа как.

— Според мен всичко зависи от това кой му е заложил капан — замислено подхвърли Шон.

— Ако изобщо му е заложен капан — поправи го Коул. — Засега имаме само неговите твърдения, но един милиард евро ги няма.

— Това, че парите са били в евро, е било допълнително прикритие, нали? — рече Мишел.

— Ако бяха долари, щеше да е прекалено очевидно — кимна Коул. — Но в случая става въпрос за нещо съвсем практично. Един милиард долара в банкноти по сто — най-едрите купюри, която използваме — биха тежали доста повече от две хиляди и двеста килограма.

— Всичко това ни връща на въпроса какво ще поискате от нас — вметна Шон.

— Вие несъмнено сте спечелили пълното доверие на Тайлър Уинго, а ние сме убедени, че баща му ще направи опит да се свърже с него. В един момент със сигурност ще си определят среща, на която държим да присъстваме.

— Тоест искате от нас да ви доставим Сам Уинго, като използваме момчето за примамка — уточни Мишел.

— В общи линии, да. Вече ме информираха, че Тайлър не желае да сподели каквото и да било с нашите хора. Той има доверие единствено на вас.

— А ние да злоупотребим с доверието му, така ли? — повиши леко тон Мишел.

Това беше достатъчно за двамата бодигардове, които направиха по една малка крачка напред.

— За предпочитане е пред алтернативата да предадете страната си — отвърна Коул.

— Джийн Уинго играеше ли някаква роля във всичко това? — попита Шон.

Коул кимна, но не изрече нищо.

— Тя изчезна — осведоми го Шон.

— Знам.

— Без да се обърне към вас?

Президентът поклати глава.

— Значи е имала друг партньор в сделката — каза Шон.

— Сам Уинго? — изстреля в отговор Коул.

— Не съм казал подобно нещо.

— Аз го казвам. И тъй, ще ми помогнете ли?

Мишел и Шон се спогледаха.

— Трябва да го обсъдим — промърмори той.

— Мога да ви отпусна няколко минути насаме — предложи Коул.

— Ще ни трябва повече време — каза Мишел, при което Шон я стрелна с нервен поглед.

Коул вдигна вежди и заби поглед в тавана. После бавно се изправи.

— Очаквах повече — разочаровано обяви той. — Много повече. През цялото време вярвах, че една директна молба от главнокомандващия ще свърши работа. Можех да ви прехвърля на някой с по-ниска позиция, но ви повиках тук, за да се гледаме в очите. И за да ви кажа, че страната ни се нуждае от вас. — Замълча за момент, после мрачно поклати глава. — Но вие искате да го обсъдите… Явно сте от по-друго тесто.

— Подобно решение не се взема лесно, господин президент — сдържано поясни Шон.

— Били ще ви изпрати — хладно отвърна Коул. — Благодаря, че ме изслушахте. Все пак ще очаквам вашия… хм… отговор.

Безцеремонният край на аудиенцията принуди Шон и Мишел да се обърнат към вратата.

Направиха няколко крачки по коридора в компанията на агента и Мишел попита:

— Как е семейството, Били?

— Добре.

— Спомням си, че жена ти имаше трудно раждане.

— Вече е добре.

— Ясно — кимна Мишел и зачака въпрос от него.

Той обаче не дойде и тя се принуди да добави:

— Аз също съм добре, ако това те интересува.

Хеликоптерът излетя в момента, в който се качиха, седнаха на местата си и закопчаха предпазните колани.

— Е, вече знам какво е да те нокаутира президентът — подхвърли с въздишка Мишел.

— Какво друго си очаквала? — сви рамене Шон. — Медал за вярна служба? Задникът му гори и той търси начин да изгаси огъня. Това е причината да пренебрегне нормалната йерархия.

— Излиза, че ние сме виновни за цялата бъркотия, така ли?

— Бих казал, че отчасти ще ни държат отговорни поради нашия избор.

— Помагахме на едно момче да открие баща си, Шон. Дори за миг не съм допускала, че това ще се превърне в международен скандал.

— Аз също — каза той. — Но вече успяхме да си навлечем гнева на най-могъщия човек в света, което си е основателна причина за тревога. Очакват ни неприятности, и то големи.