Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (34)

34

Мишел Максуел не обичаше да чака. Докато работеше в Сикрет Сървис, най-много се дразнеше от досадното висене.

Тя оглеждаше мотелския комплекс в Южна Александрия, непосредствено до шосе 1, и пръстите й не спираха да почукват по кормилото. Някога този квартал бе доста приличен, но не и днес. И съвсем не беше безопасен. Къщите, търговските центрове и офис сградите бяха виждали по-добри времена, но сега изглеждаха занемарени, а имаше и изоставени, и порутени.

Но Мишел се интересуваше единствено от мотела. Или по-точно от стая номер 14 в сградата, носеща гордото название „Зелени хълмове“. Когато я видя за пръв път, името предизвика усмивката й просто защото наоколо нямаше никакви хълмове — нито зелени, нито в други окраски. Паркингът беше задръстен от боклуци, сред които преобладаваха бирени кутийки, използвани спринцовки, празни опаковки от презервативи и счупени бутилки от джин и уиски. Боята по стените и вратите отдавна беше започнала да се лющи, а неоновите реклами бяха останали без неон.

Но въпреки това Джийн Уинго, или Джийн Шепърд, или както й беше името, получаваше пощата си именно тук. Което означаваше, че все някога е обитавала някоя от мотелските стаи. Пръстите на Мишел продължаваха неуморния си танц по кормилото, въпреки че част от мозъка й упорито настояваше да излезе навън и да започне да чука по вратите, да арестува някого, да срита нечий задник.

Когато колата на Шон се появи, тя изскочи от своята едновременно с него. Срещнаха се в центъра на почти празния паркинг. Мишел му показа плика с адреса на мотела и накратко му обясни как се е сдобила с него.

— Свършила си страхотна работа, Мишел — похвали я той.

— Много ти благодаря — игриво се усмихна тя, но като забеляза мрачната му физиономия, попита със сериозен глас: — Нещо с Дейна ли?

— Видях я — отвърна той. — Дори ми стисна леко пръстите.

— Това е чудесно, Шон! — възкликна с облекчение тя. — Нали?

— Да, наистина е чудесно.

— Но въпреки това ти ми изглеждаш мрачен.

— Пак се сблъсках с генерала.

— Да не те е фраснал за пореден път? Надявам се, че не си му останал длъжен.

Той запуши устата й с длан.

— Нямаше крясъци и заплахи, не се размахваха юмруци.

— А какво стана?

— Той се съгласи да ни помогне.

Мишел зяпна от изненада.

— Ама чакай малко! — извика миг по-късно тя. — Това също е страхотна новина! Защо си толкова мрачен?

— Защото това може да му струва кариерата.

— Но нали сам е пожелал?

— Всъщност прие, защото го накарах да се засрами. А има и още нещо…

— Какво?

— Пентагонът. Могат да се стоварят върху нас като цял тон тухли.

— Няма да ни е за пръв път, Шон. Имаме и други случаи, при които сме се изправяли срещу всесилните.

— Но този път ще бъде различно.

— Тогава какво мислиш да правим? Да си плюем на петите?

— В никакъв случай — отвърна той и тръгна към сградата. — Просто искам да ми кажеш, ако почувстваш, че трябва да се оттеглиш.

Тя изравни крачка с неговата.

— Наистина ли мислиш, че ще си тръгна и ще те оставя да се оправяш сам?!

— Не.

— Тогава защо са тези въпроси?

— Може би за собствено успокоение. Да не каже някой, че не съм дообмислил нещата, когато всичко отиде по дяволите.

Достъпът до стаите в този мотел беше външен. Двамата изкачиха ръждясалите стъпала на двукрилата стълба към втория етаж.

— Номер четиринайсет е в дъното — прошепна тя и закрачи по терасата.

Спряха пред врата, която отчаяно се нуждаеше от боядисване.

Шон почука.

— На паркинга не видях колата на Джийн — обади се Мишел.

— Просто за всеки случай — отвърна той, изчака малко и попита: — Носиш ли си инструментите?

Застана зад нея, за да я прикрива с тялото си.

Трийсет секунди по-късно ключалката поддаде. Мишел бутна вратата с една ръка. В другата стискаше пистолета си.

Шон я последва вътре и затвори след себе си. Тя провери малката баня, а той отвори гардероба и надникна под леглото. Други места за криене нямаше.

— Чисто е — обяви Мишел и прибра пистолета в кобура си.

— Не е оставила много след себе си — промърмори той, докато преглеждаше чекмеджетата, съдържащи малко бельо. — В гардероба има една-две рокли и това е всичко.

Мишел вдигна матрака, търсейки евентуално скривалище. После изтупа прахта от дланите си и се изправи.

— Съмнявам се, че е оставила нещо важно.

— Важен е самият факт, че е наела тази ужасна стая — отвърна той.

— Колко още да ровим? Можем да разрежем мокета, да разлепим тапетите и да свалим рамките на тия евтини репродукции по стените. Можем да разглобим тръбите в тоалетната и банята. Списъкът е дълъг.

— Защо й е втори адрес на такова място?

Мишел седна на ръба на леглото.

— А какво да е?

— Да приемем, че е била внедрена от Министерството на отбраната. Уинго би трябвало да е в течение.

Тя веднага разбра накъде бие.

— Въпросът е защо тук — кимна тя. — Ако е дошла от другаде, военните е трябвало да й предложат по-добро жилище от тази развалина. Искам да кажа, че Пентагонът разполага с доста имоти в района. Накъдето и да се обърнеш, ще видиш някой от тях.

— Тогава какво е логичното заключение? — облегна се на стената той.

Очите на Мишел замислено пробягаха по стаята.

— Ако си прав, нещата ще се окажат далеч по-сложни — промърмори тя.

— Защото е много вероятно Джийн Уинго да играе двойна игра, работейки за Министерството на отбраната като съпруга на Уинго.

— Тоест да работи и за другата страна — незабавно подхвана нишката Мишел. — За онези, които са прибрали един милиард евро от камиона на Сам Уинго. Била е шпионка?

— Не я знам каква е. Шпионка, престъпница или и двете…

— Но за кого е шпионирала?

— Шпионират ни дори и нашите съюзници — изтъкна той.

— Съгласна съм.

— Надявам се на помощта на генерал Браун. И на малко късмет, разбира се. Дано Сам Уинго отговори на имейла на сина си.

— Мислиш ли, че е преминал на другата страна?

— Надявам се, че не. Заради Тайлър.

Мишел погледна към вратата.

— Чу ли нещо?

Шон скочи и се втурна към прозореца. Това, което видя през процепа на пердетата, го накара да сграбчи Мишел и да я бутне в банята. След това грабна матрака и влезе при нея. Тя беше паднала на пода.

— Какво става, по дяволите?

Вместо отговор той я вдигна, за да се прехвърлят във ваната, и придърпа матрака отгоре.

Мишел не успя да зададе следващия си въпрос, тъй като спалнята, в която се намираха допреди секунди, изведнъж се превърна в огнено кълбо, от което се разхвърчаха отломки и облаци задушлив дим.