Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (29)

29

Мишел го изчака да потегли, направи една контролна обиколка и се прибра в къщата. Там заключи всички врати и провери дали има патрон в цевта на пистолета си. Тайлър седеше на отрупаната с учебници кухненска маса.

— Много домашни ли имаш?

— Край нямат — унило отвърна той, без изобщо да посяга към книгите.

— Тогава какво чакаш? Започвай.

— И това ще стане — промърмори момчето, помълча известно време, а след това тихо добави: — Къде ли е сега татко?

— Най-вероятно в някой самолет, който го връща у дома.

Тайлър кимна и неохотно разтвори учебника по математика. Но с нищо не показваше, че проявява интерес към изписаните с формули страници.

— Баща ти каза ли нещо, преди да замине за чужбина? — внимателно го погледна тя.

— Какво по-точно? — вдигна глава той. — Разговаряли сме за много неща.

— Нещо необичайно, което може би ти е прозвучало невинно.

Тайлър се замисли и отвърна:

— Каза ми да залягам над учебниците и да продължавам с плуването. Да се грижа за Джийн и да стоя далече от проблемите. Ей такива неща…

Мишел кимна.

— Помъчи се да си спомниш всичко. Понякога най-дребни неща по-късно се оказват важни.

В следващия миг тя долови някакъв шум, бутна Тайлър под масата и се протегна към електрическия ключ. Стаята потъна в мрак.

Дясната й ръка измъкна пистолета, а клепачите й усилено запримигваха, за да се нагодят към тъмнината.

— Какво става, Мишел? — прошепна Тайлър.

— Отвън има някой. Стой където си. Ако не се върна до пет минути, се обади на деветстотин и единайсет.

— Но защо…

— Всичко е наред, Тайлър. Просто направи каквото ти казвам.

Приведена ниско, тя се измъкна от кухнята и се озърна. Никак не обичаше нощните шумове, особено когато наподобяваха прокрадващи се стъпки. Шон имаше съседи и от двете страни, но къщата бе обградена с гъсти редици дървета. Идеално прикритие за престъпници.

Трите трупа в мола моментално изникнаха пред очите й. Нападателите със сигурност имаха приятели, които да поемат нещата в свои ръце.

Тя предпазливо надникна през един от предните прозорци.

Пред къщата беше спрял някакъв седан, който допреди малко не беше там. Не можеше да види дали вътре има хора. Нейният джип беше паркиран на алеята, но тя нямаше как да стигне до него, особено заедно с Тайлър. Остана на наблюдателния си пост, наострила слух.

После иззад ъгъла се появи мъжка фигура.

— Мамка му!

Мишел скочи и рязко отвори входната врата.

— Търсиш ли нещо, агент Маккини?

Той се обърна. Тя зърна лицето му и забрави за иронията, с която беше задала въпроса си.

— Какво има?

Маккини тръгна към нея.

— Може ли да поговорим?

— Какво правиш тук? Как изобщо разбра къде сме?

— Ние сме МВС — каза агентът. — Разполагаме с всякакви ресурси.

— Шон не е тук, но можеш да поговориш с мен.

Той кимна и влезе. Преди да затвори след него, тя внимателно огледа околността.

После извика на Тайлър, че всичко е наред, и запали лампата. Момчето влезе в хола, зърна неканения гост и замръзна на място.

— Кой е този?

— Агент Маккини от МВС.

— МВС? — вдигна вежди Тайлър. — Каква работа имате тук?

— Ние се грижим за сигурността в страната, както се разбира от името ни — отвърна Маккини, вторачен в лицето му. После се обърна към Мишел и рязко попита: — Той защо е тук? Докога няма да се съобразявате с предупрежденията ми, по дяволите?

— Дълга история — отвърна Мишел. — Но при нас е на безопасно място. По-добре ти ми кажи защо душиш около къщата?

Маккини седна на близкия стол и измъкна пакет „Марлборо“.

— Имаш ли нещо против да запаля?

— Имам, разбира се. Да не говорим за Шон, който изобщо не понася тютюневия дим.

Агентът прибра цигарите и се облегна назад.

— Я ми кажи, вие имате ли представа в какво изобщо се забърквате? — попита той.

— Работим по въпроса — кимна Мишел. — Но всяка помощ от твоя страна ще бъде добре дошла.

— Международен инцидент — промълви Маккини, без да реагира на подмятането.

Мишел седна насреща му, а Тайлър остана прав, все още смаян от появата на непознатия мъж.

— Какъв международен инцидент? — спокойно попита тя.

— Не съм сигурен, че мога да отговоря на този въпрос — каза Маккини.

— Тогава защо си тук, по дяволите? — повиши тон тя. — За да обясниш как не можеш да ни сътрудничиш? Това вече го чухме няколко пъти, повярвай ми!

Маккини изпука кокалчетата на пръстите си.

— Убитите в мола са бивши военни — обяви той.

— Всичките?

Агентът кимна.

— Отдавна са напуснали армията — уточни той. — Сега се занимават с неща, които са недопустими за хора, служили в нея.

— По-точно?

— Първо, дрога и контрабанда на оръжие. Плюс нещо като милиционерска дейност, която намирисва на тероризъм. Но това е само малка част от списъка.

— Мислиш ли, че в случая става въпрос за дрога и контрабанда на оръжие?

— Не. Но не мога да бъда сигурен.

Мишел погледна към Тайлър, който тръсна глава и изломоти:

— Моят баща никога не би се забъркал в такива неща!

— Но въпреки това изглежда, че е затънал до гуша в лайна — каза агентът.

— Каква е била мисията му, Маккини? С какво се е занимавал Сам Уинго? Ние знаем, че е пренасял нещо, което обаче не е стигнало до крайната си дестинация.

— Кой, по дяволите, ви каза това?

— Има ли значение? — контрира Мишел.

— Може би има! — троснато отвърна Маккини, после отново насочи вниманието си към момчето. — Твоят баща се е свързал с теб, нали? Пуснал ти е едно шифровано писмо.

Тайлър объркано погледна Мишел. Тя се поколеба за миг, после кимна.

— Да — призна момчето. — Изпрати ми го, след като го бяха обявили за мъртъв.

— Какво беше съдържанието на това писмо?

— Че съжалява и моли Тайлър да му прости — побърза да отговори Мишел.

— Сигурен ли си, че това е всичко? — зададе следващия си въпрос агентът, гледайки изпитателно момчето.

— Да. Бих искал да има и нещо повече, но това беше всичко.

— Звучи като признание за вина — промърмори Маккини.

— Нищо подобно! — побърза да се намеси Мишел.

— Защо?

— Просто имам такова предчувствие.

Агентът изсумтя презрително, но Мишел не му обърна внимание.

— Какво е превозвал Уинго? — попита тя. — Сам ли е бил, или е имало и други?

— По всяка вероятност е бил сам. Което предвид спецификата на товара ми се струва пълна лудост. Но все пак не съм сигурен. Може би военните вършат нещата по друг начин.

— Какво е представлявал този товар? — пожела да узнае Мишел.

Кокалчетата на агента отново изпукаха.

— Нещо, което изисква намесата на всички агенции, плюс на всички военни — промърмори той. — Нещо изключително важно.

— Толкова важно, че да получиш обаждане от Пентагона и да ни заплашваш с арест? Но това не обяснява присъствието ти тук сега. Сам изтъкна, че си от МВС, че разполагаш с неограничени ресурси. Което означава, че нямаш никаква работа при нас.

— Абсолютно вярно — кимна Маккини.

— Но въпреки това си тук.

— Направих си труда да ви проверя по-подробно — каза агентът. — Теб и Кинг. Това е причината да съм тук. Хора, които уважавам, твърдят, че наистина сте голяма работа и може да ви се вярва. Просто защото имате глави на раменете.

— Добре, да речем, че е така — промърмори Мишел. — Но защо имам чувството, че си тук, защото не получаваш търсените отговори от своите хора? Не означава ли това липса на доверие?

Маккини вдигна вежди, но не отговори.

— И тъй, какво е съдържанието на товара? — отново попита Мишел, замълча за момент, после добави: — Тази тайнственост ме убива. Хайде, изплюй камъчето, агент Маккини!

Маккини стрелна с поглед Тайлър, после отново насочи вниманието си към Мишел. Очевидно взел трудното решение, той се облегна назад и промърмори:

— Две хиляди и двеста килограма.

— Толкова тежи товарът, така ли? — вдигна вежди Мишел. — Повече от два тона?

Маккини кимна.

— А какво е съдържанието му?

— Според теб какво може да тежи две хиляди и двеста килограма?

— Хей, на гатанки ли ще си играем?

— Атомна бомба! — възкликна Тайлър. — Или бактериологична!

— Не — поклати глава Маккини.

— Килограмите са малко за танк или самолет — замислено промърмори Мишел. — Биологично оръжие? Може би някакви центрофуги за производството му? Или двеста терористи от „Ал Кайда“? — саркастично добави тя.

Маккини отново поклати глава.

— Добре, предаваме се — въздъхна Мишел.

Агентът прочисти гърлото си и обяви:

— Един милиард евро.