Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (27)

27

Човекът имаше проблем. Сериозен, но не неразрешим.

Товарът от две хиляди и двеста килограма беше основната част от него, но имаше и други неща, за които да се притеснява. Беше добре, че този товар отиде там, където го искаше. Но не беше добре, че Сам Уинго все още е на свобода. Проблем представляваше и синчето му. А като капак на всичко беше изгубил трима от хората си.

Трябваше да намери заместници на загиналите, и то по най-незабележимия начин. Това изискваше време, но той не можеше да чака. Имаше още много работа, а минутите се нижеха бързо. Прозорчето на късмета все пак си беше само прозорче. В един момент щеше да се затвори и толкова. Затова всичките елементи на неговия план трябваше да заработят навреме.

В този момент съзнанието му беше ангажирано само с двама души — Шон Кинг и Мишел Максуел. Бивши агенти на Сикрет Сървис, сега частни детективи. Те успяха да объркат плановете му и едва не ги провалиха; на всичкото отгоре му костваха жертви на терена.

Проблемите бяха навсякъде. А той не обичаше да има проблеми.

Разбира се, с времето щеше да намери решения на всеки един от тях, включително на този с Кинг и Максуел. След това мисията щеше да продължи гладко като преди. Имаше всички предпоставки да постигне това, тъй като операцията беше планирана от доста време, през което той търпеливо сглобяваше детайлите.

Взе такси до летището и не след дълго беше на борда на реактивния самолет, който стремително набираше височина. Стигна крайната точка на пътуването си и пръстите му за миг опипаха кожената торбичка със служебния бадж и личните документи, която висеше на шията му. Тя му осигуряваше статута на държавен доставчик с неограничен достъп до всички секретни обекти. Някога той беше служил на страната си в униформа, но днес служеше единствено на себе си.

Взе колата си от покрития паркинг на летището и подкара към „Голямата къща“, както обичаше да я нарича. Премина през охраната без проблем. Пое по един дълъг коридор, зави наляво и продължи да крачи напред, разминавайки се с много мъже и жени в униформи.

Но самият той вече не беше длъжен да отдава чест. Кимна на неколцина познати, но не им каза нищо. Всички бързаха нанякъде. Мястото беше такова, че никой нямаше време за празни приказки.

Той почука на вратата в дъното на последния коридор.

Това беше кабинетът на заместник-министъра на отбраната, отговарящ за снабдяването, логистиката и технологиите. Този пост се заемаше от генерал-майор в оставка, който се разпореждаше с милиардите долари от бюджета, определени за Близкия изток. По време на войните в Ирак и Афганистан този отдел беше раздиран от скандали, измами и безразсъдно пилеене на средства. След разследванията на различни комисии много хора изгубиха своята работа и приключиха кариерата си, а някои от тях стигнаха и до затвора. Сегашният заместник-министър Дан Маршал наближаваше шейсет и се радваше на безупречна репутация на честен администратор. Той беше успял да разчисти голяма част от неразбориите и в момента нещата се случваха много по-лесно и по-гладко.

Жената зад бюрото в преддверието вдигна глава и усмихнато го поздрави. Той попита за Маршал, а тя вдигна телефона и набра вътрешния му номер.

Няколко секунди по-късно на прага се появи самият Маршал. Широко усмихнат, с протегнати за прегръдка ръце.

— Алън, любимият ми зет! — възкликна той. — Добре дошъл у дома! Как мина пътуването?

Алън Грант се усмихна, прегърна тъста си и лекичко го потупа по гърба.

— Доста интересно, Дан — отвърна той. — Интересно и продуктивно.

— Влизай и започвай да разказваш — покани го с широк замах Маршал.

Грант го последва в кабинета и затвори вратата.

Действително възнамеряваше да разкаже това-онова на тъста си, но съвсем не всичко. Погледът му се плъзна по отрупаните със снимки рафтове и както винаги спря върху една от тях.

Маршал проследи погледа му и на лицето му се появи тъжна усмивка.

— Много години изтекоха, но баща ти продължава да ми липсва — въздъхна той. — С него бяхме приятели далеч преди да се родите ти и моето момиче. Той беше най-умният кадет в цялата академия „Уест Пойнт“.

Грант се приближи към рафтовете и взе снимката в ръце. Баща му носеше зелена униформа, а широките му рамене бяха окичени с дъбови листа. Изглеждаше щастлив. Но това не беше продължило дълго. Скоро след тази снимка беше преминал в резерва и бе започнал работа във Вашингтон.

Грант остави снимката на мястото й и се обърна към Маршал.

— На мен също ми липсва — призна той. — Може би повече от всякога.

— Рано или късно ще трябва да се освободиш от това чувство, Алън. От Лесли разбрах, че напоследък си много изнервен. Наред ли е всичко?

— Дъщеря ти е страхотна съпруга, Дан. Но прекалено много се тревожи за мен. А аз съм голямо момче и мога да се грижа за себе си.

— Да, върна се жив и здрав от Ирак. Никой не подлага на съмнение твърдостта си.

— В Ирак загинаха много твърди бойци — каза Грант. — Аз бях от онези, които извадиха късмет.

— За което благодаря на Бог — развълнувано промълви Маршал. — Не знам какво щях да правя без теб! Да не говорим за Лесли…

— Тя е силна жена, ще се оправи.

— Да зарежем мрачните приказки, Алън. Крайно време е да обърнеш гръб на нещастието, сполетяло родителите ти. Оттогава изтекоха повече от двайсет години.

— Двайсет и пет — вметна Грант, после се овладя и вече по-спокойно добави: — Мисля, че се справям, Дан. Имам чувството, че много скоро изцяло ще загърбя мрачните спомени.

— Добре е да го чуя.

Дори много добре, помисли си Грант.