Дейвид Балдачи
Кинг и Максуел (20)

20

Седнал на леглото в стаята си, Тайлър Уинго гледаше листа в ръцете си. Преди да изтрие имейла на баща си, той старателно го беше преписал. Нямаше как да го забрави, разбира се, но на хартия думите изглеждаха по-реални.

Посланието на баща му беше колкото директно, толкова и озадачаващо.

Съжалявам, моля те дами простиш.

За какво съжаляваш, тате? Какво искаш да ти простя? Че си умрял? Не, ти не си умрял. Невъзможно е!

Той прегъна листа на две, пъхна го в предния джоб на джинсите си и се изтегна на леглото. Погледът му бавно обходи стаята. Всичко тук напомняше за баща му — от спортните и музикалните афиши по стените през бейзболната ръкавица и футболния екип, събиращи прах на рафта, до снимката, на която двамата бяха заедно на състезание по плуване; баща му беше един от съдиите.

Ръката му се плъзна под тениската и опипа малката плочка с лични данни, която баща му беше направил за него. Къде ли е татко сега, запита се той, докато пръстите му машинално поглаждаха гравирания метал. Дали и той продължава да носи своята плочка? Дали е на безопасно място? Дали някой друг не е изпратил имейла след неговата смърт? Или всичко е една огромна грешка? Не се съмняваше, че текстът е бил набран именно от баща му, тъй като беше използван тайният код, който знаеха само двамата.

Тайлър се претърколи по корем и загледа дъждовните капки, които се стичаха по прозореца. Мрачният ден и настъпващата студена нощ бяха в унисон с настроението му. Досега винаги си беше мислил, че ако баща му пострада в онази далечна страна, той самият ще го почувства веднага. И за майка си беше мислил по същия начин — че ще усети на мига, ако се случи нещо с нея. Но не стана така. Двамата с баща му я бяха намерили в банята, простреляна в главата, а пистолетът лежеше до нея. Предсмъртното й писмо беше внимателно сгънато и оставено на тоалетната масичка. Съдържанието му беше съвсем кратко:

Съжалявам, но не издържам повече. Ще ми липсвате.

Той тръсна глава, за да прогони последното й послание. Но то продължаваше да стои някъде там, в дъното на съзнанието му, готово да се появи, когато най-малко го очакваше. В такъв случай лицето му помръкваше, а смехът потъваше в гърлото му.

Стана и пристъпи към бюрото си — старо военно писалище от метал. Баща му го беше домъкнал от някакъв склад за излишни вещи, струпани там след обновяването на базата „Форт Белвоа“ в Александрия.

Седна, издърпа най-горното чекмедже и извади снимката.

На нея беше с майка си и баща си на армейския спортен комплекс. Щастливи и усмихнати, с фунийки сладолед в ръце. Така се чувстваха преди пет години, когато животът изглеждаше прекрасен. Но броени месеци по-късно всичко се промени. Или по-скоро рухна. Внезапно се почувства така, сякаш тази стая и дори снимката в ръцете му вече не бяха негови, а разказваха историята на друг човек.

Първо почина майка му, а после, малко преди да го мобилизират, баща му се ожени за някаква непозната. По този начин всички щастливи физиономии от снимката потънаха в небитието. Включително и неговата, тъй като имаше чувството, че момчето на нея не е той, а някакъв непознат.

— Тайлър?

Той не помръдна, загледан в снимката.

Джийн влезе в стаята и седна на ръба на леглото.

— Тайлър? — Този път гласът й беше тих, почти шепнещ. — Няма ли поне да ме погледнеш?

Той се извърна към нея с празен поглед.

— Дори не си докоснал вечерята си.

— Не съм гладен.

— Преплувал си километри в басейна. Как е възможно да не си гладен?

— Ами просто не съм. — Отново се взря в снимката.

— Казаха ми за онези хора…

— Кои хора? — рязко попита той.

— Мъжът и жената, които те прибраха у дома онази вечер. Не им помня имената.

— Шон Кинг и Мишел Максуел.

— Да, точно така. Но те няма да те безпокоят повече.

— Не са ме безпокоили. Аз сам ги наех.

— За какво?

— Няма да ме разбереш.

— Пробвай.

— Нищо няма да пробвам.

— Баща ти е мъртъв, Тайлър. Не можем да променим този факт.

— Вярно е, не можем.

— Тогава защо си наел тези хора?

— Вече ти казах. Няма да ме разбереш.

— Не допускаш ли, че и на мен ми е мъчно за него?

— Не знам, Джийн. Мъчно ли ти е?

— Защо говориш така? Аз го обичах.

— Добре, след като казваш…

— Защо трябва да се държиш с мен по този начин? Той се завъртя заедно със стола си.

— Защото нямам чувството, че те познавам. Все едно живея с чужд човек.

— Делим един дом от близо година.

— Това не означава, че те познавам. Разменяли сме си по няколко думи и толкова. Нямах честта да бъда поканен на сватбата ви. Дори не подозирах, че ще се жените. Не мислиш ли, че това е доста странно? Аз все пак съм единственото му дете.

— Баща ти пожела така.

— Не! — почервеня Тайлър и скочи на крака. — Баща ми не може да пожелае подобно нещо! Напротив, със сигурност е искал да съм част от това.

— Страхуваше се, че ще се разстроиш от повторната му женитба.

— И по тази причина реши просто да те доведе у дома и да те обяви за моя втора майка? Какъв смисъл виждаш в това?

— Длъжни сме да опитаме, миличък. Трябва да се понасяме, защото останахме само двамата.

Тайлър я изгледа така, сякаш всеки момент щеше да повърне.

— Ние никога не сме имали нищо общо, Джийн. Сега аз съм просто сирак, който си няма никого.

Настъпи неловко мълчание.

— Утре ще дойдат доброволци от армията — каза накрая Джийн.

— Доброволци ли? За какво?

— Да ни помагат. Могат да пазаруват и да готвят, могат да те карат на училище. В момента съм доста заета и не мога да се справя с всичко.

— В такъв случай е най-добре да ме извадиш от списъка със задачите си. Нямам нужда от помощ, мога и сам да ходя на училище.

— Не бива да се изолираш от всички, Тайлър!

— Мисля да разбера какво се е случило с баща ми. Има хора, които ще ми помогнат за това. Искам да науча истината, Джийн. И ще я науча!

След тези думи той се обърна и хукна надолу по стълбите.

Джийн понечи да го последва, после спря. Пристъпи към бюрото и погледна снимката с някогашното семейство Уинго, след което измъкна телефона си от джоба на джинсите.

Написа есемес и натисна бутона за изпращане. Бяха само две думи, но казваха много.

Имаме проблем.

 

 

Тайлър грабна връзката ключове, окачена до хладилника, излезе през страничната врата на къщата и скочи в пикала. Всичко в кабината напомняше за баща му и дори миришеше на него. Под задното стъкло имаше стойка за пушка, а вдясно на предното беше залепен стикер с американското знаме. От огледалото за обратно виждане висяха чифт миниатюрни армейски ботуши, изработени от пластмаса, а върху стелките на пода беше изписано „Армията ме прави силен“.

Той запали двигателя, включи на заден и изкара пикала от алеята. Погледна часовника на таблото. Наближаваше осем. Отби край тротоара, набра кратък есемес и зачака. Отговорът дойде няколко секунди по-късно. Натисна педала и колата потегли надолу по пътя.

Пет-шест минути по-късно той спря пред дома на Кати Бърнет, която го чакаше на тротоара. Качи се в кабината и решително затръшна вратата.

— Какво каза на вашите? — попита Тайлър.

— Че отивам да се видя с Линда, която живее наблизо. Тя ще ме покрие.

Той подкара мълчаливо.

— За какво искаш да говорим? — погледна го Кати.

— За разни неща — отвърна с доста голямо закъснение Тайлър.

— Какви неща? Свързани с баща ти ли?

Той кимна.

— Какво става, Тайлър?

— В смисъл? — отвърна с въпрос той и намали скоростта.

— Имам предвид детективите, които си наел. Защо си го направил?

— Вече ти обясних. Заради баща ми.

— Но баща ти е загинал в Афганистан, а армията те е уведомила. И аз съм дете на военни. Ние сме наясно, че такива неща се случват и че в тях няма никаква мистерия.

— В този случай има — каза Тайлър. — Наех детективите, защото съм убеден, че армията не ми каза истината за татко.

— Знам, че беше много разстроен от новината. Но защо мислиш, че са те излъгали?

— Първо ми казаха, че бил застрелян, а после изведнъж добавиха, че бил взривен от мина. По тази причина нямало смисъл да ходя да посрещам ковчега в „Доувър“, защото от него не било останало нищо. Струва ми се обаче, че армията е допуснала една сериозна грешка.

— Може би. Дори там грешат. Майка ми знае няколко такива истории.

— Не би трябвало да допускат подобни грешки — дрезгаво отвърна Тайлър.

— Наистина е така — кимна Кати и съчувствено го докосна по рамото.

— Но после се появиха още военни, придружени от няколко мъже в костюми, които се представиха за служители на някаква друга агенция, не й запомних името.

— С каква цел?

— Да ми кажат, че трябва да разкарам Кинг и Максуел.

— Защо?

— Според мен не им е приятно някой да се рови в случая с татко. — Той се взря в лицето на Кати. — Всичко това е много странно.

— Кое по-точно?

Той отби встрани от пътя, дръпна ръчната и каза:

— Получих имейл от него.

— Кога?

— Малко след като го обявиха за мъртъв.

Кати го погледна втренчено и пребледня.

— Как е възможно това? — прошепна тя.

— Имаше дата и час. А те вече ми бяха съобщили кога е загинал. Имейлът беше изпратен на следващия ден.

— Може би някой друг е свършил тази работа.

— Няма начин. Използван е шифър, който е известен само на нас с татко.

Кати погледна през страничното стъкло и потръпна.

— Това е страшно, Тайлър — промълви тя, а после добави колебливо: — Ти наистина ли… Наистина ли вярваш, че баща ти е жив?

Тайлър не отговори веднага. Страхуваше се, че ако каже какво мисли, то няма да се случи.

— Да, вярвам.

— Той беше сержант от резерва. Не искам да го омаловажавам, но защо би представлявал чак такъв проблем за армията? Сякаш е бил генерал или нещо подобно!

— Според мен татко е бил доста по-важна фигура, отколкото са смятали хората.

— Какво искаш да кажеш?

— Той напусна армията малко преди двайсетте години, нужни за пенсия. Кой може да си позволи да изпусне пълната си компенсация?

— Жената детектив каза същото.

— Говорила си с Мишел? — изненадано я погледна Тайлър.

— И с Шон. По някое време днес. Те знаят, че сме приятели.

— Това означава, че продължават да работят по случая — замислено промълви Тайлър.

— А на военните това не им харесва.

— Пет пари не давам какво им харесва и какво не. Тук става въпрос за баща ми. Ако не е мъртъв, искам да знам къде е. И да се прибере у дома. Няма да се откажа просто ей така.

— Предполагам, че ако ставаше въпрос за мама, и аз щях да реагирам по същия начин — рече Кати.

— Не бива да казваш на никого.

— Няма, обещавам.

Той я изгледа напрегнато, после обърна джипа и подкара обратно към дома й.

Когато се прибра, мащехата му я нямаше. Колата също беше изчезнала. Качи се в стаята си, взе джиесема си от масичката и започна да набира някакъв номер. После изведнъж спря. Ами ако го подслушваха?

Изтича отново навън, скочи в пикала и потегли.

Един от малкото монетни автомати в района се намираше на три километра от дома му, в заведение от веригата „Севън-Илевън“. Мишел вдигна на второто позвъняване.

— Искам да ви наема отново — обяви в слушалката Тайлър.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Абсолютно.

— Това е добре, защото ние така или иначе не сме спирали да работим по случая.